ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » БЪЛГАРСКА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА » ИСТОРИЯ » Български светии » Св. Софроний Врачански ~ 11 март

Св. Софроний Врачански ~ 11 март

 

Във връзка с навършване 190 години от издаването на „Неделник" - първата печатна новобългарска книга (Римник, 1806 г.)

І. ЖИВОТОПИС

Обилните сведения за живота на видния възрожденец, архипастир, книжовник и обществен деец свети Софроний Врачански се съдържат в автобиографичната му творба „Житие и страдания грешнаго Софрония".

Роден е през 1739 г. в Котел. По времето, когато българите тънели в най-тъмна робия, Котел, прикътан в котловината между Ветрила, Разбойна и Юрушки връх, се ползвал с известни свободи. Срещу задължението да пазят пътници и кервани в прохода, котленци ползвали някои привилегии. Селището било управлявано от свои първенци. Предприемчивите котленци, които се заели с джелепчийство (търговия на едро на добитък), се замогнали. В семейството на Владислав Джелеп се родил първороден син, когото нарекли Стойко. Бащата възлагал на него надеждата си, че ще го отмени в занятието и ще умножи богатството на дома. Но момчето било слабовато, болно и мечтателно. Когато Стойко бил на три години, починала майка му. Не след дълго време овдовелият баща повторно се оженил. Една млада чевръста мащеха, чорбаджийска дъщеря, шетала и властно се разпореждала в богатия дом. Тя оспорвала на завареника си правото на първороден. Седем години момчето търпяло гневния вик и тормоза на мащехата - една стръвна война, която ограбила сиротното му детство. Със закъснение деветгодишният Стойко постъпил в местното килийно училище. Там под ръководството на учените котленски духовници поп Мирко, поп Велико, поп Георги и поп Тодор той се научил да чете и да пише. С голямо усърдие продължил на гръцки език да изучава някои от църковните книги. През 1750 г. починал и баща му Владислав. Стойко останал кръгъл сирак. С много мъка и горестни сълзи той бил принуден да напусне бащиния дом. Това изтръгване от корена било първото душевно срутване. Момчето било осиновено от бездетния му чичо, също джелеп, съдружник на баща му, след което загубило възможността да учи. „Дадоха ме на занаят" - така примирено и меланхолично е отбелязал това поп Стойко в „Житие"-то. Това било второто още по-страшно душевно срутване, което едва ли не затрупало слабоватото будно момче, упоено от сладостта на учението. Подир смъртта на осиновителите върху крехките плещи на невръстния юноша се стоварила тежката отговорност да урежда задълженията им. В подялбата на имуществото се намесили алчни роднини, обиграни чорбаджии и коварни лихвари, които се наговорили да съсипят седемнайсетгодишния сирак. Едва навършил осемнайсет години, Стойко бил задомен. На 1 септември 1762 г. по настояване на котленските първенци той бил ръкоположен за свещеник от Преславския владика Гедеон. Преломен момент в живота на младия котленски свещеник представлява срещата му с преподобни Паисий Хилендарски през 1765 г. Значително влияние за духовното му възрастване оказват и двете му посещения в Света Гора - най-голямото книгохранилище на поробените Балкани.

Свещеническото служение на поп Стойко Владиславов не било леко. Наред със служебните си задължения той жертвоготовно е трябвало да носи и бремето на общественик. Като представител на християните и техен духовен пастир плахият свещеник трябвало да излезе от сянката си, колчем господарските власти го призовавали. Щом над селището в прохода надвисвала опасност, пресметливите котленски чорбаджии закопавали тежко златно имане и се скривали вдън гори, като оставяли безпомощния поп Стойко да ги представлява пред паши и везири и със свито сърце да отстоява общоселските интереси, много пъти обиждан, заплашван, затварян и изтезаван. Трите десетилетия свещеническа, учителска и обществена дейност на поп Стойко в Котел представляват тъжна равносметка за един предан на дълга, полезен, но неоценен човек. Самотен и отруден, ограден от ненавист, лишен от правото да свещенодейства, поп Стойко решил през 1792 г. да напусне Котел. Принудителното му изгнаничество било облекчено от обстоятелството, че овдовял. Навършили се трийсет години от оня есенен ден, когато Преславският владика ръкоположил един млад мъж, крилат от желание да се посвети на всеотдайно църковно-обществено служение. Сега от Котел си отивал един състарен и огорчен човек.

Храбър ще да е бил поп Стойко в решението си да напусне закътания Котел и да се упъти към равнината, за да заеме новата си съставна енория - Карнобат с 12 близки села, която Анхиалският гръцки владика му предложил. Балканът - вековен неизменен страж и закрилник, извисил горда снага, бил непревземаемата гранитна крепост посред поробена България. В духовно-сиротното поле на Румелия духали много противни ветрове. В диоцеза на Анхиалската епархия с присъщото им азиатско буйство вилнеели кримските ханове. Пред очите на тия озверели татарски чифликчии не смеел да се мерне никакъв свещеник. Този епизод от служението си, свързан с безброй страхотии, безчинства и издевателства, поп Стойко покъртително е изразил в своето „Житие" - картина на най-черно робство в неговата делнична безнадеждност. Една сравнително спокойна година той прекарал като свещеник в Карабунар (Средец), който напуснал през пролетта на 1794 г., изпратен от християните с трогателна обич.

Житейските битки прибавили не една болест към вродената телесна немощ на поп Стойко. Той решил да се прибере при своите замогнали се синове в Арбанаси - близо до старата престолнина - селище, което деляло с Котел славата на най-лично село... Не е известно кога поп Стойко се замонашил с име Софроний. Вероятно това е станало през лятото на 1794 г. За малко време той бил игумен на Капиновския манастир „Св. Никола". След смъртта на епископ Серафим, на 17 септември 1794 г. Софроний бил хиротонисан за Врачански епископ от Търновския митрополит Матей.

Архиерейското служение на епископ Софроний във Врачанска епархия протекло във времето на бурните кърджалийски размирици и бунта на видинския паша Осман Пазвантоглу. Този самозванец се провъзгласил за независим владетел на Видин и на цяла Северозападна България. Враца и околността станали арена на ожесточени стълкновения и кървави войни между вироглавия отцепник-узурпатор и централната власт на султан Селим ІІІ. В жестокото съперничество за власт с наемни войски се биели помежду си и аяните - едри земевладелци и лихвари. Над Румелия настъпил хаос и пълно безвластие. През такова смутно време, при невероятно тежки условия и несгоди, с риск за живота си епископ Софроний обикалял ограбените и опожарени селища на разорената си епархия, ревностно служел и проповядвал. Тези шест най-тежки и тревожни години от живота на Софроний представляват най-големия му дял на съпричастие във всенародните страдания. Сред люта зима Софроний бил непрекъснато в принудителни странствания между Дунав и Балкана: бягане, криене в пещерите на Искърския пролом, приютяване в манастирчета и овчарски колиби, безчет предрешования и преправяния - една дълга и опасна одисея и безропотно кръстно мъченичество, една тежка човешка Голгота!

При едно от пътуванията си по заповед на Пазвантоглу той бил задържан и отведен във Видин, където прекарал като пленник три мъчителни години. През май 1803 г. Софроний получил разрешение да напусне Видин. Той емигрирал във Влашко - отначало в Крайова, а сетне в Букурещ, където прекарал последното десетилетие от живота си. Приет бил радушно както от владетеля на Влахобогдания княз Константин Ипсиланти, така и от угровлахийския митрополит Доситей, който му предоставил килия в митрополията и често го канел на архиерейската си трапеза. По тяхно застъпничество пред цариградския патриарх по каноничен ред Софроний се сдобил и с редовна оставка. В Букурещ наред с плодотворната си книжовна дейност Софроний развил и активна обществена дейност. По време на руско-турската война (1806-1812) той води разговори с руското военно командване и пише „Обръщение към българския народ", в края на което се подписва: „Софроний, архиерей Български". Това е позив, с който приканва сънародниците си да посрещнат радостно и да подпомогнат руските войски. Като духовен първенец сред българската емиграция той се застъпва с трогателни грижи за своите хиляди бежанци във Влашко.

В края на живота си св. Софроний бил честит да изживее два върховни момента. През юни 1811 г. във Влашко била учредена българската земска войска - първата бойна единица след четиристотингодишно робство и безправие. Този ден бил знаменателен за България, за нейните синове, застанали под първото българско бойно знаме, доживели да се видят вече войници. На Софроний като на всепризнат народен водител, символ на поробената Родина, се полагало да премине пред строените войнишки редици, да ги благослови и да ги вдъхнови за саможертва. През май 1812 г. били прекратени бойните действия с Турция. Замлъкнали оръдията. Предстояло в Букурещ да бъде подписан мирният договор. Прославеният руски пълководец генерал Кутузов, главнокомандващ Дунавския боен фронт, трябвало да се върне в родината си, за да оглави Отечествената война срещу Наполеонова Франция. Преди да напусне Влашко, той отишъл в близкия букурещки манастир, за да се сбогува със св. Софроний. Това била една трогателна прощална среща. Тия два вълнуващи мига озарили залеза на Софрониевия живот. Те укрепили вярата му, че с помощта на велика Русия българският народ ще извоюва свободата си, за която той цял живот бе страдал и се бе борил. С този заветен блян св. Софроний завършил земните си дни на 25 септември 1813 г. на чужда земя. Нямало кой да отбележи с камък мястото, където великият страдалец най-сетне намерил покой.

 

ІІ. ТВОРЧЕСТВО

Съществени моменти в духовната и творческа биография на свети Софроний Врачански са: срещата му с преподобни Паисий Хилендарски в Котел през 1765 г., двете му посещения в Света Гора (1770-1775) и престоите му във Видин (1800-1803) и Букурещ (1803-1813).

В „Житие"-то си св. Софроний не споменава нищо за своите книжовни занимания в Котел. В килийното училище при поп Марко прилежният Стойко се научил да преписва и подвързва църковни книги. През дузината чирашки години будният ученолюбив юноша продължил да се самообразова и да се усъвършества в тия умения. Като млад свещеник в Котел той преписал Дамаскин от 1865 г., Молитвеник (недатиран) и два Часослова (единия - недатиран, а другия - от 1768). В Котел с много любов и художествен похват поп Стойко направил и двата преписа на Паисиевата „История славянобългарска". Първият - през 1765 г. - бил предназначен за котленската църква „Св. ап. Петър и Павел". С известната приписка-заклинание и всеобхватна анатема той го оградил от унищожение. Във втория препис, който направил за себе си през 1781 г. след второто си завръщане от Света Гора, той значително осъвременил текста на оригинала. Тази книжка станала съкровена част от него. Тя го съпровождала през цялото време на страдалческия му живот и била намерена между оскъдните вещи на покойника, завършил земните си дни на чужда земя.

В шейсет и първата година от живота си св. Софроний се упътил към Видин, където прекарал три изключително драматични години. Но принудителното му затворничество в обсадената крепост се оказало твърде благоприятно за плодотворна книжовна дейност. Столицата на самозванеца Осман Пазвантоглу била богата с гръцки и славянски ръкописи и печатни книги. Те идели от Сърбия, от Влашко, което по това време още си служило с кирилица, и най-вече от Русия, където през ХVІІІ век процъфтяла книжовността. Тук Софроний не само преписвал и превеждал; той бил и съставител. Плод на тригодишните му книжовни занимания са написаните от него осемстотин листа. Във Видин св. Софроний съставил два обемисти сборника, които работил успоредно. „Поучения и словосказания праздников Господних..." представяла 79 слова, преведени от църковнославянски език, поместени в Първия видински сборник (1802 г.). Вторият видински сборник (1803 г.) съдържа: „Разкази и разсъждения" предимно с белетристичен характер, източната повест „Митология Синтипа Философа" (преведена свободно по новогръцкото издание от 1744 г.), Езопови басни (преведени по изданието на Йоан Патутас от 1752 г.) и „Философски мъдрости" (откъси от съчинението на А. Марлиан).

Букурещкият период, който обхваща последното десетилетие от живота на св. Софроний, се оказал най-плодоносен за творческата му дейност. В Букурещ около 1804 г. Софроний написал своята автобиографична творба „Житие и страдания грешнаго Софрония". Това е първата оригинална новобългарска книга. Тя е венец на цялото му творчество. Това е първото новобългарско произведение, написано в художествена проза. В него Софроний прераства вече в писател. Тази реалистична жаловита повест представлява покъртителна картина на поробена България през ХVІІІ век. В Букурещ през 1805 г. св. Софроний пише „Неделное евангелское толкование" - първа редакция на „Неделник". Тук било съдено да се появи и първата печатна новобългарска книга - „Неделник", излязла в Римник през 1806 г. Тя представлява сборник от 94 празнични слова и е новогръцка обработка на словата на патриарх Никифор Калека от ХІV век в сборника му „Кириакодромион". Написан на достъпен и увлекателен език, този сборник е получил широко разпространение под името „Софроние" и е станал настолна книга на няколко поколения български свещенослужители през миналия век (19 в. - бел. гл. ред.). След издаването на „Неделник" св. Софроний залегнал над своя голям ръкопис „Исповедание православныя веры християнския", известен още като „Книга за трите религии" (1805 г.) При съставянето на този преводен и компилативен труд, в който се разглеждат религиозно-нравствените системи на трите основни религии: християнска, юдейска и ислямска, св. Софроний е използвал най-съвременните произведения по разглежданата тема, които е намерил в богатите букурещки библиотеки. Целта му е била да опровергае исляма като мироглед и обществен строй и да изтъкне нравственото превъзходство на Православието. Тази книга съдържа горещ призив за вярност към праотеческата вяра. В Букурещ Софроний съставил и сборника си „Гражданское позорище" (1809 г.). Този обемист труд, съдържащ 350 ръкописни страници, представлява пълен превод на трактата на видния италиански общественик от ХVІІ век Амвросий Марлиан „Theatrum politicus". Св. Софроний ползвал съчинението в гръцкия му превод „Театрон политикон" от 1802 г. С този съставен труд св. Софроний целял българите да придобият политическа грамотност, макар че народът ни още не е притежавал дори сянка от граждански права. На преден план в него се поставял за разглеждане проблемът за свободния човек. В него се обсъждали моралните норми за поведението на гражданина и на християнина. С това съчинение св. Софроний предлагал модел за съвременна държава - просветена монархия. Понякога той се отклонявал от превеждания текст, за да допълни със собствени мисли и лична интерпретация Марлиан там, където считал за необходимо. Например по въпроса за Русия италианският мислител нямал отношение. С възторжени думи св. Софроний изразил преклонението си пред величието и могъществото на Русия като просветена православна монархия.

Книжовното творчество на св. Софроний е наситено с религиозно-нравствени и дидактически мотиви.

Св. Софроний се изявява преди всичко като просветител. /.../ Основната идея, която издига и брани в произведенията си, е нуждата от просвета. Св. Софроний ратува за широка просвета на сънародниците си като средство за пробуждане на народностно съзнание и създаване на национална култура. Само просветеният човек е свободен. С паисиевски жар той порицава тъмното и безропотно невежество, което води до робство.

Неоценима е заслугата на св. Софроний като радетел и строител на новобългарския книжовен език. „Ранният български писател, заключен в подземията на робството, е разполагал със съвсем оскъдни средства за книжовен изказ". Изправен пред повелята да твори, св. Софроний с непосилен труд, усърдие и рядко умение е създал и утвърдил новобългарския книжовен език. За онова време това е представлявало един изключително труден творчески процес. Върху основата на живата народна реч, при плодотворно смесване и творчески синтез на езикови елементи от различни наречия той изградил един сравнително съвършен новобългарски книжовен език.

Свети Софроний Врачански е крупна фигура на националното Възраждане. Той е приемник и достоен продължител на родолюбивото дело на преподобни Паисий Хилендарски. Както беше споменато, св. Софроний е първият строител на новобългарския книжовен език, автор на първата оригинална новобългарска творба, съставител и издател на първата печатна новобългарска книга, първият наш възрожденец-белетрист, който твори художествена проза. Със своето значително по обем и жанрово разнообразие книжовно творчество той проправи пътя и тласна напред новобългарската литература.

Нравственият образ на свети Софроний Врачански се откроява с цялата си пленителна красота: дълбоко благочестие, природна доброта, затрогващо простодушие, кристално чиста архипастирска съвест, жертвоготовност и будно съзнание за дълг.

И над всичко - този величав и обаятелен образ в непомръкваща слава блести с нимба на светостта. Ярък лъч от великото слънце на родната святост, свети Софроний Врачански винаги ще запленява сърцата и ще буди в тях чувства на преклонение, признателност и обич!

„Църковен вестник", бр. 10 и 11/1996 г.

Иконом Димитър ЙОРДАНОВ

 

Последна промяна: 23.03.2016 г.