ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ОФИЦИАЛНИ ДОКУМЕНТИ » ПАТРИАРШЕСКИ И АРХИЕРЕЙСКИ СЛОВА » Слово на НВ Вселенския патриарх Вартоломей при опелото на блаженопочившия Български патриарх Максим, 10.11.2012г.

Слово на НВ Вселенския патриарх Вартоломей при опелото на блаженопочившия Български патриарх Максим, 10.11.2012г.

Блаженейши и достопочтими Предстоятели и свещени представители на Поместните братски православни църкви,
Ваше Превъзходителство, господин Президент на Република България,
Ваше Превъзходителство, господин Министър-председател,
Ваше Превъзходителство, госпожо Председател на Народното събрание на Република България,
Ваше Високопреосвещенство Великотърновски митрополит господин Григорий, Наместник-председател на Светия Синод на Българската църква,
Опечален български народе,

"Никой не е възлязъл на небето, освен слезлия от небето Син Човечески" (Йоан. 3:13).

Изпълнени с чувство на човешка тъга и със съкрушени сърца съпровождаме днес към вечните селения блаженопочившия патриарх Максим, с едно сърце ­ клир и народ.

Наистина, отхождането, сред молитвено съпровождане на напусналия ни събрат, при Праведния Съдия, Който слезе от небесата, за да изпълни волята на изпратилия Го Отец и да изпълни Неговото дело, има кръсто-възкресен характер. То е изход и същевременно вход. Изход от тленното и временното и вход в нетленното и вечното.

Оправдани са наистина човешките чувства на тъга и болка по загубата на един толкова достоен и дългогодишен първойерарх, който над 40 години отдава себе си в служение на народа. Радост е обаче, че днес отива там, където "няма болка", където цари Божията любов и където "всичко и във всичко е Христос" (Кол. 3:11).

В тези последни минути на раздяла, които свети Василий Велики нарича преценка, съзнаваме, че празнотата от неговата загуба ще бъде неизмерима. Блаженопочившият патриарх се отправя към небесата, отправя се към онзи блажен град, където няма ръкотворни храмове, но "Господ Бог Вседържител и Агнецът на неговия храм и градът нямат нужда ни от слънце, ни от месечина, за да светят в него, понеже Божията Слава го е осветила и светило му е Агнецът" (Откр. 21:22-23).

Стоящият за последен път пред нас блаженопочинал патриарх бе кормчия на Българската църква в един особено труден за нея период. Премина през много премеждия и изпитания през изминалото четиридесетилетие на неговото първосветителско служение. Само че той смело посрещна трудностите, с апостолска ревност, себеотдание и търпение, с трудове и сълзи, и най-вече със силна молитва. Издигна се над обстоятелствата и с отличаващата го негова разумност, мъдрост, добро познаване на нестабилната човешката природа и преходност на мирските неща, "променливостта на състоянията на настоящия живот" , "водите и морето" (св. Василий Велики, РесЯ фпх мз рспузлюуибй фпйт вйпфйкпЯт и Ейт фзн бсчЮн фщн Рбспймйюн) и ласкавост, казваме ние, прояви се блаженопочившият патриарх като добър управител на църковния кораб. Който кораб той преведе обединен и невредим през "студовете на зимата и опасността на вълните", както би казал нашият именит и свят предшественик св. Григорий Богослов, за да достигне тихите води на Господния мир, с незалязващата светлина на царството Божие, за обща радост и утешение на всички православни.

Патриарх Максим имаше винаги пред себе си, по време на множеството вълнения на патриаршеското му служение, примера на светиите и го следваше във всекидневните си дейности, "защото никой не се е утешил, нито увенчал с венеца на търпението, без да е бил подложен на дълбоки скърби и изпитания" и още, защото "не този, който под (разните) нужди бедства издръжливо, а онзи, който сред изобилието от наслади е въздържател със страдания"  (Св. Василий Велики, Послание 139 към Александрийци и За св. 40 мъченици). Затова и той се увенча с любов, търпение и добродетелност.

Вселенската Патриаршия, центърът на единството и синхронизирането на Православния свят, даде всичко, което бе по силите є, в периода на първосветителстването на блаженопочившия събрат, за да бъде в негова подкрепа при борбата му за единство на Църквата и за заличаване на нейните рани от над десетилетния разкол, за да продължи той непрекъсваемо да носи отговорността на своето духовно служение към поверените му църковни дела. Майката Константинополска църква даде през 1941 г. автокефалия на днес благословената и цветуща Българска църква. А през 1961 г. издигна до честта на патриаршеското достойнство на тогавашния неин Предстоятел. Тези канонични актове поставиха началото на една светлоносна връзка в мир, единство, общение, любов. Именно тази връзка запазвахме и ние през годините, работейки в братско общение с преставилия се, като сме считали това за праведно, полезно и много необходимо за православния български народ, който от ден на ден проявява все по-високо израстване във вярата и благочестието.

Но и Българската църква винаги с благодарност, уважение и почит се е отнасяла към родилата я по силата на православната вяра в Христос преди повече от хиляда години Майка ­ Константинополската църква, както нейният приснопаметен преставил се първойерарх дръзновено изповяда, че "Българската църква е първородната дъщеря на Вселенската патриаршия".

А днес Вселенската патриаршия като духовна майка и сестра на Българската православна църква "и в радост и в скръб" съучаства в тъгата є по загубата на нейния архипастир, и изказва чрез Наше Смирение своите горещи съболезнования към високопреосвещената нейна йерархия, към клир и народ, към политическото ръководство и всички с тях скърбящи от тази раздяла.

Отдавайки дължимия дан на чест и признание към патриарх Максим, отправяме молитви Бог да упокои душата му, а на българския народ да дарува мир и благоденствие в неговото духовно израстване и развитие. Най-вече се молим, щото "в небесния Йерусалим, и (от) десетки хиляди ангели" (Евр. 12:22) прославеният свят наш Бог да просветлява членовете на йерарсите на Българската църква да изберат достоен приемник на блаженопочившия патриарх, който да работи с благоразумие, апостолска ревност, себеотдание и любов за духовното израстване на народа и единството на Църквата.

Братя и отци в Господа,

Апостолското служение днес на Църквата има главно и спасително значение за народа. Защото тя, като държава на християните, като общество на вярващите, чрез семето на вярата, чрез героизма на своите чеда, и преди всичко чрез действащия в нея Дух Светий, преобразява отношенията, живота, човеците, възражда ги, обезсмъртява ги, отваря портата на вечността. Както Божието Слово, Господ наш Иисус Христос, прие за нас човешка природа и "слезе от небесата", така и Светата Църква на България, чийто пастир дълги години бе блаженопочившият патриарх Максим, макар и в бедност и с много нанесени рани по нейното тяло, тя като християнска общност и богочовешки организъм, влияе върху народа, прегръща го, дарява му радост, освещава го, обожва го, спасява го. По този начин Православната църква обогатява историята на българския народ, оживотворява битието му, дава насока на културата му и е в състояние като духовна сила да даде живот и на "сухи кости" (Йез. 37).

Нека Творецът, Пазителят и Управникът на всичко Господ, Чийто съд е праведен, защото не търси Своята воля, а волята на изпратилия Го Отец (вж. Йоан. 5:30), да дарува на блаженопочиналия наш събрат "по праведния Си съд" отплатата на добрия и разумен иконом, комуто е поверил архиерейската благодат  и патриаршеско достойнство. Нека паметта му бъде вечна пред предалия се на заколение Агнец, Комуто е слава и власт, чест и поклонение и благословение сега и винаги  и во веки веков. Амин!

Произнесено в ПКСХП "Св. Александър Невски" на 9 ноември 2012г.

 

Последна промяна: 12.01.2017 г.