ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ » СТАНОВИЩА » Становище на Св. Синод на БПЦ относно Концепцията за въвеждане на учебен предмет "Религия" в българското училище

Становище на Св. Синод на БПЦ
относно
Концепцията за въвеждане на учебен предмет
“Религия” в българското училище с автор Обществен съвет (ОС) към МОН

Въвеждането на задължителен предмет Религия в българското училище е назряло.
Адекватното разрешаване на този въпрос е от национално значение.
От концепцията за въвеждането на предмета Религия зависи дали дългосрочните последствия от този акт ще имат положително или отрицателно въздействие върху развитието на бъдещите поколения.
Българската православна църква не е равнодушен зрител на участта на българската младеж. Затова тя и сега проявява своята високоотговорна позиция и както винаги, желае да съдейства за добруването на българския народ.
Българското училище е рожба на Българската православна църква. Изконна и вековна е връзката на българското образование с православната духовност и култура.
Като възприемаме наличието на законосъобразната традиция в изучаването на Православие в българското училище до края на 40-те години на миналия век (при наличие на малцинствени религиозни групи и тогава), а така също и на десетгодишната практика на конфесионална подготовка по Религия в съвременното българско училище, настояваме приемствеността спрямо хилядолетния и най-новия опит в преподаването на Религия у нас да продължи.
Уверени сме, че въвеждането на задължителен предмет Религия с профил Религия-Православие ще съдейства за отстояването на идентичността на българския народ в обединението на европейските народи.

ВЪВ ВРЪЗКА С ГОРНОТО СЧИТАМЕ:
I. По “ЧАСТ ПЪРВА ­ общи положения” и “ЧАСТ ВТОРА ­ коментари и пояснения” в концепцията на ОС към МОН:
1. Неприемливо е мнението на ОС [с. 1 ­ I.5; с. 6 ­ I], според което настоящото преподаване на Религия е неадекватно и “несъмнено улеснява дейността на радикални политически и религиозни групи в България”. Както и че “социален мир и успешен междурелигиозен диалог” “не може да се постигне от съществуващото в момента конфесионално изучаване на отделни религии”.
Това се опровергава от следните факти:
а/ В България винаги е имало и сега има религиозна толерантност. Родната ни история не познава тежки вътрешнодържавни религиозни сблъсъци или граждански войни на верска основа. В този смисъл родината ни от много векове съблюдава наскоро формулираните от обединена Европа ценности за взаимно разбиране и толерантност. А всички ние добре знаем за тежките верски конфликти и кръвопролития, наситили средновековната, новата и дори най-новата история на напреднали европейски държави, като Франция, Англия, Германия, Швеция и Ирландия например;
б/ В България основен гарант за търпимостта, без съмнение винаги е била Българската православна църква заради учението, което изповядва и заради присъщото є желание в България да има етнически, религиозен и социален мир. Ето защо училищното обучение по Религия с акцент върху Православието, в което на православното мнозинство български ученици се предлага задължителна конфесионална подготовка, никога не може да бъде заплаха за мира в обществото. Напротив, то логично отговаря на пропорционалното разпределение на традиционните религиозни предпочитания в нашата страна. Толерантността е най-ценна, когато е родена в душите не на безразлични, а на религиозно грамотни и осъзнати граждани.
2. В [с. 2 ­ III.1] механично се абсолютизира правната равнопоставеност на вероизповеданията за сметка на историческите традиции и реалните характеристики на националната ни идентичност.
Трябва да подчертаем, че призивът ни за съобразяване с водещите религиозни традиции в отделните държави в Европейския съюз не бива да се схваща като апел за толериране на определена Религия в ущърб на останалите, а като зачитане на националната идентичност на съответния народ. Тази идентичност е даденост, която никой няма право да оспорва. Тази идентичност е и динамична величина, която има пряка връзка със самоуважението, зрелостта и доброто бъдеще на всяко общество. В този смисъл православната идентичност на България (с присъщото є толерантно отношение към другите вероизповедания у нас) по никакъв начин не бива да бъде забравяна или маргинализирана. Защото тя е свързана с уникалния принос и пропорционалното превъзходство на БПЦ и принадлежащите към нея православни християни в изграждането на проспериращо българско общество от IХ век до наши дни.
3. Пак там [с. 2 ­ III. 1] за конфесионалното преподаване на Религия погрешно се внушава, че е неприемливо, тъй като представлява “идеологическо и религиозно индоктриниране на учениците”.
Светският характер на училищното образование не е заплашен от конфесионалното преподаване на Религия, тъй като “светско” не означава “атеистично”, а “конфесионално” не означава “индоктриниращо”. По същия начин наличието в учебната програма на предмета Математика или на предмета История не прави образованието съответно математическо или историческо, и т. н. Конфесионалното обучение по Религия и в момента ­ под формата на СИП/ЗИП ­ не налага определен религиозен мироглед, а по органичен начин, чрез подготвени в съответната област преподаватели представя дадена религия в нейната пълнота. То отчита, че религиозното самоопределяне е и винаги трябва да бъде плод на свободен избор. Ако цитираната по-горе теза на ОС бе вярна, то това би означавало, че практикуваната в момента подготовка по Религия е в нарушение на българската Конституция и на образователните закони, което никой досега не е дръзвал да твърди.
4. В [с. 2 ­III.2; с. 3 ­ VII; с. 11 ­ VIII] не е съобразено, че на всяка световна религия є е присъщо да претендира за изключителност, поради което “интеррелигиозното и плуралистично” обучение по Религия ­ особено в ранна възраст ­ води до объркване, вместо до “ценностно ориентиране”. Методическа и програмна грешка би било въвеждането на сравнителен историко-религиозен подход в предлагането на учебното съдържание за
I-IV и V-VII клас. Твърде рано е ­ децата още нямат развито критично, аналитично, систематизиращо и обобщаващо мислене! Нещо повече, опитът на държави като САЩ показва, че заради претрупването с твърде широка по своя обем и разнородна по своя характер информация, както и заради размиването на истината в надконфесионалния модел за изучаване на Религия, в края на образователния курс учениците не само, че се оказват неподготвени, но развиват в себе си своеобразно религиозно равнодушие, което води и до безразличие по въпросите на нравствеността. А с това се залага препятствие пред постигането на заявената основна цел ­ чрез предмета Религия да се подпомогне моралното израстване на учениците.
5. В [с. 8 ­ III.2] се внушава невярната теза, че до този момент в България липсва традиция в обучението по Религия, зачитаща “светските устои на българската държава, нейната Конституция и закони”, “основните човешки права”, “културната, религиозната и личностната толерантност и равнопоставеност”. Никога в историята на България православното образование например не е поставяло под въпрос държавността или човешките права. Изграждането на самостоятелна българска държава след Освобождението през 1878 г., основаването на българските образователни институции, спасяването и подпомагането на българските арменци, евреи и бежанците от Беломорска Тракия с участието на БПЦ е доказателство за национално отговорното поведение на православните християни в България и за тяхната хуманна обществена позиция като цяло.
II. По ПРИЛОЖЕНИЕ 1 ­ Тематично съдържание на учебния предмет Религия ­ I-XII клас в концепцията на ОС към МОН:
1. Програмата е изключително непълна, като се имат предвид непостижимите амбиции на ОС нейният характер да бъде едновременно изчерпателен, интеррелигиозен и толерантен. В нея забелязваме, че се планира много бегло засягане на будизма, а напълно липсват теми за индуизма и други религиозни вярвания със силно влияние върху човечеството от миналото и настоящето. С други думи, никога не ще бъде постигнато изчерпване на историко-религиозния материал, нито задоволяване на претенциите на всички съществуващи религиозни групи. Затова трябва да се мисли приоритетно за основните вероизповедания у нас: Православие, римо-католицизъм, арменска апостолическа вяра, юдаизъм, ислям ­ съответно да се преподават конфесионални профили като Религия-Православие, Религия-Ислям и т. н. Условието за това в едно и също училище да се преподават повече от един религиозни профила е: на випуск (в провинцията ­ на паралелка, ако цял випуск липсва) да се падат минимум 10 деца, които искат да учат профил, различен от Религия-Православие. В случай, че това условие не е налице, но има официално декларирано нежелание от страна на родителите да се изучава профилът Религия-Православие, на децата (отново не по-малко от 10) да се предлага алтернативен предмет Етика.
2. В [с. 27 ­ III.4; с. 29 ­ III.1] се планира да се изучава “Езотерична литература ­ Кабала”. Това е в пълно противоречие с ясно заявената в [с. 5 ­ I] убеденост на ОС, че предметът Религия трябва да предложи авторитетно обяснение на различните идеи за смисъла на живота, с цел да предпази учениците от попадане под негативното влияние на окултни практики и езотерични учения.
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ:
Концепцията на ОС следва да бъде подложена на сериозно обсъждане и промяна, за да отговори реално на потребностите и очакванията на българското общество.
Несъобразяването с позицията на Св. Синод на БПЦ по въпроса за религиозното образование би било фрапиращ прецедент в демократичната история на нашата родина, ще създаде силно социално напрежение и няма да има добри последствия за бъдещото духовно-нравствено развитие на нашата нация.
Задължително е отговорните институции да се съобразят с препоръките, компетентността и правомощията на БПЦ в духовно-просветната сфера на обществения живот в България.
Предложената на вниманието на Св. Синод концепция за религиозното обучение в България е несъвместима, чужда и дори противостояща на учението на Православната църква. Тази концепция се основава на идеи, които в същността си отричат основни догматични и вероучителни истини и принципи на православното християнство. В тази светлина става ясно, че Православието би престанало да бъде Православие, ако приемем предложената от ОС към МОН концепция. И ако Св. Синод на Българската православна църква приеме така предложената концепция, той вече няма да е Св. Синод на БПЦ, защото се е отрекъл от Богочовека и Спасителя на света Господ Иисус Христос. В Православната църква се съдържа пълнотата на истината и духовността, защото истината това е Христос, а истинската духовност ­ благодатта на Св. Дух. Оттук става очевидна неприеливостта на следните две ключови твърдения в концепцията: 1/ Православието се нарежда на едно ниво с останалите религии и бива обвинено в претенция за монопол върху истината и авторитетното є преподаване. Но ако Христос е абсолютната истина, то нима подобно обвинение не е отхвърляне на Самия Спасител? Нима можем да се съгласим с това? 2/ За религиите въобще се говори като за притежаващи богатство, духовност и мъдрост, но каква мъдрост може да има там, където я няма Божията Премъдрост ­ Иисус Христос?
Ние не разбираме защо в България няма воля за въвеждане на модела, който се прилага в повечето страни на Европа ­ конфесионално и задължително изучаване на Религия. България е страна с преобладаващо православно население. Чрез конфесионално изучаване на Религия българските ученици ще бъдат подпомогнати в процеса на контекстуалното възприемане и осъзнаване на собствената семейна и национална идентичност. Това ще засили връзките между поколенията и ще поощри патриотичното мислене на подрастващите. Доказателство за това, че конфесионалният предмет Религия не противоречи на светския характер на българското образование, нито на отделеността на Църквата от държавата, е фактът, че демократичността и републиканското устройство на България съвсем не са поставени под въпрос заради преплитането на гражданската религия (ритуали) с традиционната религия у нас (Православието). Големите православни празници се отбелязват и като национални. Всички познаваме тържествените държавни церемонии, на които президентът, министър-председателят и други държавни служители на Република България участват в молебени, освещавания на бойни знамена от йерарсите на БПЦ или при клетва дори целуват Евангелието, св. Кръст и десницата на Негово Светейшество Българския патриарх. Щом висшите ни държавници не се колебаят да изразят по емблематичен начин всеобщото разбиране за национална идентичност и принадлежност, то и образователните институции в България не би следвало да се двоумят по въпроса за въвеждането на задължително конфесионално обучение по Религия. Подобно решение ще удовлетвори както православното мнозинство, така и традиционните религиозни малцинства в България (римо-католици, арменци, юдаисти, мюсюлмани).
Паневропейски метод за решаване на обсъждания казус не съществува. Този въпрос трябва да се разреши в съответствие със специфичните исторически, културни и религиозни традиции, съществуващи в нашата родина. Така са постъпвали до този момент всички държави ­ членки на Европейския съюз. Така трябва да постъпим и ние. Ето защо, Св. Синод на БПЦ единодушно предлага концепцията на ОС към МОН да не бъде одобрена.

Председател на Св. Синод на БПЦ
† М а к с и м,
Патриарх Български и митрополит Софийски

Членове на Св. Синод
† Врачански митрополит Калиник
† Сливенски митрополит Йоаникий
† Видински митрополит Дометиан
† Варненски и Великопреславски митрополит Кирил
† На САЩ, Канада и Австралия митрополит Йосиф
† Великотърновски митрополит Григорий
† Русенски митрополит Неофит
† Неврокопски митрополит Натанаил
† Плевенски митрополит Игнатий
† Старозагорски митрополит Галактион
† Ловчански митрополит Гавриил
† Доростолски митрополит Иларион
† Пловдивски митрополит Николай

София, 29 ноември 2007 г.

img/top.jpg

Последна промяна: 11.12.2009 г.