ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » БИБЛИОТЕКА » Светоотеческо наследство » Св. Василий Велики, За неписаните установления в Църквата

Св. Василий Велики, За неписаните установления в Църквата

sv.Vasilij_m.JPGСв. Василий е многостранно надарена и талантлива личност. Роден малко след Първия вселенски събор, той отдава целия си живот на теоретическото обосноваване на  истината ­ в православното богословие, като при това постига изумително хармонично съчетаване на теорията с практиката. Основоположник на кападокийското богословие, чрез неговия труд Православната църква придоби своя основополагащ догмат ­ за Свeта Троица. И по-точно, конкретизира, че всяко от Трите Лица на Света Троица е със Свой личен Ипостас с лични отличителни свойства, но при обща за Трите Лица природа.

За съжаление житейският път на този свят мъж е твърде кратък, но той успява богословски да подготви догматичното изповядване на вярата от Втория вселенски събор (381 г.). Представя се пред Бога само две години преди неговото провеждане - на 1 януари 379 г. сл. Р. Хр.

 

66. От съхранените в Църквата установления и проповеди едни ние притежаваме благодарение на писаното учение, а други, предадени ни чрез апостолската традиция, сме приели в тайнството. Но и едните, и другите имат еднаква сила по отношение на благочестието. Срещу тях не ще възрази никой, който поне малко е запознат с църковните установления и принципи. Защото, ако решим да не спазваме неписаните обичаи, като смятаме, че нямат особено важно значение, то ние незабележимо и за нас самите ще навредим на Евангелието, засягайки основни неща и ценности в него. Дори нещо повече, ще превърнем проповедта в голи думи.

Така например (да спомена най-първото и предстоящо по разпространение) ­ нима някой чрез писмена е поучил людете, уповаващи се на името на нашия Господ Иисус Христос, да полагат на себе си знака на кръста? Нима някое писание ни е научило да се обръщаме на изток по време на молитва? Нима някой от светиите ни е оставил написани думите, с които призоваваме Господ  Бог, когато видим пред себе си хляба на благодарението и потира на благословението? Та нали не се задоволяваме само със споменатото в Апостола или Евангелието, но и преди, и след това изричаме и други слова, за които смятаме, че имат голяма сила в тайнството, а сме ги наследили от неписаното учение. Така благославяме както водата на кръщението, така и елея на помазанието, а наред с тях и самия кръщаван.

Та според кои писания извършваме това? Нима не според негласната и тайна традиция? Ами останалите обреди? На помазанието с елей кое писано слово ни е научило? А трикратното потапяне при кръщението, то откъде иде? Ами всичко останало, свързано с кръщението, като например отричането от Сатаната и неговите ангели, от кое писание сме го взели? Нима не произлиза от онова необнародвано и съкровено учение, което нашите отци са съхранили в мълчание, предпазвайки го от любопитство и чужда намеса, тъй като добре са знаели, че светостта на тайнствата се съхранява в мълчание?

Та нима би могло да бъде разгласено пред всички учението за нещо, което не бива да бъде дори поглеждано от непосветените в него? Или пък да си зададем въпроса ­ какво е имал предвид великият Мойсей, когато е уредил свещенодействията в храма така, че не всички да бъдат достъпни за всекиго? Ала е поместил непосветените извън свещените ограждения и, отдавайки по-предните помещения на по-пречистените и посветени, единствено левитите е оценил като достойни да бъдат служители Божии. Що се отнася до жертвоприношенията, всесъженията и останалите свещенодействия, след като тях Той ги е отредил на свещениците, допуснал до Святая Святих само един, и то избран измежду всички. Ала дори и на него не оставил свободен достъп по всяко време, а само в един ден от годината, при това и за този ден е предписал на избраника да влиза в олтара само през определен час, така че поради отдалечението и непривикналостта си да съзерцава Святая Святих с трепет и страхопочитание. Наистина той добре е знаел в своята мъдрост, че изтърканите от употреба и лесно достъпни неща предразполагат към презрение, а недостъпното и нечестото някак си е естествено свързано с ревностния стремеж и преклонението.

По същия начин Апостолите и Отците, учредили всички обреди и закони на Църквата, са съхранили в скришност и мълчание светостта на нейните тайнства. Защото онова, което се изнася на всеослушание пред кого ли не, то не е вече никакво тайнство. Така че причината за съществуването на неписани наредби се корени в боязънта да не би познанието на догматите, като се превърне в нещо обичайно, да бъде занемарено, а впоследствие и презряно от хорското мнозинство.

Защото едно е догматът, а друго ­ проповедта. Догматът се обгръща в мълчание, а проповедите се правят достояние на всички. А вид мълчание е и неяснотата, до която прибягва Свещеното Писание, когато придава на догматите труден за възприемане смисъл с цел да бъдат от полза за четящите.

Така всички ние, когато се молим, се обръщаме на изток, ала малцина сме тези, които знаем, че с това ние търсим нашата древна родина, сиреч райската градина, която Бог насади в Едем. Прави изричаме молитвите си единствено в неделя, ала какъв е смисълът на това не всички знаем. Ние като че ли се възправяме и възкръсваме заедно с Христос, задължени да търсим онова, което е над нас и не само защото чрез стоенето по време на молитва в деня на възкресението напомняме на себе си за дарената нам благодат, но и защото този ден по някакъв начин ни изглежда като изображение на очаквания век. Поради това, макар че е самото начало на всички дни, този ден не е наречен от Мойсей първи, а един. "Биде вечер ­ казва той, ­ биде утро ­ ден един", като че ли с идеята, че това е един и същи ден, който се повтаря многократно. Така че един и същ е този ден, и осми е, защото чрез самия себе си обозначава онзи действително един и истинен осми ден, за който псалмопевецът споменава в някои техни заглавия ­ онзи осми ден, който е онова състояние, което ще последва след сегашното време, онзи непрестанен ден, недостигащ вечерта, непознаващ продължение, онзи несвършващ и неостаряващ век, сиреч вечността. Затова и Църквата неизбежно възпитава нас, своите питомци, да произнасяме нашите молитви застанали прави, та, припомняйки си постоянно за онзи безпределен живот, да не бъдем нехайни, а усърдно да приготвим дължимата за това преселение дан. Пък и цялата Петдесетница също е напомняне за очакваното в онзи друг век възкресение. Защото онзи един и първи ден, умножен седем пъти по седем, изпълва седемте седмици на светата Петдесетница. Като започва от първия Петдесетницата завършва със същия този ден, разгръщаща се петдесеткратно в онези също такива междинни дни. Ето защо той е подражание на вечността чрез своето подобие с нея, понеже в кръгообразното си движение потегля от един знак и се затваря пак в същия знак. В този ден ние избираме изправения стоеж за молитвите си, като сме възпитани да постъпваме така от законите на Църквата, които с помощта на това явно напомняне, преселват, така да се каже, нашия дух от настоящето в бъдещето. С всяко коленичене и изправяне ние видимо на дело показваме, че чрез греха сме рухнали на земята, но чрез човеколюбието на нашия Създател сме призовани отново на небето.

67. Впрочем, цял ден не ще ми стигне, ако започна да разказвам за "неписаните" тайнства на Църквата.


Из "ЗА СВЕТИЯ ДУХ", PG 32

 

Св. Василий Велики

За милостта и за съда

Забравилият Бога свят е изпълнен, братя, с несправедливост към ближния и безчовечие към слабия, както казва и божественият апостол: „А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум - да вършат онова, що не прилича, бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви" (Рим. 1:28). А които Бог води към благочестие, тях научава и на въздържание от лоши дела, и на грижа към ближния. И в Закона има много заповеди за това да не се вреди на ближния, както и повели да бъдем човеколюбиви и милостиви. Ако някой остави едно от тези неща, то другото е недостатъчно за изрядността на човека. Както благодеянието към нуждаещ се, направено от неправедни придобивки, е неприятно на Бога, така е лишен от похвала и този, който, въздържайки се от неправда, не дава на никого от своята собственост.

„Църковен вестник", бр. 2/2002 г.


 


Последна промяна: 14.01.2016 г.