ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

"Св. арх. Михаил" - с. Кокаляне

КОКАЛЯНСКИ МАНАСТИР „СВЕТИ АРХАНГЕЛ МИХАИЛ"

Тропар

 Архистратизи на небесните войнства,

ние, недостойните, винаги ви молим

с молитвите си да ни оградите под крилата на вашата

невеществена слава, като опазвате нас,

които коленопреклонно молим и викаме:

избавете ни от беди като чиноначалници на вишните сили.

 

Кондак

 Архангели Божии, служители на Божествената слава,

началници на ангелите и наставници на човеците,

като безплътни сили

изпросете за нас полезното и велика милост.

 

Кокалянският манастир „Св. архангел Михаил" се намира в източната част на Плана планина, на няколко километра над с. Кокаляне. До него пеша се стига по стръмна горска пътечка. Според местно предание, при падането на Урвишката крепост, която се намирала срещу самия манастир, османските завоеватели извършили голямо клане, при което цялата околност била осеяна с човешки кости - кокали, откъдето и селото получило името си - Кокаляне. Сега в близост до него няма видими останки от крепост, но като се има предвид местоположението му, не е изключено наоколо да е имало укрепена твърдина.

Манастирът „Св. архангел Михаил" бил част от комплекса на Софийската Мала Света гора. От него към Бистришкия манастир водел път, който местните хора наричали „Цар Ясенов път". Оттам, през местността Църква пътят отивал към Драгалевския и към Боянския манастир.

Кокалянският манастир възникнал вероятно през XIII век. Нямаме сведения за това, как е изглеждал през Средновековието. От легенди научаваме, че е издигнат с благоволението на българските владетели, което дава основание да се приеме, че е бил богат и добре уреден манастир. Някога е притежавал много имоти, дадени му вероятно с царска дарствена грамота, но за съжаление, тя не е достигнала до нас.

Близкото съседство на Кокалянския манастир с Урвишкия манастир свързало неизбежно в легендите от този край двете обители. През Възраждането дори наричали Кокалянския манастир „Урвишки", по името на отсрещната обител „Св. Николай Летни", навярно, за да се увековечи споменът за някогашната славна българска твърдина - Урвишката. Но за разлика от нея, Кокалянският манастир не бил разрушен от завоевателя и затова, вероятно след разгрома на Урвишката крепост, някои от оцелелите й бранители са отнесли в него ценности и документи, както разказват преданията. Оцелял през турското владичество, манастирът на няколко пъти бил разграбван.

През XVI в., когато духовният живот в Софийско се раздвижва, бил съставен забележителният „Кокалянски сборник", или познат още като „Урвишки", съдържащ 50 листа. Половината от него представлява Парусия (Поменик), започнат през XVII в., в който намираме сведения за поклонници от различни краища. Освен нея, сборникът съдържа още: беседи, четири празнични слова, между които бележитото „Слово за Михаил и Гавриил" от св. Климент Охридски, както и интересни приписки, добавени по-късно, които документират съществуването на манастира между 1645 и 1742 година.

През 1579 г. е написано т. нар. „Кокалянско евангелие". Предполага се, че то е дело на „поп Ивана от Кратово". В него е отбелязано, че това станало по времето на благочестивия и христолюбив господар „княз Димитрий". Титлата княз подсказва, че Димитрий вероятно е бил потомък на знатен български род, сдобил се с известна самостоятелност пред местната власт, подобно на други български боляри и ктитори на църкви и манастири, като Радослав Мавър, Радивой и Богдан Жупан. В приписките към евангелието четем името на софийския книжовник от XVI в. „господина Матея Ломбардия Великаго".

Като цяло историята на Кокалянския манастир е обвеяна с легенди. Една от тях ни разказва, че в края на Х в. цар Самуил прострелял тук сърна и приел това като знак, че е нужно да принесе жертва. Това се случило в деня на св. архангел Михаил и така били положени основите на манастира. От друга легенда научаваме, че когато цар Михаил Асен (Шишман) празнувал успешния си лов в манастира, той бил нападнат от турците, бил ранен и починал. Друго предание разказва, че някога по специален улей, направен от дебело платно, събираното от нивата над манастира зърно било качвано отсреща до местността Сърпи, където бил хамбарът на Урвишката крепост. Над река Искър пък имало и висок мост, който свързвал двете обители.

Но най-интересно е преданието, разказващо за скритите тук съкровища на последния български цар Шишман. През 1892 г., когато изследователят на манастира В. Стоянов го посетил, отец Пантелеймон, който тогава вече от трийсет години бил тук, му разказал, че в края на XVIII в. и началото на XIX в. по тези места върлували кърджалиите и по-старите обитатели на околните манастири знаели, че тук има скрити царски съкровища. Та те, след като ги изровили, открили сред тях и ценни ръкописи - стари славянски книги върху кожа, и ги занесли далеч, в Рилския манастир. Там ги закопали в зидовете на стара църква. Факт е, че в „История славяноболгарская" Паисий Хилендарски също упоменава, че „Йоана Шишмана донесъл тук съкровищата си" и „за то и до нине в та места обретают на много места съкровища. В она времена человеци скривали и закопавали в земли от страха турскаго".

Със сигурност се знае и за две реликви от епохата на Второто българско царство, които по предание се свързват пак с последния владетел цар Шишман - сребърна кратунка и кристална трапезна чаша със златни инкрустации.

Най-интересната старина от Кокалянския манастир е сребърната кратунка, която през 1892 г. видял В. Стоянов. Той пише, че тя е донесена от Урвишката крепост, заедно с други царски съкровища. В Урвич оставили само една чаша за спомен, „най-драгоценна светиня от последния български цар Иван Шишман". Според Стоянов обаче, тя била вероятно копие, докато оригиналът й, който бил по-голям и по-хубав, се намирал в Рилския манастир.

До 1870 г. в Кокалянския манастир се пазела и друга реликва, наричана „царска" - кристална чаша. Но тя била счупена от едно момче, послушник в манастира, по време на игра около чешмата в двора и после съдбата й е неизвестна. Това с мъка разказал поп Цветан, който бил самото това момче, на посетилия манастира през 1905 г. В. Атанасов. Някой си майстор Пане, който трябвало да поправи чашата, обяснявал, че тя била с вместимост 50 драма течност, със златни шарении - цветя, като златото било влято в масата на стъклото. Тази техника е позната още от първите християнски времена. Така се изработвало и прочутото венецианско стъкло. Известно е, че преди падането на България под османска власт, много венецианци търгували с богати български първенци.

Споменатият майстор Пане разказвал също, че при обир на манастира от разбойници, сребърната чаша - кратунка била открадната. Когато крадците седнали наблизо по поляните да си делят плячката, чашата паднала, забравили я в снега и така тя оцеляла. В рисунките по кратунката преобладават арабски орнаменти, а краят на дръжката е оформена като глава на ламя. Тази чаша е образец на антична златарска работа на школите в Чипровци и в София. Тя също е известна като „царска" чаша. На нея има букви ЦСС, в старобългарската им форма, които културологът В. Атанасов разчита като „Цар Самодържец Срацимир", брат на Иван Шишман, владетел на Западното българско царство. По това време типично за българските царе било да се наричат „цар самодържец". Такива чаши имало и в други свети обители и с тях манастирските отци пиели светена вода на Богоявление.

През епохата на късното средновековие Кокалянският манастир е един от петте, оцелели от нашествениците в Софийската Мала Света гора. Той привлича поклонници от селата, разположени по източната част на Витоша. Манастирът успява бързо да се възстанови след османското завладяване на този край, като това се дължи както на местоположението му, така и на богатите му имоти. Някъде ок. 1790 г. върху основите на стария храм, от който нищо не било останало, била издигната църквата „Св. архангел Михаил". Неофит Бозвели го отбелязва като част от комплекса софийски манастири и пише: „Манастир Св. Архангел, при който ся е бил с турците болгарский цар Асен, заедно с велможите си 15 години - сказват тамошните жители как да са го предали някои си зли наветници из село Бистрица, от който проклет род ся нахождат и но нине...".

В края на XVIII и началото на XIX в. манастирът е унищожен от кърджалии. През 40-те години на XIX в. турци обрали манастира, при игумен поп Стойне, заклали брат му, а игуменът успял да се скрие. Манастирът запустял след разбойнически и кърджалийски нападения, след повече от сто години (през 1858 г.) бива възстановен от дошлия от Рилския манастир йеромонах Хрисант. Тогава тук имало една паянтова църквица и две малки стаи. При появата на разбойнически банди от дезертьори от турската армия, през 1868 г. злодеи убиват и игумена отец Хрисант. Гробът му е на входа на манастирския двор.

Осем години по-късно обителта отново е нападната от разбойници. Манастирът запустява и е възобновен в сегашния си вид някъде към средата на седемдесетте години на XIX в. на мястото на едновремешния. Старата паянтова църква, строена през първата половина на XIX в. е съборена и на нейното място с дарения от местното население през 1896 -1898 г. е построена днешната, от ломени камъни. На входа на църквата има надпис: „С разрешение и Благослова на Високопреосвещенство Партений - митрополит Софийски, при княз български Фердинанд се построи в чест на архистратиг Михаил  Света обител Урвич (още Кокаляне) в лято юли 1896 г."

Иконите в църквата са дарени от миряни от с. Железница. По поръчка на  игумена тук работил руският иконописец Николай Шелепов - Образописов, който в 1896 г. изписва църквата с учениците си от Самоковската школа. В новия си вид църквата при Кокалянския манастир принадлежи изцяло на следосвобожденския период, като се виждат и влияния, пренесени от средновековните строителни традиции.

 

Днес манастирският комплекс е много добре поддържан. Състои се от манастирския храм „Св. архангел Михаил", две двуетажни манастирски сгради, стопански постройки, магерница, камбанария.

Манастирът е мъжки, с игумен архимандрит Назарий, и има постоянно подвизаващи се там монаси. В новопостроеното крило се намират и двата параклиса „Успение на Пресвета Богородица" и по-малкият „Успение на св. Йоан Рилски".

Всяка година на храмовия празник - 8 ноември, Събор на св. архангел Михаил, и на 15 август, Успение на Пресвета Богородица, тук идват множество хора не само от околните села, но и от цяла София. Манастирският двор се изпълва с вярващи.

На Архангеловден се почитат мъртвите, тъй като архангел Михаил се приема за техен покровител. Рано сутринта на празника монашеското братство извършва тържествена св. Литургия и водосвет. А за този ден жените правят обредни хлябове, които наричат Боговица, Богова пита.

 

йеромонах х. д-р Стефан ПОПОВ

 

В текста са ползвани сведения и данни от:

Атанасов, В., Урвич и Бистрица. Кокалянски манастир и Мала света гора. Археологически бележки, С., 1905;

Маринов, Д., Манастирът св. Архангел Михаил, наречен Кокалянски, сп. Народен страж, 16/1928;

Динева, В., Софийската мала света гора, Медиатама, С., 2007;

Спространов, Е., Опис на ръкописите в Св. Синод, рък. 473;

Богданов, Ив., Из Кокалянски манастир „Св. Арх. Михаил", Бълг. Сбирка, 1909;

Стоянов, В., Пролетна разходка от София до Кокалянски манастир, Псп, кн. 40, 1893.

 

 

 

 

 

Последна промяна: 12.01.2017 г.