ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » БИБЛИОТЕКА » Светоотеческо наследство » Св. Николай Кавасила, Да опазим живота в Христос

Св. Николай Кавасила, Да опазим живота в Христос

nikolaskavasilas.jpgСв. Николай Кавасила е един от най-видните представители на византийската богословско-мистична школа на XIV век, редом със св. Григорий Палама. От него са останали съчиненията: "Тълкование на Божествената литургия", "Седем слова за живота на Христос", "Опровержение на Тома Аквински".

Канонизиран е от Еладската православна църква на 3 юни 1982 година. Паметта му се чества на 20 юни.

 

Той Самият (Христос) е и Наградата, и Венецът, които ще получим за нашето подвизание. Затова към Него трябва да гледаме и Неговите пътища внимателно да изучаваме. Да се опитваме по възможност и да ги разбираме, за да се научим как да се борим. Защото наградите увенчават с достойнство своите борци. Те, като се стремят към тях, принасят трудове и показват издръжливост съответна на красотата, за която са узнали, че се крие във венците. Но освен това, кой не знае, че след като Сам Той ни изкупи чрез кръвта Си и направи нас Свои, не съществува друг, на когото следва да служим и на когото да се посвещаваме и с тяло, и с душа, и с любов, и с памет, и с енергия на ума. Затова и ап. Павел казва: "Не принадлежите на себе си? Защото сте скъпо купени" (1 Кор. 6:19-20).

Защото човешката природа изначално бе сътворена за Новия човек. Към Него бе пригоден умът и желанието. Приехме ум, за да познаваме Христос; желание, за да Го следваме; памет, за да Го помним, тъй като още при сътворяването ни Той бе архетипът (началният образ). Защото не старият Адам е първообраз на Новия Адам, а Новият ­ на стария.

Когато се казва, че Новият Адам се роди по образа и подобието на стария, то е по отношение на тлението, което древният Адам въведе, а Новият унаследи, та да отмени болестта на естеството чрез лечебните средства, които донесе,  за да може, както казва ап. Павел: "смъртното да се погълне от живота" (2 Кор. 5:4). Разбира се, съгласно природния ред на нещата нашият архетип е старият Адам като роден по-преди. За Бога обаче, Който вижда всичко, преди то да се случи, старият е по подобие на Новия. Старият Адам бе сътворен именно по образа и идеята за Него. Само че не продължи да пребивава в тях. Или по-скоро, устреми се към тях, но не ги достигна. Затова и Законът бе приет от стария, но бе изпълнен от Новия "до смърт, и то смърт кръстна" (Фил. 2:8), както казва ап. Павел. Първият (Адам) чрез погазването на Закона показа, че не притежава в съвършенство онова, което би следвало човекът да има. Защото не бе свръх възможността на природата ни Законът, в който справедливо се наказваше нарушителят. Вторият (Адам) обаче бе във всичко съвършен. Затова и казва: "Аз спазих заповедите на Отца Си" (Йоан. 15:10). Първият привнесе в света несъвършения живот, който се нуждае от безкрайна помощ. Докато Вторият стана за човеците Отецът на съвършения живот, т. е. на безсмъртието. Нашата природа изначално тегнеше към безсмъртието, но го достигна по-късно, благодарение на Тялото на Спасителя, което Сам Той възкреси от мъртвите за безсмъртен живот и стана за рода ни (човешки) начало на безсмъртието. Нека обобщя: пръв и единствен Спасителят ни показа истинския човек, съвършен и в нравите, и в живота, и във всичко останало.

Това е и предназначението на човека, което Бог му желаеше при сътворението ­ - живот безсмъртен. И той ще го достигне, когато неговото тяло се освободи от тлението, а неговото желание ­ от греха. Ще бъде съвършен тогава, когато Творецът възпълни в него всичко, което е преценил, че му липсва, подобно на това, както красотата на статуята добива завършеност с последните движения на своя ваятел. Та, тъй като старият Адам бе твърде далеч от съвършенството, а Новият във всичко се оказа съвършен и предаде в наследство съвършенството на човеците, като пригоди към Себе Си целия човешки род, то как Вторият да не е образът на стария. Как да не приемем, че Новият Адам е Архетипът, от Който произлезе старият?! Защото е пълна безсмислица да считаме, че най-съвършеното се стреми към несъвършеното, или че по-низшето може да бъде образ на по-доброто, или слепите да са водачи на виждащите. Нито пък трябва да ни учудва, че несъвършеното предстои по време, но трябва да вярваме, че съвършеното е първопринципът на несъвършеното, като не забравяме и това, че много неща бяха създадени за човешките потребности още преди неговото създаване и че човекът, техният уредник, е последен сътворен от пръст. Амин.

Поради всички тези причини човекът с цялото си естество, и с желанието си, и с мислите си, се устремява към Христос. И това не е само заради Неговата божественост, която е крайна цел на всичко, но и заради Неговата човешка природа. Той е Завършекът на всички човешки копнежи. Той е Покоят на мислите. Да се обича или да се мисли за нещо друго, освен за Него, е явно отклонение от правилното. То е нарушаване на принципите, които са заложени в основата на естеството. Но за да можем винаги да устремяваме към Него нашето търсене, а и да постоянстваме в това, нека всеки миг и час да призоваваме Него и да бъде Той наш главен предмет за размисъл. За нашите молитви, когато Го призоваваме, не е нужна някаква подготовка или специално място, нито пък висок глас. Защото няма място, където Той да не се намира. Нито е възможно да не бъде близо до нас Този, Който за тези, които Него търсят, се намира по-близо и от собственото им сърце. Трябва да вярваме безкрайно, че Той ще изпълни молитвите ни. Да не се съмняваме, поради нашето лукавство, но да имаме дръзновение, защото Този, Когото призоваваме, е "благ и към неблагодарните, и към злите" (Лука. 6:35). Той е така далече от това да пренебрегва прегрешилите раби, които Го зоват, че още преди те да Го изрекат по име, преди дори да успеят да помислят за Него, Той ги изпревари, като дойде на земята и пръв ги повика с думите: "Дойдох да призова грешници" (Мат. 9:13). Та Той, Който ни потърси, дори още без да сме го искали, как би се отнесъл към нас, когато Го призовем? Щом нас обикна, когато ние Го мразехме, как ще ни отблъсне сега, когато Го обичаме? Това е мисълта на ап. Павел, когато казва: "Ако бидейки врагове, се помирихме с Бога чрез смъртта на Сина Му, то още повече, след като сме се помирили, ще се спасим чрез живота Му" (Рим. 5:10).

Нека да отчетем още и значението на молитвата: защото ние не просим за онова, което просят и получават приятелите, а за това, което се позволява да просят особено виновните и въстанали раби. Защото ние не умоляваме Владиката да ни увенчае или да ни дари с друг подобен дар, а да ни помилва. За кои други, освен за виновните, е естествено да търсят от Човеколюбеца и милост, и опрощение, и освобождение от дължимото, и друго подобно, та да не си отиват след молението с празни ръце, защото "здравите нямат нужда от лекар" (Мат. 9:12). Понеже, ако изобщо се приема хората да издигат към Бога глас, търсещ милост, то този глас е на хора грешници, които имат нужда от милост. И така, нека призоваваме Бога и с устата, и със сърцето, и с ума си, за да предоставим на всички тях, чрез които прегрешаваме, единственото спасително лекарство. "Защото под небето няма друго име, казва Писанието, чрез което трябва да се спасяваме" (Деян. 4:12).


Из "За живота в Христос, Слово шесто"

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

Последна промяна: 04.01.2010 г.