ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Тези, които не избягаха

22 март 2017 12:50, Българска Патриаршия
Свещ. Владимир Дойчев

Българският народ преживя доста трагедии през последните тридесетина години. Една от най-големите от тях е срещата му с „праведниците"... Разбира се, не става дума за истински праведници. И децата лесно ще забележат, че такива се срещат рядко. Говоря за хора, които възприемат себе си за гениални, надарени, осветени, богоизбрани. Някои дори не вярваха в Бога, но усещането за особено избраничество беше все така натрапващо се. Те идваха и си отиваха. Заемаха важни постове. Създаваха кризи и катастрофи. А после до един се разсърдваха на „простия народ", който не е оценил изключителните им заслуги. Един след друг, „месия" след „месия", уморяваха и обезсърчаваха народа, на когото е забранено да е уморен и обезсърчен, защото на опашката чакат нови герои.

Винаги и навсякъде най-голямата трагедия е гордостта. От нея произтичат всички други нещастия. Защото коренът й е в липсата на любов. Фалшивите праведници имат нужда от грешници, които да сочат с пръст, за да поддържат основите на своята мнима святост. Когато гордостта заеме огромни размери, такива грешници могат да бъдат дори цели народи!

Този образ така е превзел света ни, че сме заприличали на болни, свикнали с болестта си. Но когато заразата се опита да се прехвърли и върху представата за духовен пастир, струва ми се е задължително да се отговори. Затова започнах да пиша този текст. Предварително искам да уточня - той не е за бежанците, нито за Църквата и „църквите". Не че това са маловажни теми, но са обект на друг, може би последващ, разговор. А той би бил безсмислен, ако предварително не проведем беседа за любовта и отговорността на пастира.

Не мисля, че е останал някой, който не е запознат с това че католическият свещеник Паоло Кортези си тръгва от България. Имаше толкова сълзливи текстове на тази тема. Един от тях обаче ми дойде твърде вповече. В него пише: „...Протестантският пастор (Бедрос Алтунян) говори с възхищение за евангелския пример на католическия свещеник с подслоняването на семейство бежанци. Прочетох и първия коментар под това писмо. Той гласеше: Бягай, отец Кортези! Бягай и на никого в България не вярвай! Няма смисъл да станеш поредна жертва на проклет народ! Светът е широк, но и там, където се озовеш, бягай от българи! ...Бягай, отец Кортези! Бягай, спасявай се, ти има къде да избягаш, ти има къде да се спасиш, не си заслужава да се подлагаш на бавна и мъчителна смърт сред този народ. Нима патриотизъм означава винаги и за всичко да хвалиш и превъзнасяш народа? Нима е патриотично да не виждаш слабостите и пропаданията му? Дали патриотичното късогледство не е причина за голяма част от националните ни нещастия? И дали реалистичната трезвост не е най-доброто средство за превъзмогването им? Дали нашият криворазбран патриотизъм не е причина за нашата криворазбрана цивилизация?" [kultura.bg]

Един протестантски пастор, един католически свещеник и една православна писателка, обединени в отвращението си от българския народ! Ще се преборя със себе си и няма да напиша нищо язвително за този синхрон. Защото важното е друго. Аз не знам какво е патриотизъм, но знам какъв трябва да е пастирският дълг. Да допуснем, че Кортези е прав, а народът лош. Изобщо не съм сигурен в това, но нека го допуснем. Как трябва да постъпи Христовият служител? Да се фръцне и да си тръгне? Да прокълне българите? Да благодари, че не е като тези митари? Що за опит да придадеш на Евангелието фарисейски вкус!

Работата на пастира е да обича пасомите си. Да, с техните недостатъци, понякога със злобата и лошотията им. Да е готов да умре с тях, заедно с тях, вместо тях. Защо ли? Защото ги обича. Посочените по-горе думи говорят само за едно - липса на любов към българите. Отказвам да приема определението за народа си „проклет". Той не е такъв. Но дори и да беше, работата на Божия служител е именно да стане жертва. Защото нали и протестантът, и католикът имат претенции да бъдат служители на Онзи, Който невинен стана жертва за нас? Едно е да бъдеш служител на пицария, там пазарната логика определя правилата. Можеш да затвориш ресторанта и да си тръгнеш. Но съвсем друго да си Христов. Трябва да носиш Кръст. Кръстът на свещеника е неговото паство!

Помните ли как постъпил Моисей, когато еврейският народ съгрешил? „Направиха телец на Хорив и се поклониха на истукана; и замениха своята слава с образ на вол, който яде трева. Забравиха Бога, своя Спасител, Който извърши велики дела в Египет, дивни в Хамовата земя, страшни при Червено море. И щеше да ги изтреби, ако Моисей, Неговият избраник, не бе застанал пред Него в пролома, да отклони яростта Му, та да (ги) не погуби." (Пс. 105:20-23)

Пророкът приел заедно с народа си Божия гняв. Така се спасили погиващите. Защо е постъпил по този начин? Не е ли можел да каже, че е по-достоен, че е по-учен, че е по-умен, че е по-праведен? Не е ли можел да се съгласи да стане начало на нов народ, по-добър от предишния? Не е ли можел да си тръгне от „проклетия" изпаднал в идолопоклонничество народ? Защо е заложил себе си за тия, които предали Господа? Отговорът е - защото ги е обичал! Именно защото е бил способен на любов е станал избраник Божий.

„Бягай, отец Кортези! Бягай, спасявай се, ти има къде да избягаш, ти има къде да се спасиш." - този глас може би е романтичен, може да ви просълзява, може да е всякакъв, но не и Евангелски! Понеже друго говори апостол Павел: „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро; но да оставам в плътта е потребно за вас. И аз това с увереност зная, че ще остана и ще пребъда с всички ви за ваш успех и радост във вярата." (Фил. 1:24-25)

И тъй, ето два образа. И двамата имат своето спасение. Единият някъде в Италия, другият в Царството Небесно. Единият си тръгва, другият остава. „С увереност зная, че ще остана". И слава Богу, апостоле, че си останал и досега и се застъпваш за нас многогрешните пред престола на Бога.

Житията на светиите са пълни с такива истории. Аз ще споделя само още една. Чужди дипломати многократно предупреждавали св. Елисавета Феодоровна за скоро идващата болшевишка революция. Още повече, че тя била роднина на кралицата на Великобритания и още много аристокртични фамилии из цяла Европа. Казвали й сякаш: „Бягай от тези проклети хора." Тя обаче отговаряла, че ще остане при народа си и ще сподели съдбата му. Но какъв народ? В нея нямало и капчица руска кръв. Само Христов дух... Била арестувана и заедно с още няколко човека хвърлена в шахта на изоставена мина. Докато червеноармейците се канели да хвърлят бомби в шахтата, отдолу се чул глас... Не просто глас, а песен: „Спаси, Господи, люди Твоя..." И знаете ли какво? Мъчителите се уплашили и избягали! Песента ги прогонила. А местните хора разказват, че още почти седмица от мястото се чувало как смъртниците пеят: „Иже херувими..." „Ние, които тайнствено изобразяваме херувимите и пеем на Животворящата Троица трисветата песен, нека сега отложим всяка житейска грижа. За да приемем Царя на всичко, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят. Алилуия, алилуия, алилуия."

Ето това е автентичният глас на Евангелието и струва ми се - най-достойният отговор, който безчовечността на комунизма би могла да получи. Св. Елисавета останала, за да го даде. Не отишла някъде из Европа, за да се прослави като милосърдна сестра. Останала!

Сам Господ Иисус Христос дава най-доброто обяснение: „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците." (Иоан 10:11-13)

А сега можем да разгледаме и обратния вариант на този, който допуснахме по-горе. Добрият служител на Бога е длъжен да търси вината първо във себе си. А може би народът не е чак толкова лош? А може би вината е в самия теб? Може би просто не си разбрал болката на паството си? Не си я усетил! Защото самоувереността губи сетива за другия. Пък и да си духовник е едно, а да угаждаш на световната политика съвсем друго... Но, както казах, това е друг разговор.

Важното е нашият народ най-после да случи на хора, които виждат греховете си, които имат съзнание за немощите си, които сa повели война с порока вътре в себе си. Такива хора имат поне наченки на смирение, защото съзнават колко са слаби всъщност. А от смирението се ражда съпричастност, от съпричастността - любов. В липсата на смирение е проклятието и на отделните личности, и на народите, и на целия човешки род.

Тук има и още нещо, което трябва да се каже за любовта и нейната липса... Но то е в темата за Църквата и „църквите".

Автор: Свещ. Владимир Дойчев, директор на Синодално издателство
« предишна новинаследваща новина »