ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

В живота на всеки човек има тайна и явна история... - за личния духовен път на доц. д-р Сава Сивриев

18 февруари 2010 13:39, Варненска и Великопреслaвска митрополия
Доц. д-р Сава Сивриев

За да отговоря откровено за пътя ми към Православната църква, ще трябва да изпиша много страници.

В живота на всеки човек има тайна и явна история, както има тайна и явна история обществото.

Душата на всеки човек е християнска. Но в земния си път ние противопоставяме нашата човешка правда и воля на Божията Правда и Воля и от тук идват и нещастията ни.

Това, както се знае, начева още след сътворението на човека. Човек бил сътворен за вечен живот и за вечна радост, но с Бога. От първородния грях до днес, обаче, се повтаря една и съща история. Нашите прародители са пожелали нещо повече от онова, което са имали, а когато пожелаеш нещо повече от Абсолютното Добро и Истина, ти влизаш в пространството на недоброто и на неистината и се променя природата ти, която няма вече как да съединиш с природата на Бог, Който е вечен и неизменен. Искаме да вървим по свои пътища, да правим свои избори на пътищата си. Така се появила човешката цивилизация. Синовете човешки. Изборът на свои пътища като възможност не ни е отнет. Всичко ни е позволено, но всичко от онова, което избираме, добро ли е за нас? Други останали с Бога и това били Божиите синове.

Мисля, че един от начините за свестяването на човека е преживяването на чуждата смърт.

Бях петгодишен, когато погребаха един от братята на дядо ми. Този човек бе кротък. Той ни обичаше, децата около себе си, и ние него. В главата ми остана едно от изреченията, които свещеникът пееше, че там ще отидат всички човеци. И, после, няма как, питаш се: а после, какво става после? Не знам дали някой е безразличен към това питане и дали някой би искал този живот да свърши в земята и вечно в нея.

Помня камбаните от църквите, особено рано в неделя в родния ми град Търново. Звукът им, който се носеше над целия град. Свещениците, монасите, манастирите около Търново. Едната ми баба, която тръгваше винаги за църква с цветя и свещ. Иконата в къщи. Другата ми баба, иконостасът в дома й, кандилото, което все гореше, гореше, Великден, ревността й по Православието. Животът на родителите ми.

Но после човек става голям, пораства и започва да преживява и той историята на Блудния син. "Дай ми каквото има да ми даваш, и ме остави да преживея дните си така както аз искам". Започва съмнението и желанието да вървя не по Неговата Воля, а по моята воля, да бъда не в Неговия Дом, а някъде другаде, желанието, защо да не го кажа, да съм свободен от Него. И от тук насетне започва една много и много пъти повтаряна история на нещастието на човека. Последваха търсенето на истината в екзистенциализма, което беше философията след средата на миналия век, в индуизма. Бях в Москва и имах възможността да говоря по нощите с индуси. После - Достоевски и Томас Ман, особено Томас Ман с "Йосиф и неговите братя", която книга има голямо въздействие върху мен. Но, това е литература и споделяне чрез литература на религиозен опит. Всичко това беше някак встрани от мене.

Пишех дисертацията си за Леонид Андреев в Московския университет. Зима. В Москва става светло към 10 сутринта и тъмно към 3 следобед. Небето е сиво. Аз чета Леонид Андреев, гледам небето. Не мога да разбера защо той и всички в това време толкова много страдат.

Озари ме една най-обикновена мисъл. Те са загубили Бога. Почуках развълнуван на моя съсед и приятел, който пишеше по старобългарски език и му разказвах дълго време какво е станало след Достоевски, как знанието и заниманието със социални идеи измества вярата, какви са лошите дела на позитивизма и пр., и пр. После отидох на гроба на Леонид Андреев в Петербург. Над гроба нямаше кръст, а обелиск.

Аз съм щастлив човек и случайността винаги ме е срещала със сърцати и интересни за мене люде. Отговор на много от главоблъсканиците, които, за да разреша бях в Москва близо 4 години, работих в библиотеките по 12-14 часа на ден, защитих дисертация и без малко да тръгна за Индия, получих чрез словата на свещеника в с. Ивански, Шуменско, отец Никола Тасков, мъж ревнив и твърд във вярата, който ме постави на правия път. После отец Димитър Николов в църквата "Свето Възнесение" в Шумен ме прибра близо до себе си. И беше ми в помощ, за каквото и да го помолех. И без да се натрапва ме учи.

Откри се специалност"Богословие" в Шуменския университет и аз, срамувайки се, че нищо не знам за вярата си, се записах да уча "Богословие". Аз съм щастлив човек и защото винаги съм вървял след някаква вътрешна моя необходимост. Бях ръководител на Катедрата по българска литература и студент по Богословие. Преподавателите идваха от Софийския университет. Тогава започнах да пътувам с проф. Тотю Тотев. Първо до Македония - Охрид. После до Петербург - по църкви и по манастири, по галерии. До Константинопол.

После преподавах българска литература и език в Будапещенския университет. Имах възможността пет години да общувам с друг свещеник, комуто много дължа - отец Иван Шумов, отлично подготвен богослов и човек, ревнив и твърд във вярата и със сърце, което можеше да обича. Той служеше с ревност. Отдели ми много време за разговори за вярата. С часове съм ходил с него покрай Дунава. Той знаеше много, беше преживял много, беше жива история на Църквата. За жалост, нищо не записах. Грижа за мене има и свещеникът в руската църква в Будапеща отец Янош. Бях в средата и на сръбските свещеници в Будапеща.

Върнах се в България и се случи така, че трябваше да преподавам Стар Завет в Катедрата по богословие. Започнах да уча отново. Но знание само с книги не става. Трябва да се види на място кое как е било. Пътувахме с проф. Тотю Тотев до Палестина. После до Египет. После до Йордания. По светите места на тези свети земи. После до Гърция, до Константинопол, до Кападокия, по свети места. В България по свети места.

Аз пътувах после до Румъния и Италия. Видях катакомбите на Неапол.

Всъщност нищо интересно няма за разказване. След като ходих по разни земи, реших, че е по-добре да намеря дома на Отца си. С надеждата това да е моят вечен дом. По пътя към Неговия дом срещнах много православни свещеници. Тези, с които можех да говоря на познат ни език, и за които не пиша, откликнаха на нуждите ми. Когато се олюлявах или падах, ме вдигаха със слово. Никой не ми отказа помощта си.

Трудността за човека е да забрави своята воля и щения и да приеме Божията воля, Божиите наредби като нещо най-добро, което може да му се случи в кратките земни дни. Това, което ни чака са не дни, не хилядолетия, а вечност. А аз не искам във вечността да съм без Него.

Автор: Доц. д-р Сава Сивриев
« предишна новинаследваща новина »