ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

Обръщение на Пловдивския митрополит Николай във връзка с участието ни в Националното литийно шествие на 24 септември в София

16 септември 2010 12:33, Пловдивска митрополия
Пловдивският митрополит Николай

ОБРЪЩЕНИЕ до клира и миряните в Пловдивска епархия на Българската православна църква за участие във Всенародното шествие за въвеждане на задължителното изучаване на предмета „Религия-Православие” в българските детски градини и училища

Боголюбиви отци, обични в Господа братя и сестри,

На 24-ти този месец досточтимият Свети Синод на Българската православна църква приканва всички нас в столицата на България – София, за да се присъединим към всенародно шествие. Шествие, което трябва да демонстрира желанието на гражданското общество в българските училища да бъде въведено изучаването на „Вероучение” като учебен предмет в задължителната подготовка на училищата.

За представителите на клира – свещенослужители и монашествуващи, участието в шествието е въпрос на дълг. Дълг към народа, който те ще изпълнят.

Участието на гражданите е въпрос на техен личен избор. Те могат да изберат измежду следните възможности. На 24-ти септември да се отправят към Националния дворец на културата в София, за да изразят загрижеността си за етичното и нравствено възпитание на бъдещите поколения на България, включително на своите деца и внуци. Да останат безучастни по домовете си, за да се отдават на обичайните си битови занимания. Или, разбира се, да разкритикуват и обругаят инициативата, както напоследък е модерно да се порицават инициативите на Българската православна църква. Всеки е свободен да избере, какво иска да прави на 24-ти септември.

От цялото си сърце бих искал и ще се моля първата група – тези, на които няма да е безразлично бъдещето на децата ни, бъдещето на България – да са мнозинство. От цялата си душа ще бъда благодарен на всеки наш съгражданин, който би извървял с нас стъпките от НДК до „Св. Александър Невски”. Тези стъпки не са толкова трудни, колкото стъпките до Голгота. Макар че, кой знае защо, за мнозина изразяването на мнение, заявяването на позиция, дори по толкова естествени и важни въпроси, се привижда като тежко бреме.

Критиците нека критикуват. Но, на колебаещите се, бих искал да кажа следното.

От началото на демократичния преход Българската православна църква призовава българската държава, чрез нейните образователни институции, да въведе предмета „Вероучение” като задължителен предмет в основния курс на българските училища, „Вероучение” като систематично изложение и запознаване на нашите деца с базисните положения, ценностни основи и етични предписания на традиционното в нашата страна изповедание – източноправославното.

През всичките години, в които Църквата пледира за това, държавата отказва. Отказва, отказва, отказва. Основният й аргумент е, че образованието трябвало да бъде светско. През същите тези години всички социологически проучвания и изследвания показват и доказват, че нещо с нашите деца не е наред. Нараства насилието в училищата. Нараства главоломно употребата на наркотици. Увеличава се броят на отпадащите от училище. Ценностните представи на подрастващите са сериозно объркани. Образците им за подражание са заимствани от медиите, чиято задача е не да възпитават, а да развличат. Представите им за „добро” и „зло” са сериозно накърнени.

Факт, който никой не иска да признае, е, че светската образователна система няма отговор и няма решение на тези проблеми. Именно защото е светска и като такава – рационалистическа, тя не борави с основните понятия на християнската етика, на първо място с понятието „любов”. А децата не могат да се обучават и възпитават без любов. Без идеята за Божествения характер на любовта. Никакви математически формули, никакви синтактически упражнения, никакви закони на физиката или химията, сами по себе си, не носят идеята за любовта, която е основната свързваща нишка на човешкото общество. Затова тези науки, сами по себе си, не могат да отговорят на основния въпрос, мъчещ всяко човешко същество от раждането до смъртта му, а най-вече децата: „Какъв е смисълът?” „Какъв е смисълът да бъдеш добър?” „Какъв е смисълът да бъдеш честен?” „Какъв е смисълът да полагаш усилия?” „Какъв е смисълът на живота изобщо?” На тези въпроси може да отговори само вероучението. То придава смисъла, липсващ на материалистическите, позитивни науки и то единствено дава отговор на казаните въпроси. Единствено то дава отговор и на въпросите как се живее в задружно общество и защо съществува държавата. Стига държавата да можеше да прозре това.

Какво биха научили децата, ако в училищата имаше предмет „Вероучение”? Например, че е редно да се почитат родителите. Че е добре да се спазват законите. Че трябва да обичаме ближните си. Че трябва да сме милостиви към онеправданите, състрадателни към слабите и щедри към бедните. Че не трябва да отговаряме на злото с насилие. Че не трябва да правим на другите това, което не искаме да правят на нас. И прочие нравствени уроци от този порядък. Това лошо ли е? Ще навреди ли на децата, ако с тях се поговори на тези теми? Кой училищен предмет днес преподава тези знания? И всичко това, изпълнено с примера на Сина Божи Иисус Христос, Който заради точно тези истини умря на кръста, за да изкупи с кръвта Си греховете на човеците. Нашите грехове. За да покаже със смъртта и Възкресението Си, че има смисъл.

Защо искаме да се изучава именно източноправославно вероучение, а не например „история на религиите” или „етика”. Единият отговор е, че защото без познаване на постулатите, идеите, символиката или литургичните особености на нашето изповедание децата не могат да разберат старата българска литература и произведенията на националната ни култура, създавана от покръстването на народа до днес. За тях остава неразбираем половината Вазов, църковната публицистика на Славейков, ако щете антиклерикалния патос на Ботев и даже симпатичните хумористични разкази на Елин Пелин. Искаме, или не, българската култура е доминирана от възприятието и отразяването на света през призмата на източноправославната догматика и традиция. Без нейното познаване е невъзможно познаването на родната ни култура.

Другият отговор е, че моралът и етиката не могат да бъдат устойчиво предадени, освен като единна, цялостна, непротиворечива система. Ако ние искаме нашите деца да получат възпитанието, като завършени в своите нравствени представи хора, това може да стане само чрез преподаването на единна морално-ценностна система. Не като „история на всички религии по света”, представляваща хаотичен сбор от етнографски фрагменти из живота на близки и далечни народи. И преподаваща знания, чиято единствена полза ще е да се решават кръстословици. Или някаква абстрактна „етика”, която не може да бъде осмислена, разбрана и възприета, извън личния подвиг на Сина Божи. Който Е Смисъла.

Докарахме се дотам, че представители на приятелски европейски страни ни обръщат внимание, че не се грижим достатъчно за децата на България. Че се раждат малко деца, а тези, които се раждат, тези умни наши български деца, я напускат в мига, в който станат самостоятелни. Един от възможните отговори защо това е така, е: защото не виждат смисъл. А един от възможните отговори на въпроса защо не виждат смисъл, е: защото държавата не позволява да им бъде преподадено знанието, което е одухотворило цялата европейска цивилизация. Знанието за Христа. Не някаква абстрактна, а Неговата етика. Не някаква повърхностна история на всички религии, а историята на Неговия живот, на Неговите дела, на Неговия подвиг и на Неговото Възкресение. Те, нашите деца, отиват да го получат там, където това знание е преподадено. Ако искаме България да има добри деца, трябва да намерим сили и да им го преподадем сами. От нас зависи.

Затова, братя и сестри, елате с нас на 24-ти в София. Нека заедно извървим стъпките от НДК до „Св. Александър Невски”. За да поискаме да бъде върнат смисъла в обучението и в живота на нашите деца. Бог да е с нас и с децата на България.

+ Пловдивски митрополит Николай

Снимки

Пловдивският митрополит Николай с любов и грижа за децата на България
« предишна новинаследваща новина »