ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Ловчанска епархия - Манастири

Етрополски манастир "Св.Троица"

В лоното на вековни гори, между пълноводни карстови извори се извисява един от най-красивите български манастири, посветен на Светата Единосъщна и Животворяща Троица. Той се намира в северното подножие на Черни връх в Златишко-Тетевенската част на Средна Стара планина, на около 2,5 км източно от Етрополе и на 90 км от София. Манастирът е известен повече като "Варовитец", заради варовиковите скали в околността. Манастирът е основан около 1158 г. В многовековната си история той е преживял много разрушения. Основно обновен през 1682 г., в началото на ХІХ в. е обновен отново. Най-яркият приемник на възрожденския дух в манстира е неговата съборна черква, построена в периода 1858 -1860 г. от брациговския първомайстор Иван Боянин – същият, който издига и софийския катедрален храм "Св. Неделя". Това е петкуполна псевдобазилика с певници и два долепени странично на корпуса параклиси, посветени на св. Йоан Предтеча и св. безсребърници Козма и Дамян. Основната дейност на Етрополския манастир от ХVІ в. насетне е събирането на образовани преписвачи и оформители на книги, създали за две столетия голямо количество ръкописни книги. От високопродуктивния скрипторий на манастира до днес са запазени няколко десетки ръкописни книги, пръснати по библиотеки, манастири и музеи из цялата страна. Това дава основание специалистите да определят явлението като

Етрополска книжовна школа. По този начин в тежките времена на османската власт Етрополският манастир замества и продължава традицията на книжовните средища, възникнали през времето на Второто българско царство. До манастира се стига по добре асфалтиран път от село Етрополска Рибарица. В манастира се пазят част от мощите на св. св. Козма и Дамян. Манастирът няма монашеско братство, но е действащ, с ефимерий прот. Емил Якимов. Празникът на манастира е на Петдесетница.

Гложенски манастир "Св. Вмчк Георги Победоносец"

Гложенският манастир "Св. Георги Победоносец" е разположен в живописна местност в северната част на средна Стара планина. Построен е върху възвишение и отдалеч наподобява замък. Според преданието манастирът е построен през ХІІІ в., когато по тези места с благословията на българския цар Йоан Асен ІІ, се заселва украинският княз Георги Глож. В близост до кръстеното на него с. Гложене той основава света обител, посветена на св. Георги, икона на когото той носи със себе си от Украйна. Според църковното предание скоро след основаването на манастира, иконата многократно е изчезвала от обителта и е намирана на хълма над селото. Това е изтълкувано като Божи знак и в края на ХІV в. манастирът е преместен там. Манастирският храм, богато украсен със стенописи, просъществува до 1913 г., когато земетресение го срива до основи. Днешният тесен и висок храм е построен през 1951 г. Отбивката за Гложенския манастир е близо до град Ябланица по главния път София-Варна. До манастира се стига по хубав асфалтиран път. Манастирът се поддържа от йеромонах Нектарий. Храмовият празник е на 6 май, Гергьовден.

Врачешки манастир "Св. 40 мъченици"

Манастирът се намира на левия бряг на р. Чешковица, под връх Мургаш, западна Стара планина. Известен е с името  Врачешки манастир по името на близкото село. Основан е по време на Втората българска държава, след победата на цар Йоан Асен ІІ при Клокотница, удържана от българските войски над армията на Теодор Комнин, на 9 март - св. 40 мъченици, 1230 г. В израз на своята дълбока благодарност към Бога цар Йоан Асен ІІ построява няколко църкви и манастири, един от които е Врачешкият манастир. По време на османското нашествие манастирът запада, но в него продължава да се преписват богослужебни книги, някои от които се пазят и до днес в Националната библиотека в София. През ХVІІ в. в манастира се помещава килийно училище. Манастирът е разрушен и изоставен в края на ХVІІІ в. след опустошителните набези на кърджалиите.

Възобновен е в края на ХІХ в. Света Богородица се явява на местния овчар Атанас Якимовски и му показва мястото на манастирската черква. Когато разчистват района откриват основите на църквата, а в тях - иконата на св. Богородица. Това е известната Врачешка чудотворна икона на Божията майка от ХVІІ в. От 1937 г. манастирът е девичешко общежитие. Днес Врачешкият манастир е действащ, с едно впечатляващо за българската действителност сестринство - не само по броя на монахините и послушниците, но и по качеството на духовния живот. Тук се съблюдава строго изпълнение на монашеското правило и манастирския устав. Манастирът има два празника: 9 март - Св. 40 мъченици и 8 септември – Св. Рождество Богородично.

Ботевградски манастир "Рождество Богородично"

Манастирът "Рождество Богородично", наричан още Зелински манастир, се намира на 2,5 км югоизточно от Ботевград. Тук някога се намирало селото Зелин, от което през ХVІІІ в. произлиза град Орхание /дн. Ботевград/. Манастирът е стар, но не е известно кога точно е основан, най-вероятно това е станало през ХІV в. Последното му възобновяване е през 1926 г. Той представлява комплекс от църква с малки жилищни постройки. Църквата е малка, но с притвор и камбанария към нея. Манастирът не се ползва за монашески живот, в него живее и служи свещ. Борис Петров. Празникът на манастира е на 8 септември – Св. Рождество Богородично. 

Правешки манастир "Св. Теодор Тирон"

Правешкият манастир "Св. Теодор Тирон" се намира на 3 км от Правец по пътя за Етрополе. Този манастир е малък, но е единственият български манастир, носещ името на св. Теодор Тирон. За историята на манастира не се знае много, почти всички книги и регистри са унищожени. Смята се, че обителта е основана по времето на българските царе Асен и Петър. Две сведения за манастира има от османския период. Първото е за еничарско нападение през 1636 г., а второто за кърджалийско - век по-късно. Манастирът е възстановен през 1866 г. В периода от Освобождението до началото на Втората световна война е женски метох. През 2006 г. и 2007 г. манастирът е основно ремонтиран и стенописите са реставрирани. В него се пази частица от мощите на св. Тиодор Тирон. Манастирът се поддържа от архим Йоан  (Иванов Страшников). Храмовият празник е на 17 февруари и първата събота на Великия пост.

Чекотински манастир "Св. Архангел Михаил"

Чекотинският манастир "Св. Архангел Михаил" се намира в Ботевградската околия - в Лакавишкия рид, от Западния Предбалкан, до махала Чекотин. Съществува от времето на Второто българско царство. Свързан е с така наречената крепост Боженишки урвич, която се намира на 4 км западно от него. При падането на крепостта в края на ХІV в. манастирът е разрушен. През ХVІІ в. е открита полуразрушената църква на Чекотинския манастир, която е възстановена. Този период от съществуването на манастира е кратък, той е разрушен през времето на кърджалийските набези. През 1830-40 г. с усилията на местното население храмът му отново е възстановен. Манастирската църква е единствената сграда от средновековния манастир, която частично е оцеляла и до днес. Тя има типичната  за храмовете от ХІІ-ХІІІ в. архитектура - еднокорабна базилика с преддверие, апсида и цилиндричен свод. Правят впечатление вентилационните изводи в четирите й ъгъла. Северната ниша скрива тайна врата и подземен тунел. Дървеният иконостас е с богата дърворезба - дело на майстори от Тревненската школа. В съвремения си вид Чекотинският манастир е дело на приснопаметния Мелнишки еп. Генадий. Сградата е с внушителна разгърната площ на три етажа. В източната част на 2 етаж е оформен параклис в чест на св. Генадий, патриарх Константинополски. Манастирският живот се поддържа от послушник. Храмовият празник е на 8 ноември - Събор на св. арх. Михаил.

Скравенски манастир "Св. Николай"

Манастирът се намира в югозападното подножие на Лакавишкия рид от Западния Предбалкан, на два км от с. Скравена. Основан е по време на Второто българско царство  и е разрушен в периода, когато севаст Огнян брани близката крепост Боженишки урвич. Основите на храм са открити от любителски разкопки през1938 г., а днешният храм е издигнат през 1959 г. върху старите основи. Представлява комплекс от просторна еднокорабна, едноапсидна църква с емпория, триделен притвор  с камбанария над него и жилищна сграда, разположена в сянката на огромен вековен дъб. Храмът е зографисан неотдавна. Иконите и иконостасът са дарение от сем. Лисичкови от с. Скравена. Манастирът се поддържа от миряни. Пътят до манастира е макадам, но е проходим през цялата година. Празникът на Скравенския манастир се чества на 9 май /Св. Николай летни/

Скравенски манастир "Св. Пеображение"

Намира се в месността "Баткун", разположен високо над Новаченския пролом на р. Бебреш под връх Креща в Лакавишикия рид на Западния Предбалкан. Основан е през Второто българско царство. След падането на крепостта Боженишки урвич е опожарен от нашествениците турци. Според едно предание е възстановен от св. Пимен Зографски през 1608 г., но по-късно отново е разрушен от кърджалиите. През 1930 г. е възстановен, представлява комплекс от еднокорабна, едноапсидна църква и жилищна сграда. В съседство се намира пещерата Меча дупка. Манастирът не се обитава. Храмовият му празник е 6 август – Св. Преображение Господне.

Тетевенски манастир "Св. прор. Илия"

Тетевенският манастир "Св. прор. Илия" е важно книжовно и просветно средище още в края на ХVІІ в. Той е основан през ХІV в. През ХVІІІ в. в него функционира килийно училище. По време на кържалийските нападения манастирът е разрушен. До наши дни оцелява единствено манастирската църква - изключително ценен паметник на българската архитектура. През 1869 г. тя е реконструирана в двукуполен храм с 5 апсиди. Манастирът се поддържа от послушник Кънчо. Храмовият му празник е 20 юли – Св. пророк Илия.

Златишки манастир "Св. Възнесение Господне"

Манастирът е разположен край буен карстов извор, в южното подножие на Златишко-Тетевенската част от Средна Стара планина в северните покрайнини на гр. Златица. Основан е през ХІХ в. Днес манастирът е обявен за паметник на културата и е частично действащ. В него служи архиерейският наместник на Пирдопска духовна околия ставрофорен свещеноик. Йордан Георгиев.

 Новоселски манастир "Св. Троица" /гр. Априлци/

След падането на българските земи под османска власт, след унищожаването на българската държава и на Търновската патриаршия животът на българите изцяло е дестабилизиран и е поставен под заплаха. Градските центрове са ограбени и разрушени, много селища са обезлюдени. Започва процес на заселване на османски турци в градските средища и оттегляне на българското население към недостъпни и защитени райони в планинските области на българските земи. По това време започва и развитието на интензивен поселищен живот в Новоселската котловина, заградена от Стара планина, разклоненията й и предпланината Черни връх.[1] Първите и многобройни заселници, положили  основите на материалния и културен облик на Ново село през 15, 16 и 17 век са от Търново, Търновско и Севлиевско, през 18 и първата четвърт на 19 век от Тракия, Ловешко и Троянско.[2]
    Центърът, около който се организира животът на българите в условията на чуждо владичество, е Църквата, тя е знак за християнската принадлежност на жителите на селището. Жителите на Априлци са имали буден дух и християнско усърдие и още в ранните години на чуждото владичество заедно с изграждането на своите нови домове те са изградили и християнски храмове като център и опора на народния живот, гарантиращ съхраняването на българската идентичност и култура. Това християнско усърдие се превръща в основна черта на духовния живот в Новоселската котловина. То намира израз в поклонически пътувания до Троянския манастир, в даренията на ковашкия и долапчийския еснаф за манастира, в закупуването на богослужебна литература от частни лица за местните църкви и манастири, в изграждането на много храмове и манастири. В района с труда на местното население се издигат три манастирски комплекса: през 20-те години на 19 в. се изгражда девическият манастир “Света Троица” в Ново село; през 1836 г. се възстановява средновековния манастир “Успение на Пресвета Богородица” в с. Батошево; през 1872 г. се строи девически манастир “Въведение Богородично ” от родителите на излекуваната Мария, дъщеря на чорбаджи Миньо Попкоев в Батошево.[3]
    Впечатляваща е високата степен на организираност сред жителите на Ново село, поставянето на обществено значими и от полза за всички цели, в изпълнението на които се включва цялата общност със съзнанието за изпълнение на християнския дълг и морал. Тази увереност и смелост се дължат вероятно и на факта, че в селищата от котловината почти няма турско население и това съдейства за формирането на независим и свободолюбив дух сред будното население, намиращ израз в строителството на множество църкви, килийни училища и манастирски комплекси и то във време , когато строителството на християнски храмове е сериозно възпрепятствано от турската власт.
    През 19 в. Ново село извънредно много процъфтява в културно-просветно и стопанско отношение. Занаятчийският еснаф, търговците и селяните поемат почин за издигането на редица обществени сгради. Към 1814 г. се построява църквата “Света Параскева” и непосредствено до нея – сградата на килийното училище.4
    С изграждането на Девическия манастир „Света Троица” е свързано името на един от видните новоселски първенци Петър Йончев Балджи. За него историографът на Новоселското въстание Иван Марангозов пише: “Петър Йончев бил високообразован и още по-високо набожен. Всяка вечер ходел на вечерня, а след отпуст задържал свещениците за беседа, та  тълкували разни места от Свещеното Писание. Чрез неговото влияние били опопени много от тогавашните новоселски и околни свещеници, затова и всички се боели от него. И мирски, и духовни му отдавали чест със ставане на крака.”5
    Като уважаван и достолепен българин Петър Йончев можел да разчита на подкрепата на новоселци и на селяните от съседните села Млечево, Бериево, Душево и Столът за родолюбивото му начинание да се изгради в котловината девически манастир – израз на християнско усърдие за разпространяване и укрепване на християнската просвета като етностабилизиращ и разграничаващ фактор от господстващия етнос.
Не са известни майсторите-строители, нямаме и представа как е изглеждал Новоселският девически манастир преди изгарянето му; по всяка вероятност е имал вид подобен на сегашния, който е изграден върху старите темели по образ и подобие на първоначалния строеж.6
    Да се каже точно кога е построен девическият манастир е трудно, защото свидетелстващият за дарителство мраморен камък, който е стоял, стои и сега на средата на черквата, с издялан двуглав орел, нещо като руски герб с надпис: “Петръ Йончев 1848”, и втори надпис, по-груб: “Петръ Балджиски, юний 17” показва значимата роля на новоселския първенец в изграждането на манастира. Негова е и инициативата за закупуването на най-старото печатно Евангелие в Ново село. То е издадено в Москва в 1829 г. и е купено от Рилския манастир през 1831 г. Затова повечето от авторите приемат, че манастирът е завършен около 1830 г.
    Уставът на Новоселския девически манастир е написан от йеромонах Спиридон на “Святой Атонской горе” и завършен на 30 май 1837.7 Съдържа 14 страници и се предхожда от шест богословски произведения в помощ на дейността на манастира.
    Първа игуменка на манастира е Сусана от Калоферския девически манастир. Тя е дъщеря на новоселския чорбаджия Цонко Сомлев. Заедно с нея в Ново село идва и младата монахиня Серафима, дъщеря на Петър Йончев Балджи. Около тях постепенно се присъединяват и други монахини и послушнички. За издръжката на манастира някои от по-заможните семейства даряват на манастира земи при постъпването на техните деца като послушнички или монахини. Според автора Иван Пачников девическият манастир е разполагал с около 96 дка земя.8 Манастирското стопанство се основавало както на обработването на дарената земя, така и на постоянния ръчен труд на девиците, като те изработвали тънко сукно и различни плетива.
    Девическият манастир “Света Троица” в Ново село, както и построените по-късно манастири  “Успение на Пресвета Богородица” и ”Въведение Богородично” в с. Батошево, църквите и училищата в селищата на Новоселската котловина показват разнообразието от форми за съхраняване на идентичността на българското население в Ново село, Батошево, Кръвеник, Скандалото и околните им махали. С течение на времето местните чорбаджии и зараждащата се интелигенция – свещениците и даскалите, търсят нови начини за укрепването на българската култура в този район, като се опират на традиционните методи, използвани по времето на дългото турско владичество и свързани пряко с християнската религия: откриване на метоси на големите  Атонски манастири, изграждане на църкви и манастири, поклонение до Светите места, организиране на дарителство за църквите и манастирите, включване на многобройни български светци и символи в художествената украса на храмовете.9
    Заедно с това активна народополезна дейност развива и килийното училище, чието начало е поставено от руския монах Доротей, придружавал руските войски във войната срещу Османската империя от 1806 – 1812 г. Дълъг е списъкът на учителите, повечето от които свещеници, дали своя принос в утвърждаването на българския език като белег за идентификация при острия сблъсък с привържениците на елинизма, както и в изграждането на новото самочувствие на българския народ, основаващо се на увеличаващото се благосъстояние, плод на упорития труд на занаятчийско-търговската прослойка. Израз на това ново самочувствие са и селищните храмове,  и трите манастирски комплекса, изградени с християнско усърдие и вяра, съдействали за утвърждаване на тази християнската нравственост и ценностна  система на българите от Новоселската котловина, направили възможни  масовите прояви на героизъм, жертвоготовност и мъченичество в името на вярата и свободата. В основата на това израстване на полето на духовността лежи неуморната работа на представителите на българското духовенство и учителство. За неразривната връзка между духовенството и миряните свидетелства една молба от 24. 12. 1874 г. от новоселци до търновския митрополит Иларион Макариополски за ръкополагането на техния съселянин Радион х. Попмихов. Мотивирано се излага необходимостта за ръкополагане на нов свещеник: “В нашето село под название Ново село, Севлиевска каазъ, имахми до сега седем свещеници, от които единът се помина, а другият съвсем е престарел, и не може вече да служи и да священодейства. Заради това имами нужда още от един свещеник. И тъй одобрихми и избрахми сички селяни съгласно тогова Радиона х. поп Михалева, да бъди в селото ни священик….”
    Тази молба е скрепена с 29 лични печата и 6 подписа на първенците на селото. Открояват се печатите на поп Петко Попниколов, свещеника, който заклева членовете на Новоселския революционен комитет, създаден от Васил Левски през 1872, както и на Драгню Стойчев – един от основателите на комитета. В кафенето на Драгню Стойчев на 2 май е взето решението за вдигането на въстание, по-късно той е осъден от Търновския извънреден съд на 15-годишна каторга на о. Кипър. Печатът си поставя и Павли Венкув Табака – осъден на смърт и обесен на 2 юли 1876 в Севлиево,  заедно със свещеник Радион х. Попмихалев. Документът носи подписите и на братята Нанку Цонкув, познал каторгата на о. Кипър, и на Кольо Цонкув (Пачников), в чиято къща през пролетта на 1872 г. Левски основава комитета. Този документ се пази в Историческия отдел на Музея на занаятите в Троян и е свидетелство за обществената атмосфера в Ново село в навечерието на въстанието. Той разкрива, макар и косвено, големината на селището и неговите духовни нужди. На преден план в обществения живот излизат комитетските дейци, бъдещи организатори и водачи на въстанието, и общо – занаятчиите, селяните, учителите и духовниците.10
За това без много усилия и време отец Матей Преображенски възстановява революционния комитет в Ново село след обесването на Васил Левски и взетото от Гюргевския комитет решение за подготовка на въстание. Започва трескава работа в тясно взаимодействие с революционните комитети в Кръвеник, Батошево, Севлиево, Габрово, Троян и Троянския манастир.
    Преждевременното избухване на въстание в Пловдивски революционен окръг, засилването на бдителността,  подозрителността и обиските за оръжие от страна на турската власт накарало организаторите на въстанието в Търновски революционен окръг да вземат решение за обявяване на въстание. На 1 май 1876 г. на връх Бабан се дава сигнал за най-масовото въстание в Северна България – въстанието в Ново село, Кръвеник и Батошево. На 2 май по обяд, пред дюкяна на Иванчо Габровчето, в присъствието на ръководителите на въстанието и множество новоселци, даскал Никола Дабев тържествено обявява Новоселската република. Знаело се е, че въстание в близките големи селища Севлиево, Габрово, Троян няма, но Ново село се вдига, след като се правят две общоселски събрания и по най-демократичен начин се взима това решение.
    На 2 май от Габрово по посока на въстаналите села се отправя четата на Цанко Дюстабанов. На 5 май част от четата пристига в Ново село. Писарят на четата Георги Бочаров описва посрещането на четниците в Ново село в своя дневник “Габровското въстание 1876 г. априлий 30-тий” така: ”От края на селото до пазарния площад, от двете страни на пътя, имаше мъже, жени, деца…. Щом стигнахме мегдана, засвириха гайди и гъдулки. Изви се голямо и буйно хоро. Забравихме умора, забравихме, че сме тръгнали на бой за свобода. Тук беше свободата.”11
    Междувременно турската власт разпорежда събирането и съсредоточаването на нередовна войска в Севлиевско с ускорени темпове. Към района се отправя с абази и черкези плевенският каймакамин Дели Неджиб ага, по произход също черкезин. Той е назначен от търновския мютесариф за главнокомандващ на нередовните войски, действащи срещу Ново село. Числеността на тази армия е приблизително около 7000 души.12
В стратегическия план на въстанието се предвижда да се създаде свободна територия, да се уточнят местата, където ще се организира отбраната, и там да се съсредоточат въстаническите сили. Поради факта, че Новоселската котловина е естествено защитена и в нея може да се влезе само през Дебневския и Граднишкия боаз, те стават основните въстанически позиции.
    За да бъде отбраната ефективна, много важно е да се поддържа добро снабдяване на въстаниците с продоволствие. Значима роля в това отношение играе Новоселският девически манастир. По разпореждане на кмета на селото Цонко Иванов Сомлев, един от ръководителите на въстанието, събраното за десятъка жито е дадено в манастира, където се правел хлябът за въстаниците. С приготвянето на храната били изцяло заети монахините, според свидетелството на Георги Бочаров. В манастира по това време се намирал и членът на Севлиевския  революционен комитет свещеник Георги Христов. Той се заел с организацията по прехрана на ратниците, които били на позициите. Храната се приготвяла от тридесетте монахини начело с игуменката Серафима.13 (Йоно Митев погрешно сочи Серафима за игуменка. По това време игуменка е Сусана.)
В следващите два дни (7 и 8 май) завалял сняг и Цанко Дюстабанов отново идва в манастира. На няколко пъти той завежда “недообути и недооблечени момчета” Калугерките деряли шаеци за навои, давали чорапи, фланели. Монахинята Серафима подарила на воеводата тънък бял шаек, около 20 аршина, за което той дава една жълтица за “Света Троица”.14
    След тежки боеве на двете отбранителни позиции на 9 май турците превземат Граднишкия боаз. Кръвеник е превзет и тилът на въстаниците е открит. На север от Ново село и манастира, от към м. Чуката, “към екендия” се появили многобройните пълчища на башибозука и с това заплашвали да ударят в гръб и да обградят въстаниците и беззащитното население от жени, деца и стари хора. Намиращият се по това време в манастира свещеник Георги Христов, за да отвлече вниманието и да забави колкото може по-дълго прииждащия башибозук, се залостил в горния етаж на манастирската сграда за гости, въоръжен с пушки, револвер и боеприпаси. Той открил честа пушечна стрелба срещу безчисления, безредно напиращ враг. С това си жертвено дело  свещеник Георги Христов успял за известно време да задържи жестокия враг, но когато нападателите разбрали, че се стреля от едно място, веднага нахлули в манастирската обител и поп Георги бил убит и жестоко насечен от турците.15 Озверели и ожесточени от забавянето им пред манастирските стени те се втурнали като бесни връх манастира по свидетелството на четирите калугерки от Ново село, преживяли разсипването на обителта и изпратили писмено изложение до Американската комисия в Търново.
    “Като ги видяхме ний затворихме манастира и се заключихме в черквата. Те като счупиха портата, намериха една от сестрите коя/то/ не можа да сполучи да се затвори с нази в черковата, и те я насякоха на парчета. Като додоха на черковата, изгърмяха през прозорците по десетина пъти и която от сестрите не сполучи да се скрие под престола на олтара пострада от куршумите в същия час. После счупиха вратата  на черковата и изгърмяха до стотина пушки и тогази влязоха. Вътре отрязаха на две калугерици ръцете и други седем сестри и една мирянка пострадаха вътре в олтара. Един поп, който беше дошъл на гости при леля си, съсякоха на сайванта. Също пострадаха и двама хора миряни и едно малко момче. Ний, които останахме живи в черковата, впуснахми се да бягами през огън и нож. Уплашени и слаби жени, като не можехме надалече да бягаме, уловиха ни и върнаха ни пак в манастира и ни туриха под стража башибозуци. В  същото време захванаха да обират манастира, одаите и какво дето намерят. Като влязоха в черковата, за да я оберат, първо съблякоха дрехите на убитите, между които намериха една сестра недоубита, на която напълниха устата и очите с киреч. Като свършиха всичко това до/й/доха при нази. Най-първо ни съблякоха дрехите и обущата, като ни оставиха само по една риза, захванаха да ни влачат...”16
    Така варварски са убити монахините Сусана Ц. Сомлева – игуменка , София Павкова, Елисавета Хр. Злийска, Ефросиния Хр. Мофтиева, Христина Христова, Сусана П. Чорбаджиева, Калестина и Катерина, а останалите живи са подложени на ужасни гаври и поругаване. След това манастирът е запален и опожарен, а башибозукът се спуска с още по-голяма кръвожадност из селото – да граби, пали и убива.
    Стотици са жертвите на ислямския фанатизъм и жестокост, мнозина претърпяват мъченическа смърт, сред които са и старият свещеник Никола П/етков/ Барбулов, на когото скубали брадата косъм по косъм, оръжейникът Кольо Тодоров Матеев, на когото отрязали ушите, носа и ръцете, майката на въстаническия куриер Марин Сяров, заклана от към врата, Стефаница Пицова, изнасилвана многократно докато починала... Черквата била осквернена: иконите изпосечени, в олтара под престола вързали една кучка, дето се и окучила, а вътре в черквата на пода били разхвърляни шкембета от добитък, които клали вътре; вързвали вътре и коне.17
    През май 1876 г. в руския и европейски печат проникват първите, макар и непълни сведения за ужасни кланета в България, за продаване в робство на жени, девойки и деца. Влиятелният лондонски вестник “Таймс” съобщава на 18/30 май 1876 г., че в България са избити 25 000 души и повече от 1000 български деца “са отвлечени и продадени като роби”18. Тези сведения са препечатани в много европейски вестници. Откъслечна и непълна, а често пъти и цензурирана, проникващата информация провокира европейското обществено мнение.
    Нечуваните зверства на турците, неописуемата трагедия на лишените от дом и семейства българи, както и чудовищното оскверняване на християнските храмове предизвикали първите протести и негодувание на дипломатическите представители на чуждите държави в Османската империя – особено на  Русия и САЩ. В дипломатическите канцеларии на дневен ред се поставя въпросът за необходимостта от анкета по следите на Априлското въстание. Резултатите от тази анкета трябва да определят отношението на правителствата както към българския политически въпрос, така и към Турция, в европейските владения на която се разиграва кървавата вакханалия.
    Английското правителство опълномощава втория секретар на посолството си в Цариград Уолтър Беринг за свой анкетьор, руското правителство – княз Церетелев, а американската комисия се оглавява от Юджийн Скайлер.19
    Докато Ю. Скайлер и княз Церетелев се стремят да разкрият същността на робския режим на Портата в българските земи и размерите на кръвопролитията, Уолтър Беринг получава поръчение от английското правителство да оневини или най-малко да намали вината на Портата. Въпреки стремежа на Беринг да представи въстанието като “изпълнение на проектите на някои лица от Москва”, той не може да скрие жестокостта, проявена от турците при потушаването на въстанието. Събраните от него сведения са публикувани в Рапорт за турските зверства в България през 1876 г. Ето и събраната от англичанина информация за турските зверства в с. Ново село: "В Еникьой /Ново село/ имало женски манастир, който бил разрушен до основи. Когато дошли черкезите, монахините потърсили убежище в църквата, която била насила отворена, седем от тях заклани, както и един свещеник и петима други мъже. Цяло чудо е как са избягали останалите. Една стара монахиня, която ясно разказва какво се е случило по време на клането, успяла да се измъкне през вратата и да достигне полето. Там я срещнали няколко башибозуци, които я били и се опитали да изтръгнат от нея пари. Като разбрали, че няма, я пуснали да си отиде. Тя се качила на едно ниско дърво, където прекарала нощта. Друга монахиня лежала цяла нощ, скрита в една канавка. Знае се, че четиринадесет от монахините са живи и са на сигурно място. Вече казах, седем са били убити в църквата, изчезнали са дванадесет. Селяните, свещениците и монахините твърдят със сигурност, че последните не са били убити, въпреки че никой не може да каже какво е станало с тях. Колкото до убитите в селото, заключението, извлечено от селяните, сочи, че са били убити 120 мъже, 20 жени и 10 деца, общо 150, включително и тези, които са били убити близо до Калофер от другата страна на планината. От това село са и 40-те момичета, за които се говори, че са били изгорени в една плевня. Селяните категорично отхвърлиха истинността на тази история, но казаха, че много жени са били изнасилени, често в присъствието на техни роднини. Значителна тук изглежда загубата на добитук, а именно 4500 коне, волове и крави, 8400 овце, 1500 кози и 6500 агнета”.20
    На 8 август в Ново село пристигат членовете на Европейската комисия княз Церетелев, Ю. Скайлер, Ед. Калвет и българинът Петър Димитров – преводач. Намират жителите му в крайно бедно и окаяно състояние. Колвет с покруса ще констатира: “Ново село с колибите от хиляда и четиристотин къщи, всичко седемстотин седемдесет и две изгорени”.
    В резултат от сътрудничеството между княз Церетелев и Ю. Скайлер е изработено общото официално изявление, което те наричат “process verbal” (протокол).21 Документът е съставен в Пловдив на 10 август 1876 г. и представя първите впечатления от жестокостите, с които се сблъскват анкетьорите по местата на Априлското въстание. От гледна точка на навременност този доклад предизвиква най-голям обществен отзвук, принудил европейските правителства да търсят решение на българския въпрос. На 20 ноември е съставен и пълният доклад на генералния консул и секретар на легацията на САЩ в Истанбул Ю. Скайлер. Той съдържа 192 ръкописни страници и е написан след приключване на цялостното му  разследване. За жестокостите на турците при потушаване на въстанието в Ново село пише: “Като усетили приближаването на черкезите и башибозуците, идващи от Плевен и Севлиево, четниците и по-голямта част от жителите се укрили в планината. Командирът на тази нередовна войска бил Дели Неджиб ага, каймакаминът на Плевен, подпомогнат от Саадулах ефенди от Севлиево. На 21 май тези войски изгорили и опустошили Ново село и убили 691 души, от които 350 жени и деца. От тази цифра 140 души били убити в самото село, а останалите в Балкана, близо до Калофер, където били изклани от бандата на Хаджи Ибрахим от Овчулар (Казанлъшка кааза). Болшинството от жертвите били старци, болни хора и деца, които не можели да се спасят. Едно петгодишно момче, Йоаким, син на Йозе Попов, било убито и хвърлено на горящ покрив. В Габрово видях момиченце на 18 месеца със счупен от ятагана череп.Мъртвите тела бяха обезобразени. Около хиляда млади момичета са били изнасилени и някои от тях са били държани няколко дни в турските села. В манастира  “Света Троица” в Ново село, където имаше 31 монахини, башибозуците посекли една на вратата и други пет и игуменката в църквата. На шест от тях отрязали ръцете. Съблекли ги голи и ги изгорили в черквата. Сред развалините намерих парчета от дрехите на жертвите и полуизгорели човешки кости. Освен тези седем монахини в същия манастир бил убит бащата на една от тях и един поп”.
    За жестокостта  и издевателствата на турците в Девическия манастир в Ново село пише и княз Церетелев в донесение до Николай Гирс, ръководител на Азиатския департамент в министерството на външните работи на Русия. Неговите сведения се основават на подробния разказ на 4 избягали инокини, който беше посочен по-горе. “На 9 май нахълтали в Ново село бащибозуци и нападнали манастира. Една от възрастните  инокини била посечена на парчета до входа; след това като се нахвърлили към църквата, където се скрили инокините, те убили четири, като стреляли по прозорците, и като разбили вратата, нахълтали в храма. Много били ранени; от видените от мене – две ранени с ятаган и три от изстрели, като куршумите не бяха извадени.
    Злодеите свалили дрехите и от мъртвите, и от живи. Няма нужда да се разпространяваме за поруганията и насилията, на които били подложени последните; те завиждали на участта на загиналите сестри. След като се погаврили с тях колкото си искат, турците взели със себе си няколко инокини, които пуснали след два дена. Останалите в Ново село били принудени ден и нощ да плетат чорапи на башибозуците, като при това непрекъснато ги биели и оскърбявали, докато не им се отдало накрая да се укрият в планината, а след това в съседните села и градове.
Манастирът, разбира се бил ограбен и изгорен. Сега в развалините му живеят пет възрастни монахини в нищета. Те погребали част от останките на убитите монахини, но аз видях в църквата още обгорени и овъглени кости на тези съвременни мъченици.”22
    Впечатляващо и затрогващо е изразеното от руския дипломат съчувствие и състрадание към стотиците жертви на ислямския фанатизъм, както и ясната и категорична оценка за извършените от турците злодеяния. Тази позиция на руския дипломат задължава нас, днешните българи, да бъдем достойни наследници на християнския дух и морал на новоселци . Длъжни сме да изпълним своя дълг към паметта и мъченичеството на тези знайни и незнайни българи, загинали заради християнската си вяра. Още повече, че разполагаме с автентични свидетелства на съвременници, сложили имената и подписите си под официални дипломатически документи, изиграли решаваща роля в развитието на Източния въпрос и принудили Великите сили да търсят решение на Българския въпрос.
    “Само с първите векове от съществуването на християнството могат да се сравнят гоненията, на които е било подложено и досега се подлага духовенството в България”. 23 Това сравнение на княз Церетелев, изказано преди повече от 120 години, за нас днес е един от аргументите в подкрепа на предложението за канонизация на мъченически загиналите при потушаване на Новоселското въстание монахини, свещеници и миряни. Както и разбирането, че всички те са били водени от истинска любов към Господ Иисус Христос и ближните си, чийто живот са искали да спасят, жертвайки своя.

Б Е Л Е Ж К И

1. Петрова – Голийска, Пенка. Предпоставки Ново село да стане център на въстанието – 1876. В: Въстанието в Ново село – 1876г., с.58.
2. Попски, Христо. Гражданско и революционно минало на с. Ново село, Ловешко. Ръкопис. – Архив на  Музея на народните художествени занаяти и приложни изкуства – Троян.
3. Пенчева, Жана. Духовната култура на българите в Новоселския край. В: въстанието в Ново село – 1876 г., с.75.
4. Ковачев, Николай. Най-ранното минало на героичния Новоселски край. В: в. 120 години Новоселско въстание., с.2.
5. Марангозов, Иван. Новоселското въстание, с.21.
6. Пачников, Иван. Благослов за Ново село, с.72.
7. Ковачев, Николай. Цит. съч., с.2.
8. Пачников, Иван. Цит. съч., с.73.
9. Пенчева, Жана. Цит. съч., с.76.
10. Петрова – Голийска, Пенка. Цит. съч., с. 63-64.
11. Лазарова, Вела. За участието на габровци в Априлското въстание. В: Въстанието в Ново село – 1876 г., с.102.
12. Христов, Емил. Средства и методи на турската власт при потушаването на въстанието в Новоселския край – 1876 г. В: Въстанието в Ново село – 1876 г., с.181.
13. Митев, Йоно. История на Априлското въстание 1876. Т. 2, с.334-335.
14. Лазарова, Вела. Цит. съч., с.102.
15. Йонков, Христо М. Забравеният герой от 1876 година. Поп Георги Христов Дългодреев – заклинателят. В: в. 120 години Новоселско въстание, с.2.
16. Лалев, Иван. Отношение на турските власти към духовенството в дните на Априлското въстание 1876 г. Според донесение на княз Церетелев. В: сп.”Духовна култура”, кн. 3, София, 1994.,с.30-31.
17. Марангозов, Иван. Цит. съч., с.100-101.
18. Лалев, Иван. Цит. съч., с.25.
19. Трайков, В., Шопов, П. Петрович, М. Юджийн Скайлер и българите. С. 1987., с.42.
20. Пак там, с.158-159.
21. Лалев, Иван. Цит. съч., с.27.

След Освобождението манастирът и параклисът са възстановени с доброволен труд. Между двете световни войни, той е притежавал многобройно сестринство. Сега в манастирската обител е тихо, шумят само вековните дървета в нейния двор. Поддържа се от мирянката сестра Людмила. Ефимерий на манастира е  свещ. Роман Рачев.

img/top.jpg


 

Последна промяна: 14.02.2013 г.