ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » БИБЛИОТЕКА » Проповеди » Празнични » Подвижни празници и Недели (седмици) » Неделите според Въздвижение (Кръстовден) » 14 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Йерихонския слепец

14 Неделя след Неделя подир Въздвижение – на Йерихонския слепец

Ierihon.slepec_m.jpg


†Крупнишки епископ Натанаил (дн. Неврокопски митрополит)

ДА ПРОГЛЕДАМ, ГОСПОДИ!

 

Много неща, когато се обединят, са полезни. Но разделени, стават негодни, дори унищожителни. Същото е и с вярата и любовта. Обединени, те чудотворят, а разделени - съблазняват и причиняват зло. Това се вижда и от неделното свето литургийно Евангелие (Лука. 18:35-43).

Иисус Христос се приближавал до град Йерихон, разказва св. апостол и евангелист Лука, и близо до градските порти Той извършил едно от последните Си чудеса. Сторил още едно добро на страдащото човечество. Древен обичай било до градските порти да стоят бедните и страдащите люде и да просят милостиня от жителите и гостите на града. Сред тези хора при входа на Йерихон стоял и един слепец. И той също се надявал на любовта и състраданието на минаващите, но не предполагал, че ще получи такава голяма милост. Като чул шума от приближаващите се хора, попитал какво става. Отговорили му, че минава Иисус от Назарет. Слепецът знаел за Иисуса Христа. Той бил чувал за дивните чудеса, които Христос вършел, за благодеянията, с които обдарявал страдащите, за славата, която се носела за Него по цялата страна. Всичко това събудило у слепеца радостна надежда. Забравил за милостинята, която очаквал да получи, и с всички сили завикал: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!" Но народът, който съпровождал Иисуса Христа, както и излезлите да Го посрещнат, негодували и смъмрили слепеца да замълчи. Ето как в този момент у тях действала само вярата, но любовта отсъствала. Целият народ вярвал в Него, защото бил свидетел на чудесата, които Той извършил. Радвал се на прекрасните думи, които излизали от устата на Спасителя. Народът вярвал, но неговата вяра била външна, била повърхностна. Вярата била отделена от любовта.

Докато народът мъмрел слепеца, Христос Сърцеведецът - го извикал при Себе Си. С неописуема радост слепецът отишъл при Него и очаквал с надежда чудотворния въпрос: „Какво искаш да ти сторя?" „Да прогледам, Господи!" „Прогледай - рекъл Иисус Христос, - твоята вяра те спаси."

Тук светият апостол и евангелист Лука свидетелства: „И той веднага прогледна и тръгна след Него". Не само физически прогледал слепецът. Сърцето му се докоснало до Светлината, „която в мрака свети и мракът я не обзе" (Йоан. 1:5). Ето защо и слепецът започнал да слави Бога и тръгнал след Него, след истинската Светлина, Светлината на разума и Слънцето на правдата. Иисус Христос изисква от всички ни вяра, но изисква във всичко тя да действа чрез любовта. „Да имам... такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо ме не ползва" (1 Кор. 13:2). Вяра без любов е бесовска вяра. И бесовете вярват и треперят (Иак. 2:19), но не обичат. Те мразят всички и всичко.

Колко християни днес декларират своята вяра, но за голямо съжаление любов нямат. Колко много хора на думи вярват в Христа, а са безразлични към ближните си. Колко днес отиват в храмовете и външно изразяват вярата си, а обещанията, които са дали при своето Кръщение, изпълняват формално. Колко много християни пренебрегват нуждаещите се и не ги подкрепят дори с добра дума. Това разделяне на вярата от любовта е истинска катастрофа. То убива всеки пост и молитва. Умъртвява всичко. Всяка добродетел.

Ако наистина искаме да обновим духовния си живот, трябва да се изпълним с истинската Христова любов. Само тогава и ние като Йерихонския слепец ще видим истинската Светлина и сами ще бъдем светлина на света. Дай, Боже, да бъдем тези носители на светлината, та хората, като видят добрите ни дела, действащи чрез Христовата любов, да прославят нашия Отец, Който е на небесата. Бог да помага на всички ни. Амин.

„Църковен вестник", бр. 3/1993 г.

ОБЩЕНИЕ С БОГА

Необходима ли е молитвата и защо трябва чрез нея да влизам в общение с Бога? Ето, в живота всичко се движи и развива. Всичко зависи от мене самия и от случайността. Аз съм този, който изграждам, поправям или провалям характера си. Аз създавам условията за собствения си живот. А когато се сблъскам с трудности или ме постигнат нещастия, не мога да направя нищо, за да ги избегна. Какво тогава да направи за мене Бог? Нима Той ще се занимава с мене и с всеки човек поотделно?

Щом Бог е всезнаещ и всеблаг, Той знае моите слабости, възможности, а също и потребности. Защо да Му подсказвам какво трябва да прави? Ако хората, които са около мене, разбират болките и затрудненията ми, то колко повече Бог с Неговата безгранична любов? Значи, не е необходимо да Му излагам в молитва моите нужди. Той Сам може да откликне и да се притече на помощ.

Ето, така разсъждават и се оправдават ония, които искат да омаловажат необходимостта от молитва и се стараят да я избягват.

Изяснения и отговор на тези въпроси ни дава свети апостол и евангелист Лука в разказа за йерихонския слепец.

Един слепец стоял край градските порти и просел милостиня. Разбрал, че близо до него минава Господ Иисус Христос с учениците Си и множество народ. Слепецът бил слушал за чудесата, които вършел Иисус. Затова извикал с все сила, от цялото си сърце, душа и същност: „Иисусе, Сине Давидов, помилуй ме!" (Лука. 18:38).

Отговорът, който получил, на пръв поглед изглежда странен. - „Какво искаш да ти сторя?" (Лука. 18:41) Нима Господ Иисус Христос не знае и не вижда от какво се нуждае и какво би поискал един сляп човек?!

Слепецът в същото време без да негодува, простичко излага пред Иисуса своята потребност и желание: „Господи, да прогледам" (Лука. 18:41). Едва тогава Господ разрешава болката му и дава пояснение защо: „Прогледай! Твоята вяра те спаси" (Лука. 18:42).

От този малък диалог проблясва с голяма сила отговорът на горните въпроси - за необходимостта от молитвата и начина на нейното излагане. В същото време става ясно и как Господ се отнася към молитвата и откликва на нея.

Господ Иисус Христос иска и нашата молитва да бъде такава. Да желаем и търсим Неговата милост.

Да, Той знае от какво се нуждаем. Но нека не забравяме, че Той ни е дал свобода. Ние сами трябва да търсим от Него онова, което ни е потребно за спасението на душата.

Най-кратката и най-често повтаряна молитва и в общите богослужения, и в частните, е „Господи, помилуй!" Колко хора са се спасили чрез нея!

Светите отци на Църквата са живели с молитвата. Те са ни оставили прекрасни образци на молитви. С тях ни приканват да им подражаваме. За всяко нещо, за всяка болка, за всяко наше желание те ни учат и съветват да изпросваме милостта Божия.

Сам Господ Иисус Христос ни учи как да се обръщаме към Небесния ни Бог Отец: „Да бъде Твоята воля" (Мат. 6:10). А коя е Неговата воля? - „Да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината" (1 Тим. 2:4). Това е Неговата воля.

Когато по този начин започва молитвата ни към Бога, тогава в нея естествено заемат мястото си и конкретните ни прошения, отправяни с убеденост в Божието всезнание, благост, сила и човеколюбие.

Има обаче хора, които се съмняват в тези свойства на Бога. Те не могат да се молят искрено и затова търсят оправдание, вместо да молят Бога да им даде сърдечна молитва. „Нали Бог знае от какво се нуждаем, защо да се молим?" - казват те.

Има и такива човеци, които са още с неукрепнала вяра в Бога. Те смятат, че Той нито слуша молитвата, нито се интересува от молещия се. „Каквото е писано, ще стане!" - слушаме ги често да казват.

Всъщност обаче нещата не стоят така. Бог наистина слуша, Той вижда и обгражда човека с любов. Единствено Той е в състояние да ни дари всичко, което пожелаем. Той често ни къпе с росата на Своите богати благодеяния. Удовлетворява желанията и копнежите на нашето сърце за мир, справедливост, радост, избавление, любов. Той знае, че без тези благодатни дарове човек трудно живее.

Тогава естествено се поражда въпросът: но защо тогава Той не ни ги дарува винаги? Защо ни лишава от тях?

Наш ред е да размислим добре. Дали наистина Той ни лишава от тях? Той ли не ни ги дарява? Или ние не ги търсим при Него и от Него?

Когато вярваме безгранично в Иисуса Христа, тогава ние сме близо до Него. Когато искрено просим от Него това, от което наистина се нуждаем, нека бъдем уверени, че Той ще ни го даде, както даде на йерихонския слепец. Но когато ние търсим благодеяния там, където не са в състояние да ни дадат нищо, когато забравяме Бога и се надяваме на човеци, как ще получим желаното? Не е възможно тогава да вкусим от исканите неща.

Тогава трябва да знае всеки, за да придобие спасение на душата си. Да помним, че само от плодно дърво можем да очакваме плодове. В мрака няма светлина. Нито сладка вода ще намерим в морето, когато пренебрегнем извора.

Иисус Христос е единственият извор на благата. Само Той може да откликне на това, за което копнее душата ни.

Да излагаме често с гореща вяра, с душевно смирение и сърдечна простота като йерихонския слепец Вартимей нашите мисли и потребности в искрена молитва пред Бога. Да росим доброто и полезното за душите ни. Да постоянстваме в молитва. „Искайте и ще ви се даде; ...хлопайте и ще ви се отвори" (Мат. 7:7) ни уверява Сам Господ Иисус. Който има вяра и „иска, получава... и на този, който хлопа, ще се отвори" (Мат. 7:7).

Йерихонският слепец искаше чудо - да прогледне. И той прогледна. „Твоята вяра те спаси" (Мат. 18:42) му каза Иисус Христос, след като го излекува.

За всяко чудо е необходима основа - вярата и молитвата. Да я пазим, за да успеем да изпросим от Бога всяко добро и всеки добър и полезен дар за душите ни. Да не чакаме безучастно Бог да дойде, да мине край нас. Господ е винаги до нас, Той е на наше разположение всеки миг. Да не заключваме сърцата си за Неговото присъствие.

Колко голяма потребност имат душите ни от Неговите дарове! Колко сме се лишавали от Неговите блага! А ето, Той чака да Му отворим сърцето си. Очаква ни най-много в храма, всички заедно, „с едно сърце и с една уста" да отправим молитва към Него като благовонно кадило, което се издига към небето. Да вкусим неизразимата сладост на единението с Него в светото Причастие, а чрез Него и с всички човеци. С тези, които стоят редом с нас, и онези, които се намират далеч от нас. Всички да отправяме молитвите си към Него, защото всички се нуждаем от Неговите дарове. През всички дни на живота си да викаме заедно с йерихонския слепец: - Иисусе, Сине Давидов, помилуй ни! Амин.

„Църковен вестник", бр. 3/1994 г.

Последна промяна: 12.11.2013 г.