ЛЕСТВИЦА

ВЕЛИЧИЕТО НА ХРИСТОВИЯ КРЪСТ

ВЕЛИЧИЕТО НА ХРИСТОВИЯ КРЪСТ

Проф. к.б. Славчо Вълчанов
Възможно ли е Бог да наказва?

Възможно ли е Бог да наказва?

свещеник Константин Камишанов
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Църковен вестник (ЦВ)

title.jpg

София 1000, ул. "Оборище" № 4
тел.: 980 30 16
e-mail: sinizdat@gmail.com

Директор: Сливенски митрополит ЙОАНИКИЙ

Главен редактор ЦВ: Александра Карамихалева
Отговорни редактори по броеве: Александра Карамихалева и Анула Христова


Църковен вестник - печатният орган на БПЦ

Главните редактори на Синодално издателство от основаването му до днес

Главните редактори разказват



ЦЪРКОВЕН ВЕСТНИК - ПЕЧАТНИЯТ ОРГАН НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА


Ст. н.с. д-р Христо ТЕМЕЛСКИ

Началото на българския периодичен печат започва през 1844 г. в далечна Смирна, където самоковецът Константин Г. Фотинов почва издаването на списание „Любословие". От тогава и до днес в продължение на малко повече от век и половина българските журналисти са издавали и издават стотици вестници и списания. От някои периодични издания са излезли само по няколко броя, а други са преживели превратностите на времето и продължават да излизат и до днес.

Най-дълго излизалите и излизащи още вестници са „Държавен вестник" и органът на Българската православна църква „Църковен вестник".

Както е известно, близо половинвековните църковно-народни борби достигнали своя щастлив завършек през 1870 г. На 27 февруари султан Абдул Азис подписал ферман за съставянето на „отделно духовно ведомство под официалното име Българска Екзархия", полунезависима от Цариградската (Вселенската) патриаршия. След изграждането на екзархийското управление екзарх Антим I поискал разрешение от Високата порта за издаването на екзархийски вестник, но такова не било получено.

След Освобождението и по-точно след Берлинския конгрес (1878 г.), когато освободените български земи били безогледно разпокъсани, по настояване на македонските българи и по своя лична преценка екзарх Йосиф I оставил седалището на Българската екзархия в Цариград (дн. Истанбул). Така в свободното Княжество България духовните дела на БПЦ били разглеждани от Св. Синод, заседаващ в София, който пък бил ръководен от екзархийския делегат (архиерей, упълномощен лично от самия екзарх).

В турската столица екзарх Йосиф I положил много труд и усилия, докато издейства разрешение за издаването на самостоятелен църковен вестник. Българската екзархия започнала да издава, в продължение на 22 години, свой печатен официоз - „вестник политически, научно-литературен и духовен". Първият брой на в. „Новини" (от 1898 г. преименуван на „Вести") излязъл на 27 септември 1890 г., а последният - на 9 октомври 1912 г. Заради критики към турското правителство на няколко пъти вестникът бил спиран, но на негово място пък излизал друг под заглавие „Глас".

Екзархийският вестник бил предназначен за българското население във вилаетите, т. е. за българите от Македония и Одринска Тракия. В него били публикувани и политически и културни новини от Княжество България, следен бил църковният живот в свободното Отечество, разисквани били въпроси от богословски и догматичен характер и т. н.

В самото Княжество България различни патриоти-родолюбци и църковни дейци отрано осъзнали нуждата от системна духовно-религиозна просвета и започнали да издават различни вестници и списания. Някои от тях просъществували съвсем кратко време - от по няколко месеца, а други излизали повече от десетилетие. Интерес заслужават сп. „Духовен прочит", издавано от епископ Климент Браницки (Васил Друмев) в Търново през 1881-1882 г.; в. „Селянин" (1879-1894), по-късно в. „Съветник" и сп. „Български църковен преглед" (1895-1899), издавани от йеродякон Игнатий Рилски; сп. „Церковен вестник", което започнало да излиза през октомври 1894 г. отначало в Хасково, а от брой 4 в Пловдив, като от 1896 г. било преименувано на „Вяра и Разум"; и др.

Въпреки тези многобройни провинциални издания, се чувствала острата нужда от издаването на централен църковен орган, който да внесе вярна и точна информация по различни теми и въпроси сред клира и благочестивите християни. Едва в началото на 1900 г. синодалните членове Доситей Самоковски (председател), Симеон Варненско-Преславски и Константин Врачански (в отсъствието на болния Климент Търновски) решили да преминат към конкретни действия. След като били направени консултации с компетентни лица, на заседание на Св. Синод от 5 февруари 1900 г. (Протокол  № 2) бил разискван въпросът за издаването на църковен официоз.

Синодалните архиереи взели следното решение: „Предвид, че отдавна се усеща належащата нужда от един Синодален орган, който без да носи какъвто и да било политически партизански характер, зорко да бди за интереситс на Св. Българска църква, както и да разпространява между духовенството и благочестивото население здрави и полезни познания от религиозен и нравствено-религиозен характер, Св. Синод реши да основе такъв и редакцията му да повери на Д. Мишев, нинешний главен секретар на Св. Българска екзархия, познат по своето усердно служение на Църквата и по своето вещо перо и здрави качала... При това реши се да се уведоми последний и да се прикани, ако би че приеме, с предварителното разрешение на Негово Блаженство, да дойде тук, за да се обмисли върху програмата на вестника и всички други въпроси по материалната му страна, както и да се определят условията на неговото служение".

С бързо писмо Димитър Мишев, който бил главен секретар на Екзархията в Цариград, бил уведомен за решението на Св. Синод в София. С разрешението и благословението на екзарх Йосиф I той пристигнал в София и провел обстойни разговори със синодалните архиереи попрорамата и задачите на бъдещия църковен официоз. На заседание на Св. Синод от 17 февруари 1900 г. (Протокол № 10) били разисквани и решени следните въпроси: програмата на бъдещия вестник - „Църквата и нейните интереси в най-широк смисъл; благочестието и добрите нрави на паството й; разсяване полезни знания от религиозен и нравствено-религиозен характер" и др. Освен седмичен вестник да се издава и четиримесечно приложение („Библиотека"), което да „обема статии със съдържание по българската църковна история и църковна археология, по богословските предмети, проповеди, църковни разкази" и пр. Редактирането на вестника да се възложи на Д. Мишев за период от 4 години, като му се требва годишно възнаграждение в размер на 7200 лв. Бъдещият синодален орган да се нарича „Църковен вестник" и първият му брой да излезе в началото на месец април 1900 г. Първоначалният тираж на вестника да бъде 2500 екземпляра, които ще се разпространяват чрез абонамент". Гласувана била и годишна сума, която трябвало да се изплаща като хонорар на външни сътрудници.

След бърза и трескава подготовка, на 7 април 1900 г. излязъл първият брой на „Църковен вестник", отпечатан в печатницата на Хр. Г. Бъчеваров в София. На първата му страница била публикувана уводна статия под заглавие „Наместо програма", в която подробно се разглеждала целта на синодалния орган. Коментарът е излишен, защото тази платформа, макар и формулирана преди повече от един век, още продължава да звучи актуално.

Отговорен или технически редактор до бр. 8 на вестника бил Тодор Спасов, след което издаването му било поето от Андрей Манолов. Първият главен редактор бил Димитър Мишев, който изпълнявал обязаностите си до 1 март 1903 г. Малко по-късно, от 1907 г. той отново станал главен редактор и издавал вестника до 1915 г.

Освен в печатницата на Бъчеваров вестникът бил печатан и в различни други печатници: на Ив. Говедаров, Ст. Атанасов, Г. А. Ножаров, „Балкан", „Ден", „Гражданин", Гр. Т. Паспалсв, „Гутенберг", „Нов живот", С. М. Стайков, „Право", Военно-издателски фонд, „Франклин", П. Глушков, „Добруджа", Т. Т. Драгиев, Синодална и Книпеграф в София; „Зора" във Варна и Вл. Пършоров във Враца"; и други.

Първото безплатно приложение на „Църковен вестник", т. нар. „Библиотека", излизало от 1901 до 1912 г. - общо 21 книжки. Това са били малки брошурки, печатани в печатниците на Хр. Г. Бъчеваров и на Ст. Атанасов. В тях били публикувани оригинални н преводни статии из областта на историята на християнството, нравствено-религиозни, богословски и др.

Друго безплатно приложение бил „Църковен архив", чийто съставител и редактор бил Д. Мишев. Това са три сериозни тома с твърде интересни документи и материали по българската църковна история, отпечатани в „Държавна печатница". Първият том (обхващащ книги I и II) излязъл през 1925 г. В него са поместени твърде интересни документи за съграждането на първата българска църква „Св. Стефан" в Цариград; материали по българския църковен въпрос, Първия църковно-народен събор, схизмата и т. н. Вторият том (с книги III, IV и V) излязъл от печат през 1929 г. и фактически е монографичен труд на големия църковен историк Иван Снегаров „Отношенията между Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата". Последният трети том съдържа интересни и разнообразни документи от нашето църковно минало (от 1789 до 1907 г.), като преобладаващи са документите от Българската екзархия.

От 1920 до 1933 г. излизало още едно безплатно Коледно приложение на „Църковен вестник" - „Книжици за деца", които били печатани в печатници „Добруджа", „Гутенберг", С. М. Стайков и Т. Т. Драгиев. Те излизали в доста голям тираж - между 5000 и 6300 екземпляра. В тях са поместени работи на български писатели и преводи от чужда литература с религиозно-нравствено съдържание.

От месец юни на 1920 г. като безплатно приложение на вестника започнало да излиза „Духовна култура" - „тримесечно списание за религия, изкуство и наука". От 1928 г. то става четиримесечно списание, а от 1935 г, „месечно списание за религия, философия, наука и изкуство". То продължава да излиза и до днес (вече 80 години), но вече като самостоятелно издание, отделно от „Църковен вестник". В него се публикуват научни и научнопопулярни статии из областта на религията, философията и най-вече на богатото ни църковно минало.

Започналият да излиза през април 1900 г. „Църковен вестник" бил разпространяван в страната чрез абонамент. В столицата имало ръчна продажба на три места: първото - срещу царския дворец (дн. Националната художествена галерия) у г-н А. Иванов, а останалите две - на ул. „Търговска'' (дн. „Екзарх Йосиф I") у г-н Славчо Цветанов и срещу хотел „Паханов" у г-н Панчо Глушев.

В продължение вече на повече от един век „Църковен вестник" достойно изпълнява ролята си на официален печатен орган на Българската православна църква, въпреки преживените четири войни (Балканска, Междусъюзническа, Първа и Втора световна), многобройните кризи (икономически н политически), различните политически режими (в това число и атеистически)и т. н. Да се надяваме, че той ще продължи „да бъде словесен образ и амвон на Православието в България" и през новото хилядолетие и новия XXI век.

 

Главните редактори на Синодално издателство от основаването му до днес

 След първото редакторство на Димитър Мишев Синодално издателство било поето от Христо Ив. Попов - Капнилов (1903 -1906). През 1915 г. за известно време "Църквоен вестник" бил редактиран от Иван Гюзелев, а след това го поел свещеник Кръстьо Ценов (1915-1920). След него с отговорно редакторство в издателството се занимавали:

протопревзвитер д-р Стефан Цанков (1920):

Данаил Т. Пасков (1921):

митрополит Неофит Видински (1922-1926);

Любозар Чолаков (1926-1927);

проф. Иван Снегаров (1928-1931);

проф. Димитър В. Дюлгеров (1931-1934);

Траянополски епископ Антим (посетнешен Ловчански митрополит)(1936-1937);

Христо Ст. Попов (1938-1944);

проф. Иван С. Марковски (1945-1952) и др.

 

През последните десетилетия главни редактори в СИ последователно са:

 доц. Тодор Събев

проф. д-р Тодор Поптодоров

проф. Тотю Коев (1975 - 1978)

проф. Антоний Хубанчев (1980-1991)

доц. Димитър Киров (1991-1992)

доц. Иван Желев (1992-1995)

Златка Генкова (1995 -1997)

свещ. Ангел Величков - директор СИ и гл. редактор ЦВ

Георги Тодоров - директор СИ и гл. редактор ЦВ

Александра Карамихалева - гл. и отг. редактор ЦВ (от 01.10.2011г.)

Анула Христова - гл. редактор "Книгоиздаване" и отг. редактор ЦВ (от 01.10.2011г.)

 

ГЛАВНИТЕ РЕДАКТОРИ РАЗКАЗВАТ

 

Проф. д-р Тотю Коев,
главен редактор от 1975 до 1978 г.

 Всяка юбилейна годишнина е благоприятен повод за размисъл и оценка. Стогодишнината на вестник „Църковен вестник" е също подходящ повод.

Като редактор на „Църковен вестник" от 1975 до 1978 г. си позволявам да споделя следното:

Казаното слово импулсира и отминава, написаното импулсира и остава. Върху него се градят оценки и се правят заключения.

Сто години е сравнително продължителен период от време. През изтичащия XX в. станаха много събития - едни от световен мащаб, други от национален. Едните и другите са отразени повече или по-малко обективно върху страниците на вестници, списания и монографии. В това отношение „Църковен вестник" не прави изключение. Специфичното при него е, че оценките са правени и се правят през православно-християнска призма. Истината обаче повелява да се каже, че в някои периоди отвън са внасяни принудително оценки и информации, които са лишени от пълна обективност. Може би това е неизбежен човешки ситуационен елемент. Онова обаче, което трябва да се подчертае ясно, е, че през стогодишния период на съществуване „Църковен вестник" е бил и остава на православни верови и нравствени позиции. Тук отклонения не са допускани. И това е най-ценното. Едва ли друг вестник, който и да е той, може да се похвали с такава принципност. Всеки от редакторите на „Църковен вестник" има личен опит относно принципността на вестника, която безрезервно е отстоявал. Оставям настрана това, което постоянните критикари ще кажат, когато прочетат тези редове. Тяхно „право" е, като критикуват, да отричат всичко или в най-добрия случай, да го преценяват през своя субективна призма.

От сърце желая „Църковен вестник" и в бъдеще да следва изпитания в течение на един век опит, да откликва на църковните нужди и да задоволява духовните потребности на своите читатели.

Пожелавам нови успехи през второто му столетие!

  Проф. д-р Антоний Хубанчев,
главен редактор от 1980 до 1991 г.

 По Божи промисъл ми бе отредено да се трудя като редактор на „Църковен вестник" повече от 10 години. И сега, когато юбилеят обръща погледа назад към изминалите години, опитът и познанието от преживяното открояват още по-ярко спасителната мисия на светата ни Църква в нейното точно и правилно разпознаване на „личбите на времената" (Мат. 16:3). Родната ни Църква е била винаги жива и дейна в единството на вярата, богослужението и светите тайнства, в Христовото благовестие и в служение на ближния и обществото. Това има своето отражение и в съществуващите тогава над 25 рубрики на вестника. Особени акценти бяха поставени на разделите: Църковен амвон, Библията - вечната книга, Мисли на светите отци, Образци на святост, Богословски отдел, Свещено Кирило-Методиево дело, Искра любородна, Из живота на епархиите, Из живота на духовните училища.   

Богато наситен на събития бе този период. Той остава в църковната ни памет с отбелязването в празнични издания на такива изключителни юбилейни общонародни събития от нашия национален духовен живот като 1300 години от основаването на Българската държава, 1100 години от блажената кончина на св. Методий Славянобългарски просветител, 250 години от рождението на св. Софроний Врачански, 30 години от възстановяването на Българската патриаршия.

В църковния печат видно място заемат също така отческите слова на Све-тейшия ни Патриарх Максим, отправени към христолюбивите чеда на Българската православна църква, за утвърждаване на нашата православна вяра по пътя на правилното богопознание и богопочитание. По достоен начин бе отбелязано през тези години и възвеждането в митрополитски сан на Високопреосвещените Сливенски Йоаникий, Пловдивски Арсений, Видински Дометиан, Варненски и Великопреславски Кирил, Американски и Австралийски Йосиф.

„Църковен вестник" остава винаги верен на свещената традиция, за която св. Патриарх Евтимий Търновски пише: „Ние нито отнемаме, нито прибавяме нещо към свещените правила, но се грижим да ги пазим така, както ни ги е предала Църквата."

 Проф. Димитър Киров,
главен редактор от 1991 до 1992 г.

Стогодишният юбилей на „Църковен вестник" е голяма радост за мене.

С живота на този глас за църковна просвета свързвам десет години от своята скромна журналистическа работа.

Когато Светият Синод ми възложи това академично послушание през първите ми асистентски години, аз се стреснах, но с помощта на проф. Антоний Хубанчев, тогава главен редактор, започнах да напредвам и много обикнах вестника и работата в печатницата „Труд", макар целият печатарски процес да се извършваше по примитивен начин. До 1990 година много богослови и небогослови сътрудничиха на нашия вестник и стотици граждани го четяха. Вестникът беше жив и въздействащ. Той беше единственият светъл духовен лъч в нашето общество.

От началото на 1991 г. проф. А. Хубанчев се оттегли от редколегията и Светият Синод възложи редакторството на мене. Може би повече от една година сам издавах нашия седмичник, въпреки това работата не ми тежеше. Дори в края на следващата година, когато се оттеглих от вестника, разбрах колко много ми липсва той, защото във вестника се научих да чета добре отпечатваните статии, да уважавам авторите им, дори и да не познавах някои, да разбирам целите и програмите на църковната и религиозна просвета у нас и нещо да съзиждам. Мисля, че човек може да се научи да пише добре, ако предварително се научи добре да чете и да редактира. Списването на вестник е много сериозна, много отговорна и много приятна работа.

Отдавам дълбока почит на всички редактори на в. „Църковен вестник", на всички автори и на тези, които са го чели и го четат с ума и сърцето си.

Вярвам, че през следващото столетие нашият вестник ще бъде по-интересен и по-четен.

На добър път на редколегията на „Църковен вестник"!

 Доц. Иван Желев Димитров,
главен редактор от 1992 до 1995 г.

 Приех ръководството на „Църковен вестник" в изключително трудно време. Разколът беше набрал сила. Синодната палата беше окупирана. През окупация преминаха Софийската духовна семинария, митрополии и храмове в страната. Светият Синод заседаваше в „изгнание" в сградата на Софийската митрополия. В това време „Църковен вестник" беше почти спрял да излиза и тогавашният главен редактор си подаде оставката поради неясното бъдеще на църковния въпрос.

По решение на Св. Синод викарият на Софийския митрополит, Крупнишки епископ (сега Неврокопски митрополит) Натанаил, беше определен за отговорник по печата на Българската православна църква, а аз бях назначен за главен редактор.

Първият брой на „Църковен вестник" след тази кратка криза излезе през декември 1992 г. с обновен външен вид. В екипа, който списваше вестника, влязоха както студенти-богослови, така и професионални журналисти. По този начин се скъса с традицията, утвърдена в годините непосредствено преди това - „Църковен вестник" външно да прилича на научно списание с вид на вестник: с дълги богословски статии и почти без връзка с времето, в което излизаше. Единствените актуални неща в него бяха датата на отпечатване и поставените на последната страница в петит (дребен шрифт - бел. ред.) сведения за починали свещеници. Това, последното, създаваше впечатление, че свещенството масово измира за радост на стари и нови атеисти.

 „Църковен вестник" не стана идеалният вестник за своето предназначение, но поне се опитахме да го доближим до това, което трябва да бъде едно църковно-информационно издание. Започна да излиза всяка седмица в голям тираж (10 000 броя), но след това тиражът беше намален и доближен до реалното търсене, което за съжаление не отговаряше на действителния брой евентуални читатели.

Много сериозен въпрос си остана абонаментът. Макар и поддържан редовно под себестойността на вестника, абонаментът никога не включи всички храмове и манастири в България. По места свещеници и църковни настоятели не се погрижиха да имат всяка седмица православното слово, актуалните вести, духовния съвет и т.н., все интересни теми за всеки един християнин.

От декември 1992 г. „Църковен вестник" започна да излиза за пръв път в цветен печат и по този начин всяка седмица тиражираше в няколко хиляди бройки по една цветна православна икона. Но трудните времена, в които живеем, се отразиха във финансовото си измерение и върху „Църковен вестник". Св. Синод, лишен от много от приходите си, заради незаконното притежаване на банкови сметки, църковни сгради, земеделски имоти и т.н. от разколниците, едва можеше да поддържа мизерните заплати на свещенослужители и църковнослужители и в резултат на това църковната преса, включително и сп. „Духовна култура", буквално изнемогваха. Тук трябва да се отдаде дължимото на целия тогавашен екип от доброволци, които поехме вестника през декември 1992 г. и до края на 1993 г. работихме напълно безплатно.

Междувременно беше набавена съвременна  техника  за  предпечатна обработка (компютри, скенер и т.н.) главно чрез дарения. Така „Църковен вестник" се постара да бъде не само глашатай на позицията на каноничната Православна църква в България пред нашата и чуждата общественост, но също така и проповедник на словото Божие, на Христовата истина срещу попълзновенията на лъжата, на нечистите антихристиянски тежнения.

Златка Генкова,
главен редактор от 1995 -1997 г.
 

В църковните среди съм от 1948 г., когато постъпих в Богословския факултет на Софийския университет, и не съм прекъсвала връзките с тях до сега, дори и по времето, когато работех в друга сфера. Работила съм и с Негово Светейшество патриарх Максим (преди избирането му за Ловчански митрополит, 1960 г.), когато той беше председател на редакционната колегия на Синодално издателство. Аз съм коректор на повечето книги, издадени от Синодално издателство. От ръцете ми излезе и Библията. Като коректор я прочетох веднъж на 3500 машинописни страници и след това 9 пъти прочетох странирания текст.

В края на 1992 г. бях привлечена за коректор в „Църковен вестник", когато доц. Желев пое ръководството му. По-късно, тъй като Иван Желев беше много зает, ми възложиха да стана зам.-главен редактор, „за да има кой да му носи кривите дърва". След като той си подаде оставката през 1995 г., се събра 3/4 от Светия Синод да ме убеждават аз да поема ръководството на „Църковен вестник"'. Съгласих се с неудоволствие и страх, че няма да се справя. Други християнски добродетели може и да не притежавам, но смирение имам. Никога не казвам, че знам и мога. Приех длъжността главен редактор като послушание и я изпълнявах до есента на 1997 г.

Последна промяна: 11.10.2013 г.