ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ВЯРА И КУЛТУРА » ЦЪРКОВНА МУЗИКА » Църковната музика по българските земи, Любомир Игнатов

Църковната музика по българските земи, Любомир Игнатов

от древност до наше време

penie.jpg

Процесията с мощите на св. Климент Римски, по време на която литийните химни са пяти на славянски език. На преден план са изобразени св. братя Кирил и Методий - миниатюра


Според църковното предание, земите, населявани днес от българи, започнали да бъдат огласяни от християнска проповед и пропивани с мъченическа кръв на страдалци за вярата сравнително не дълго време след основаването на Христовата църква. Смята се, че някои от днешните български епархийски центрове са основоположени от самите свети апостоли из числото на седемдесетте Христови ученици (1).

През първите няколко века от християнската ера на територията на днешна България били основани редица епископии, повечето от които днес не съществуват. Няма никакво съмнение, че през времето до прекратяването на гоненията срещу християните, на богослужебните събрания в тези епископски центрове, както и в останалите християнски общини на Мизия, Тракия и Македония, са се пели духовни химни по начина, по който те са се пели от християните в Йерусалим, Антиохия, Ефес, Коринт, Колосса, Филипи, Солун, Галатия и Рим.

С прекратяването на гоненията на север и на юг от Хемус (дн. Стара планина), на някога скритите от очите на гонителя места за обща молитва, бързо израснали величествени храмове. Техните древни останки личат и до днес, а някои дори и в наше време още се използват по предназначение (2). През ІV - VІІ в. изпълняваните в тях богослужебни песнопения най-вероятно отново са следвали ритъма и мелодията на тези от храмовете в Константинопол, Александрия и другите големи християнски центрове. Заселването на славяни и прабългари не променило съществено религиозната конюнктура на региона, тъй като значителна част от новодошлите скоро приели св. кръщение, заедно с почти изцяло утвърдената вече духовна култура на завареното население.

С приемането на християнството за официална религия - 184 години след основаването на българската държава (681 г.) се възприема и сравнително вече познатата на българското население църковно-музикална традиция на неговия покръстител - Византия. Затова твърде скоро новопостроените по цялата българска земя храмове започнали да се огласят от химни на старобългарски език, който бил облечен в така прилягащото му източно-църковно дамаскиново осмогласие.

***

За въвеждането на старобългарския език в църковно-богослужебна употреба е знайна на всеки българин заслугата на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици. Но тук е мястото да бъде отбелязано, че и църковно-музикалната просвета сред българския народ е предимно тяхно дело.

От житиеописанието на св. Кирил е известно, че наред с всички елински изкуства той усвоил и музиката: „Омиру и геометрии и у Льва и у Фотия диалексице и вьсемъ философийскымъ ученниемъ, къ симъ же и риторикии и аритметикии, астрономии и мусикии, и вьсемъ прочиимъ иелиньскимъ художствомъ" (...Омира и геометрия... и у Лъв и Фотий диалектика и всички философски учения, към това риторика и аритметика, астрономия и музика и всички други елински изкуства) (3).

Музикалните познания на последния са засвидетелствани и в широко известното писмо на Анастасий Библиотекар до епископ Гаудерик, в което освен за неговото химнографско майсторство, се говори и за забележителното му композиторско умение. Там, във връзка със съчинения от св. Кирил високопоетичен химн в чест на св. Климент папа Римски, Анастасий споменава и за музиката към химна: „А свитъка на химна, който същият този философ написал за възхвала на Бога и на блажения Климент, аз не преведох, понеже латинският превод би имал ту по-малко, ту повече срички и не би имал подходяща и съзвучна хармония на музиката" (4). В този текст няма пояснение за участието на някой друг мелург, който да е озвучил посочения химн с подходящата и съзвучна хармония на музиката, което дава основание да считаме, че тази съчинена по всички правила на музикалното изкуство музика, е или дело на св. Кириловия творчески естетически усет, или по някой музикален образец е умело приложена от него към поетичните слова. Дори да приемем, че става дума за второто, отново имаме свидетелство за неговото съвършено познаване на църковно-музикалната традиция на епохата (ІХ в.).

Подобаваща музикална подготовка притежавал и св. Методий. Сведение за това откриваме в „Похвално слово за Кирил и Методий". Там се казва, че в манастира на Олимп св. Методий пял „псалми и духовни песни", а в Моравия „украсил църквите с песни и духовни пеения" (5). Според запазени изворови податки, по време на процесията с мощите на св. Климент Римски, водена от св. братя, се пеели химни на славянски език. След като се сдобили с папското разрешение и славянският език да стане богослужебен (тъй като по това време сред западните християни била силно разпространена „триезичната" ерес, а те били апостолски пратеници на Византия да благовестят на славяните на родния им език като превеждат и изписват богослужебните книги чрез новосъставената от тях славянска азбука, бел. ред.), последованията, които извършили в няколко римски църкви, както и бдението в храма „Св. Павел" били отново на славянски език - „...и вьсю ноще пеше славословеще словеньски" (6). Оттук ясно съдим, че и песнопенията към тези богослужения били славяноезични.

Несъмнено, светите солунски братя предали богатата си музикална култура и на своите ученици. Кирило-Методиевите ученици с идването си в България през 886 г., наред с химнотворене, превеждане и просветителстване, се заели и с музикално-учителска дейност (7). Сведение за такава дейност на св. Климент Охридски, но вече в областта Кутмичевица, Македония, дава неговият по-късен приемник блажени Теофилакт Охридски в „Пространно житие на св. Климент Охридски".

Определено в България, след въвеждането и утвърждаването на източния богослужебен ритуал, трайно се установява и източната музикална традиция. Предполага се, че след около 30-годишна целенасочена музикално-просветна дейност на Кирило-Методиевите ученици и техните възпитаници, църковното пение и принадлежащата му тогава нотация били достатъчно добре овладяни в диоцеза на Българската църква.

Най-ранният, известен до момента български музикален паметник е от Х-ХІ в. Става дума за т. нар. Преславска керамична плочка с прокименов репертоар. Всеизвестната вече от близо 80 години керамична плочка е намерена през 1930 г. от археолога-литургист, историк и християнски изкуствовед Кр. Миятев в гроб край южната стена на Кръглата църква на втората българска столица Преслав. Пръв за нея съобщава самият той - нейният откривател, през 1931 г. (8). През 1934 г. задълбочено изследване на плочката прави проф. протойерей Ив. Гошев, но той не споменава в изследванията си за нанесените на нея музикални знаци (9). Българската музикална общественост научава за тяхното наличие едва около 40 години по-късно (10).


plo4ka11.jpg

plo4ka2.jpgСамият паметник представлява към 1/3 отчупена част от квадратна керамична плочка с изписан на нея от двете й страни прокименов репертоар на гръцки, като названията на седмичните дни са на български език. Музикалните знаци върху нея са от екфонетичен тип и са нанесени в крайредова позиция. Според музиковеда-медиевист проф. Елена Тончева този паметник навежда към предположението, че в България по времето на цар Симеон Велики в богослужебна употреба е била константинополската асматична (хорова) практика (11).

На базата на запазени два руски извора от ІХ-Х в., съставени по български оригинали, се създава убеждението, че в Българската църква в широка употреба по това време е било и византийското речитативното (екфонезис) четене (на старобълг. възглашение), което според някои учени тук то придобива собствен облик (12).

Освен Преславската керамична плочка други български музикални паметници от християнския период на Първата българска държава не са запазени. Безспорно такива е имало, в уверение на което са съществуващите от този период руски музикални паметници, като се има предвид, че тогава единствената славянска страна, притежаваща всичките необходими условия за подобна мелографска дейност била България.



Вероятно българската църковно-певческа литература била унищожена или през периода на чуждото църковно управление (1018-1186), или по-късно - през турското робство, когато била унищожена огромна част от цялостното старобългарско културно наследство. Не трябва, разбира се, да се пренебрегва и фактът, че наличността на църковно-музикални пособия през този период е била все пак в сравнително малко количество, тъй като най-вероятно преподаването на църковните песнопения ставало предимно от уста на уста, по памет, подобно на народното творчество, а освен това богослужебната употреба на гръцки език била все още твърде често явление. Църковната музика през този период строго е следвала начертанията на византийската, което се подкрепя от липсата на изворови данни за съществуването на народностни църковни напеви от рода на всеизвестните от по-късно време „βουλγαρικόν" - българско, „ή βουλγάρα" - българката, и „ή βουλγαρίτζα" - българчицата. Това  се потвърждава и от съчиненията на презвитер Козма (Х в.), в които недвусмислено се посочва, че българската църковна власт не била безразлична в музикално отношение и зорко следяла за евентуални отклонения в църковната музика.

През периода на последвалата 168-годишна политическа и църковна власт самостойното развитие на българската църковно-музикална култура със сигурност било умаломощено, но не и преустановено.

***

През Второто българско царство църковно-музикалната култура е в небивал възход. Предполага се, че за монасите от 40-те манастира на Трапезица била основана специализирана музикална школа, в която попечителството за тяхното доволно музикално ограмотяване било възложено на високообразовани майстори-певци (13).

Благозвучната източно-църковна музикална традиция на българска почва била допълнително обогатена чрез вливане на одухотворени народно-песенни мотиви. Впоследствие създаденото тук църковно-музикално богатство било възприето и от другите православни народи на север и на юг. На юг - в гръцките певчески кодекси то било представено под надслов, носещ в различни варианти определението „българско" (виж по-горе), а на североизток - в Молдова, Украйна, Белорусия и Русия станало известно с подобното название „Болгарский роспев", засвидетелстван в музикални ръкописи от периода ХVІ-ХVІІІ в., но представен, според достатъчна част от музиколозите, в значително изменен вид.

За нотописа до втората половина на ХІV в. българските писмени паметници свидетелстват за налична употреба на екфонетична и тита-нотация (фрагмент от Триод-палимпсест - ХІ в., Куприановски евангелски листове - ХІ в., Остромирово евангелие - 1056/7 г., Аргиров триод - ХІІ в., Битолски триод - ХІІ в., Драганов миней - ХІІІ в., Болонски псалтир - ХІІІ в.).

Паметници на ранно- и средно-византийска нотация не са открити.  Най-ранният, запазен до наше време български музикален извор на късновизантийска нотация е Палаузовият препис на Синодика на цар Борил  (втор. пол. на ХІV в.), следван от няколко двуезични (гръцко-славянски) извори от ХV в. Двуезична псалтикия на тази нотация се появява отново чак в края ня ХVІІ в. (Лавра Е. 10/58).

***

След падането на Балканския полуостров под турска власт Българската църква и в частност принадлежащата й църковно-музикална култура за съжаление не споделя съдбата на Гръцката. Завоевателят не проявил благосклонност за запазване на българската църковна самостойност и скоро след покоряването на българската държава българското духовенство било заменено с гръцко. Голяма част от българската културно-музикална общественост емигрира в Молдова и Русия, като едновременно с това била изнесена и църковно-певческата традиция. Тук трябва да се отбележи, че съществуват десетки музикални паметници, възникнали на българска основа извън България. Такива например са т. нар. Евстатиев сборник от 1511 г., произхождащ от Путненския манастир в Буковина, Румъния, и Букурещкия сборник (ХVІ-ХVІІ в.).

Асимилаторската политика на натрапените епископи и свещеници почти заличава от народната памет спомена за величавото църковно-музикално минало по земите населявани от българи. Пламъчето на славяногласното църковно пение продължава да бъде поддържано само на отделни упорито пазени от гръцко домогване места като Хилендарски манастир (тогава с българско братство), Зографски манастир, Рилски и други манастири, както и в някои храмове на  селища.

При пътуването си от Цариград за Виена през 1578 г. лютеранският свещеник Стефан Герлах съобщава, че в манастира „Св. Димитър" при с. Куручешме (дн. Крива Паланка), пет монаха поддържали българско училище, в което преподавали „четене, писане и пеене на българска литургия" (14). Матей Граматик в житието на св. Николай Софийски (†1555) дава основание за предположение, че светецът (негов съвременник) бил ратник за църковно-певческо просвещение в София не на гръцки, а на славянски език (15).

Нотно-писменни свидетелства за наличието на църковнославянско източно пение имаме едва от ХVІІ в. Като пример може да бъде посочен ръкописът Лавра Е. 10/58 от края на ХVІІ в., в който е поместена най-ранната известна досега нотирана служба на св. Петка Търновска. Смята се, че именно ХVІІ в. е времето на по-решителните опити за възкресяване на славяногласното църковно пение. Системно нотиране на църковнославянски песнопения започва през втората половина на ХVІІІ в. Последното е засвидетелствано в църковно-певчески пособия от библиотеките на Рилския манастир и светогорските Хилендар, Ксенофонт и Дионисиу. За съжаление, все още не е известно дали са налични такива и в библиотеката на Зографския манастир.

***

Състоянието на музикално-теоретичното дело в българските земи до падането на България под турско робство, отново е неясно за музикалната медиевистика. Причина за неговата неяснота, за жалост, е липсата на открити старобългарски теоретико-музикални паметници от типа на средновековните гръцки църковно-музикални трактати.

Важен извор обаче, който разкрива съществуването на българска музикално-теоретична мисъл през ХV в. - буквално няколко десетилетия след началото на турското робство, са т. нар. Рилски музикални приписки. Това са маргинални бележки, нанесени от изучаващ теорията на късно-византийската нотация. Предполага се, че автор на тези бележки е средновековният български книжовник Владислав Граматик (ХV в.). Подобна приписка е открита и в Скопска антология от втората половина на ХV в. (Народна библиотека в Белград, № 93).

Първите славянски пападики - музикално-образователни части към някои църковно-певчески пособия, се появяват в началото на ХІХ в. (Хилендар 311 и 703/ІІ). В тези извори за първи път писмено са дадени славянските наименования на музикалните знаци (хирономии) от късно-византийската нотация. Така например тук са изписани невмени наименования като „согуботочие",  „полегание", „молебна", „держания", „свитие глас", „вместопразно", „вместопразносвитие", „трепещущ", „крест", „сухоломление", „окончание", „небесование" и т. н.

***

Истинският разцвет на българското псалтикийно изкуство нъстъпва през възрожденския ХІХ в., когато със забележително бързо темпо славянската псалтика почти възвръща позициите си отпреди пет-вековния музикално-културен застой.  С бързи темпове се основават църковно-певчески школи - Рилска, Търновска, Солунска, Охридска, Одринска, Еленска и др., които за сравнително кратко време успяват да подготвят многоброен кадър високо квалифицирани църковни певци, които поемат пътя към храмовете на духовно пробуждащото се отечество, измествайки чуждоезичните псалти.

В книгата на Неофит Рилски (1791/3-1881) - „Описание болгарскаго священнаго монастыря рыльскаго" е изложен факт, който определено може да бъде включен към проявите, отчитани като общо-национална гордост - само три години след осъществяването на епохалната последна нотописна реформа от цариградските музикоучители Хрисант Брусенски, Григорий Първопевец и Хурмузий Книгохранител, новата нотна система,  наречена от авторите й „Нов метод", била внедрена официално в Рилската музикална школа. Впоследствие вече са налице усилени занимания по усвояването й в пределите на цялото ни поробено отечество.  Много скоро след това с очудваща бързина тя е вeче в пълноценна употреба от значителна част от родните ни псалти - много преди да стане дума за нея в повечето традиционно гръцки райони и останалия източноправославен свят

В споменатата книга о. Неофит пише: „И като ся изнамери тая нова метода отъ приснопамятнаго Хурмузия и отъ неговите спомощницы, на напредъ отъ всичките внешни места донесеся въ рылский монастырь, и отъ него ся разнесе (като отъ некой разсадъ) и по всичките Болгари ... , и така въ мало время излезоха доволни учители, които и въ мало время разнесоха всякъде по окрестныте градове новата метода... " (16). Заслугата за това била на йером. Иоасаф Рилски (ок.1780- ок.1852), който през 1816 г. бил пратен в Цариград по манастирски дела, където за срок от шест месеца усърдно изучавал новата нотно-невмена система, ръководен лично от всеизвестния съавтор на нотацията - музикоучителя Хурмузий Книгохранител (†1840).

Около средата на ХІХ в. църковнославянското пение вече съвсем не е рядкост и плаха проява. Започналата още в първите десетилетия на века борба за църковно-езикова свобода донася многобройни завоевания в полза и на българската кауза. Историята на Българското Възраждане изобилства в тази насока от примери на родолюбиви и жертвоготовни действия на българското население от много градове на отечеството. В селата - далече от зоркото око на гръцкия владика, където местните свещеници били предимно българи и населението изцяло българско, практикуването на църковнославянско богослужение ставало безпроблемно стига даскалът-певец да умеел славянската псалтика, което на практика зависело единствено от инициативността на местния свещеник.

В списание „Български книжици", ч. І, кн. ІІ, от март 1858 г., като описва пътуването си на юг от Дунав, атонският монах Партений отбелязва, че за разлика от градовете, където гръцките владици не позволявали църковнославянско богослужение, в селата по черквите си четели и пеели „по български" (т. е. на църковнославянски) (17).

През 1847 г. се поставя началото и на българската източно-църковна мелотипия. В Букурещ Николай Трендафилов издава в две части първата печатна псалтикия "Цветособрание" и "Воскресникъ новъ", следвана от "Гледало" с теоретична част, издадена през 1848 г. и поместена в порядъка на 39 страници и 19 глави и "Кратък ирмологий" (1849 г.). Те биват последвани от шест сборника с общо 2022 печатни страници, съставени и издадени от хаджи Ангел Иванов Севлиевеца през периода 1857-1875. Междувеменно в цариград излиза през 1869 г. от печат „Пасхалия" на Иван Генадиев (Йоан Охридски) (1829-1890), а по-късно и два музикални сборника от Тодор Икономов (1838-1892) и др.

През ХХ в. издаването на певчески пособия продължава. Още през първото десетилетие излизат от печат четирите части на „Зографски сборник". В същото време се начева и отпечатването на псалтикийната поредица на Манасий п. Теодоров (1860-1938), състояща се от осем сборника: "Кратък възкресник" и "Псалтикийна Литургия", издадени през 1905 г.; "Псалтикийни Треби" - 1911 г.; "Обширен възкресник" - 1914 г.; "Псалтикийна Утреня" - 1915 г.; "Псалтикиен Минейник" - 1921 г. и "Псалтикиен Триод и Пентикостар" - 1922 г.; и накрая "Опело Христово" (общо над 2300 страници).

Ентусиазмът не стихва и през следващите десетилетия. През 1912 г.  Петър Сарафов (1842-1915) съставя и издава сборника си "Ръководство за практическото и теоритическо изучаване на Източното църковно пение" в четири части, съдържащ високо художествени произведения на много мелурзи-класици. Издават се и други църковно-певчески и теоретически пособия, от които по известни са обемистите сборници на Жеко Павлов и Илия Атанасов и учебникът по Източно-църковно пение на Мирчо Богоев.

В ХХ в. под руско влияние в нашата църковна музика дълбоко отражение намира и западната хорова църковно-певческа традиция, като наченки в това отношение са регистрирани още през втората половина на ХІХ век . Междувременно в началото на века се повдига въпросът за създаване на национално църковно пение върху основите на "болгарский роспев".

***

За т. нар. болгарский роспев, от началото на ХХ в. до настоящия момент е изговорено и написано много. Голям интерес към напева се наблюдава още през втората половина на ХІХ в. сред руските църковни и светски музикални среди. Сред най-заинтригуваните са музиколози и композитори като С. Смоленски, И. Вознесенски, Н. Компанейски, Д. Разумовски и В. Металов. Именно в Русия най-напред се прокарва тезата, че „болгарский роспев" е самобитно и оригинално българско пение, разкриващо блестящото състояние на българската средновековна музикална култура, послужила за основа при изграждането и на руската (18).

От българска страна, интерес към този роспев се заражда в края на ХІХ в., като пълен разгар в това отношение започва още през първите години на ХХ в. Пламенни разисквачи по въпроса са музикално-обществените дейци А. Николов, Д. Тюлев, Х. Шалдев, Г. Байданов, И. Камбуров и Д. Христов. Само че на родна почва се развиват две паралелни течения: 1) такива, които споделят вижданията на руските музиколози за оригиналност и самобитност на болгарския роспев, и работят същевременно за преустройство на българското църковно пение чрез възстановяване доколкото е възможно на болгарския роспев в богослужебна употреба, и 2) такива, които държат на мнението, че българската църковна музика през хилядолетното си съществуване никога съществено не се е отдалечавала от източната (византийска) музикална традиция.

Най-общо илюстриращо виждането на вторите е написаното през 1912 г. от Петър Сарафов в „Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика". Там,във връзка с издадената през 1905 г. от Анастас Николов книга „Сторо-българско църковно пение по стари руски нотни ръкописи отъ ХVІІ ХVІІІ векове",той пише: „А. Николовото старо-българско църковно пеъние отъ ХVІІ ХVІІІ векове е същото византийско пение, което, ..., има смесъ и отъ арабската музика чрез Иоана Дамаскина, и отъ българската чрез Иоана Кукузела, зле запомнено и още по зле подържавано отъ некой русинъ музикологъ, който е слушалъ да му го пее по българските църковни книги некой невежа българинъ отъ онуй време..., и го тониралъ съ руски ноти, па го нарекълъ, „старо-българско църковно пение" (19). Измежду най-енергичните подържници на мнението, че „болгарский роспев" не е това, за което се опитват да го представят църковно-музикалните модернисти е Атанас Манов (1862-1958). В специален труд той подробно в 42 машинописни страници излага виждането на защитниците на източно-църковната музика и в общи линии съдържанието му развива емоционално написаното в ръководството на Петър Сарафов, а именно, че песнопенията от този напев са по произход източно-църковни, но значително деформирани извън България (20).

Известна доза съмнение относно абсолютно самобитния характер на болгарския роспев има и в статиите на Петър Динев (1889-1980). Това становище се подържа и днес сред известна част от богословите, като има и такива, сред които битува и мнението, че истината е някъде по средата, т. е., че до края на ХІV в. в Българската църква било практикувано дамаскиновото осмогласие, но с някои придобити особености на местна почва, но все пак в рамките на източната традиция (21).

Това осмогласие извън българските предели продължило да се развива и след около 200 години то придобило вида засвидетелстван в молдовските и руските ръкописи от периода ХVІ - ХVІІІ в. Един безпристрастен нов поглед върху проблема (без абсолютизиране), придружен разбира се и от още по-обстойни и широкообхватни изследвания в същия подход, със сигурност биха спомогнали за откриване на верния път към разрешаването му и биха наклонили везните или към една от двете крайни хипотези, или просто истината ще бъде открита някъде из умереното пространство между тях (22).

Понастоящем, за радост на българската псалтиколюбива общественост, източното църковно пение отново е в процес на възход. Преподава се в двете духовни семинарии и в четири висши богословски учебни заведения. Освен там клиросна църковно-певческа подготовка се осъществява и в специално организирани за това школи и курсове по много градове из страната. Напоследък с цел музикално-историческа просвета и по-обстойно запознаване с проблемите на източно-православната музика се провеждат и семинари, съвместно организирани от Института за изкуствознание на БАН - секция „История на музиката", и Богословския факултет при СУ „Св. Климент Охридски".

В заключение накрая нека отбележим, че днес българинът с основание може да се гордее, че е пасом на една от малкото поместни православни църкви, и единствената славяноезична, в която традицията на източно-църковното пение не е прекъсвана, а присъщата му невмена нотация е съхранена въпреки превратностите на историческото му близко и далечно минало. Православният български народ е съхранил тази музика на непосредственото Божие откровение благодарение най-вече на това, че винаги я е чувствал своя и тъй близка на фолклорната си традиция. Затова нека и ние, съвременните православни българи, продължим зорко да пазим това, което не само кореспондира с чувството ни за принадлежност, но най-добре ни изразява и самобитно възнася нашия възглас пред нозете на единия Творец.

***


1) Така например за пръв епископ на Филипопол (дн. Пловдив) бил поставен св. ап. Ерм, на Одесос (дн. Варна) - св. ап. Амплий. Някои църковни историци пък приемат, че св. ап. Карп бил епископ на Верея Тракийска (Стара Загора), а не на Верия Македонска.

2) Тук се имат предвид столичните църкви „Св. Георги - ротонда" (ІV в.) и „Св. София" (VІ в.).

3) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски музикални паметници, ред. „Музикална литература", изд. „Наука и изкуство", София 1973, с. 19-20.

4) Е. Тончева, Музиката в България през ІХ-Х век, Кирило-Методиевска енциклопедия, т. ІІ, София, 1995, с. 763.

5) Пак там.

6) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски..., пос. пособие, с. 21.

7) Съществува мнение, основано на изворови данни, че музикална просвета в някаква степен била осъществявана от тях още в столицата Плиска.

8) Кр. Миятевъ, Кръглата църква в Преслав, София 1931 г., с. 160 и сл.

9) Проф. прот. Ив. Гошевъ, Преславски керамиченъ фрагментъ съ богослужебни текстове отъ ІХ-Х в., ГСУ-БФ, София 1934 г., с. 1-19.

10) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски ...

11) Е. Тончева, Пос. пособие и съчинение, с. 767.

12) Пак там. Според изследователите музикални медиевисти Стрънк, Ливи, Велимирович и др. най-ранно датираните славянски музикални ръкописи са отобраз на вече съществуващи такива. Доказателство за това са наличните в тях архаични белези от по-стара епоха.

13) Петър Динев, Църковното пение в България през Второто царство, Църковен вестник, бр. 25, Синодално издателство 1960 г., с. 10.

14) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски..., пос. пособие, с. 77.

15) Пак там.

16) Йеромонахъ Неофитъ Рылецъ, Описание болгарскаго священнаго монастыря рыльскаго, София 1879 г., с. 109.

17) Ст. Петров и Хр. Кодов, Старобългарски..., пос. пособие, с. 77.

18) С. Куюмджиева, „Болгарский роспев" през погледа на първите български музикални общественици след Освобождението и спорът около него, Доклади от Симпозиум Болгарский роспев, Българо-руски музикални връзки през ХІV-ХVІІІ век - първи международен конгрес по българистика, София, 23 май - 3 юни 1981 г., БАН, София, 1982, с. 118.

19) П. Сарафов, Ръководство за практическото и теоретическо изучаване на восточната църковна музика, София 1912 г., с. 13, бележка (а).

20) За съдържанието на Атанас Мановото съчинение „Кое е истинското българско черковно пеене" са почерпани сведения единствено от направения коментар върху него от Добри Христов. Самият труд вероятно е изгубен (виж Светлана Куюмджиева, „Болгарский роспев"..., с. 122).

21) Нюанси в традицията на източно-църковната музика се наблюдават и в наше време. Така например при възможност за съпоставка, всеки би могъл да установи, че източното пение, употребявано в Сирийската православна църква се различава от това на Гръцката, докато в същото време в самата Гърция различават два вида източно пение - „козмико", т. е. народно, и „агиоритико" - светогорско. Пението пък на о-в Корфу (Керкира), Гърция, коренно се отличава и от двата вида. Приблизително така стои въпроса и с известните ленски, родопски, одрински, солунския и др. български напеви. Макар и различни - къде по-малко, къде повече, всички те са познати с едно наименование - „източно (византийско) църковно пение". Какво пречи тогава и в средновековна България (до ХІV в.) да е било в употреба по-особено църковно пение от това на Царигриградската патриаршия. Освен това, известно е, че и днес т. нар. „академичен" български маниер на изпълнение значително се различава от традиционния за православния изток. Не трябва да се забравя и фактът, че „болгарский роспев" определено не е феномен, а има и други подобни случаи на църковно-музикална трансформация, извършена през вековете при сходни стечения на обстоятелствата.

Съвременното пение на Сръбската църква може би е най-нагледният аналогичен пример за случилото се с българското пение по молдовските и руските земи. От „византийско" до ХV в., засвидетелствано в творбите на известни мелурзи като Исай Сърбин, Стефан Сърбин, Никола Сърбин и др., към края на ХІХ в., след близо 400-годишна липса на общение с църковно-музикалните центрове и фолклорно-музикална инвазия, то е заварено в твърде различен от първообраза си вид. За допълнителното му отдалечаване впоследствие доста се потрудил и известният сръбски композитор Стеван Мокраньац (1856-1914). След направената от него обработка това пение придобило известност вече като „мокраньчево поянье". Безспорно, фолклорни традиции са били вплитани в продължение на цялостното хилядолетно развитие на източно-църковната музика. Тук обаче възниква и въпросът - толкова ли е различен българският фолклор от източно-църковното ни пение?

22) Най-дейният изследовател на "Болгарский роспев" у нас е проф. Елена Тончева. Част от последните й изследвания бяха насочени към проблема за липсващите доскоро извори на "Болгарский роспев" от балканския регион. Чрез сравнителни мелодико-аналитични проучвания такива извори наистина бяха открити (повече по въпроса виж: Елена Тончева, Балкански извори за украинския „Болгарский напев" („роспев"). Към проблема за съотношението устност-писменост в източно-православната балканска песенност, Българско музикознание, год. ХХІХ, кн. 2/ 2005 г., с. 3 - 28.

Последна промяна: 12.01.2017 г.