ЛЕСТВИЦА

ЕНЬОВДЕН

ЕНЬОВДЕН

Свещ. Ангел ВЕЛИЧКОВ
СЛУЖЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК

СЛУЖЕНИЕТО НА МИРЯНИТЕ ПРЕЗ ДВАДЕСЕТ И ПЪРВИ ВЕК

Митрополит на САЩ, Канада и Австралия ЙОСИФ
ЗА МОЛИТВАТА

ЗА МОЛИТВАТА

Св. праведен Йоан Кронщадски
БОГ Е РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ

БОГ Е РЕАЛНО СЪЩЕСТВУВАЩ

Прот. АНДРЕЙ ТКАЧОВ
РАЗМИШЛЕНИЯ

РАЗМИШЛЕНИЯ

Св. Николай Велимирович
ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

ПРАВОСЛАВЕН МИСТИЦИЗЪМ

+ Левкийски епископ ПАРТЕНИЙ
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ (ЦАРИГРАД) - през 1204г. и 1453г.

ПАДАНЕТО НА КОНСТАНТИНОПОЛ (ЦАРИГРАД) - през 1204г. и 1453г.

2010-05-31, автор: Георги ТОДОРОВ, рубрика: История

GennadiosM_m.jpgПрез месеците април и май се отбелязват годишнините от превземането на Константинопол - Града-столица на Православната държава - първо от кръстоносцитe (1204г.), а после и от войските на МехмедII Фатих (Завоевателя) (1453г.).

Тези две събития са тъжен  повод за сериозен размисъл, тъй като са от неизмеримо голямо значение за историческата съдба на Източната римска империя - Византия, християнството, Европа и света. Затова ще ги разгледаме в тяхната хронологическа последователност.

Падането на Константинопол в 1204г. е вероятно най-пагубната културна трагедия в човешката история. Нейното значение обаче се подценява от мнозинството историци. Фактите по това събитие сякаш са ни добре известни, но тълкуванието, което ни дава за него „обичайната" история, е подвеждащо.

Това тълкувание произхожда от класическата западна историческа наука, която е създадена едва през последните няколко века - ­ от Ренесанса насам. Но самият Ренесанс в самата си основа е дълбоко новоезически, човекоцентричен, богоотстъпнически и противоправославен. По своята същност Ренесансът е противохристиянски, макар че всичките му носители са се смятали за правоверни християни. Дори ние, православните, рядко осъзнаваме, че сме закърмени в този следренесансов светоглед. 

Не осъзнаваме и че раждането на Ренесанса не е в края на ХIII век, а много по-рано. Неговото духовно зачеване в грях е през 1054г., когато първоапостолската Римска катедра (т.е. цялата западна половина на Църквата) отпада от съборността на Православието. А политическото и културно-историческото раждане на Ренесанса започва на 12-13 април 1204г. с превземането, разграбването и разоряването на всеправославната столица Константинопол от кръстоносците. По своята важност това събитие е историческото първопрестъпление на Запада спрямо Православието.

Оттам нататък е съвсем естествено, че когато през следващите осем века наследниците на това престъпление пишат неговата история, те съзнателно и несъзнателно бягат от истината за него, омаловажават истинския му смисъл и значение.

През ХХ век световната историческа наука, която е чедо на Ренесанса и на 1204г., направи няколко крачки във вярната посока. Но тази наука е светска. Тя сама е лишила себе си от Истината-Христос като метод за познание. Светската наука нарежда християнството наред с другите "висши" цивилизации. И тогава  рухването на християнските центрове е сравнимо с паденията на другите "световни цивилизации". Но ако беше така, тогава лъжовна е нашата вяра, че Христос е истинен Бог Вседържител.

Ако обаче нашият Господ Бог Иисус Христос не ни е лъгал, а ни е говорил истината, защото е Сам Истината, ако апостолите, мъчениците и отците на Църквата не са ни лъгали, а са свидетелствали за Истината-Христос, ­ тогава християнството не е една от многото цивилизации, а е единствената култура на Истината.  

Но всяка съвременна наука е зачената в светския дух и се основава върху него. Затова и ние, православните, трудно осмисляме историческите събития от същинска християнска гледна точка. Трудно ни е да осъзнаем и същността на вселенската трагедия, когато в 1204г. рухва световната столица на културата на Истината. Продължаваме да мерим това престъпление с аршина на престъпника, а не с аршина на Христа.

"Фактите" относно падането тогава на Константинопол са "известни". Но за да проникнем в същността им, трябва да ги преосмислим из основи, като започнем с изначалните понятия.

Преди всичко що е Константинопол? Това е не просто "столицата на Византия". Константинопол е столицата на Християнската Държава. Новият Рим е бил замислен и построен от своя създател, Великия св. Константин, ­ именно като християнската столица на света.

Самата Римска империя от времето на Константин насетне е уникално явление в историята на човечеството. Тя е християнската Първодържава.

Хронологически това не е първата държава, която приема християнството. Първа е била Едеса, после Армения. Но Едеса и Армения са били периферни спрямо Римската държава както относно политическата тежест, така и относно християнското наследство.

Много преди сама да избере християнството, Римската империя е избраната държава на Христа. Именно в нея измежду стотиците държави, които някога са съществували на земята от Адама до ден днешен, избра да се въплъти Бог Слово. Този промислителен божествен Избор придава всемирна изключителност и неповторимост на Империята по отношение на християнството.

В тази държава нашият Господ е прекарал целия Си земен живот от началото до края.

В рамките на Империята тогава влизат всички Свети земи на Израиля. Тук са и Светите места на християнството. Тук са създадени първите християнски общини. В тази държава се създава Църквата.

Християнската култура се основава на няколко културно-исторически традиции - ­ юдейската, гръцката, римската. Центровете на тези култури до един са на територията на Империята ­ - Йерусалим, Атина, Рим, Александрия, Антиохия и т.нат. Тук живеят и действат и почти всички свети Отци на ранната църква. Изобщо, Римската империя е избраният държавен съсъд, в който е цялата ранна история на християнството.

Римските императори от първите три века са най-жестоките гонители на християните. Духът на езическата империя е бил антихристиянски. Но всеки път, когато са загивали ранните мъченици, от тяхната кръв-семе се раждали нови светини и нови вярващи.

И ето че идва звездният миг, когато самият римски император ­ Константин ­ тръгва към християнството и се заема с равноапостолското дело да християнизира Империята. Този велик грешник и още по-велик светец несъмнено е бил вдъхновен свише в своите епохални дела. Едно от най-чутовните от тях е основаването на новата столица. То става веднага след като приключва последната гражданска война и победителят Константин става единовластник.

Мнозина от големите световни реформатори, ­ фараонът Ехнатон, св. княз Борис, ПетърI "Велики" и пр., ­ основават нови столици и това е съвсем обяснимо. Старите столици са вече изградени и завършени инструменти за поддържане на дадена култура във всичките й измерения. На тази стара култура те дължат потеклото си, славата си, поминъка си. Чисто физическото присъствие на нейните паметници я възпроизвежда пак и пак. Затова е естествено да се създаде нова столица, изградена на основата на новата духовна култура и изграждаща основата на новата култура.

Точно това прави и св. Константин. Само за 6 години (324-330) той създава един нов величествен столичен град ­ римски по държавност и християнски по дух. Константинопол е първият истински християнски град в цялата необятна християнизираща се империя. Всичко това става в историческия миг след Миланския указ (313г.), който легитимира християнството. Дотогава християнската култура е била "катакомбна", нелегална, недържавна. И ето че сега, когато изведнъж християнството става избраната религия на императора-самодържец, всички усилия на властелина (т.е. на цялата държава) се насочват към изграждането на новата столица. И тъй като това изграждане започва практически от нулата, Новият Рим е призван да изгради ­ за пръв път в историята ­ собствената пълноценна и всеобхватна легитимна и официална християнска култура.

Така Константиновият град се превръща в световната работилница на християнската култура. Тук се създават образците. Тук са първите официални поръчки. Това е историческият миг, в който християнството в Империята излиза от катакомбния мрак и започва да гради своята култура "на светло". В другите градове обаче излизащата от нелегалност християнска култура трябва да се приспособява към завареното езическо наследство и да приспособява за своите цели наличните сгради, институции, стилове, творби и пр. Единствено новосъздаденият Константинопол гради съзнателно и целенасочено (естествено, в културния контекст на своето време) християнска култура върху собствено християнска духовна и идеологическа основа.

Изграждането на Константинопол е най-важният и несравнимо най-влиятелният културен проект в цялата история на християнството. Тук е най-голямата строителна площадка на християнизиращата се Империя. Тук се хвърлят най-много средства и усилия. Тук се викат най-добрите майстори във всички области. Тук за пръв път изобщо се поставят за решаване някои основни културни и естетически задачи, и то във всички области ­ архитектура, изобразителни изкуства, богослужение, музика, словесност, църковност, обредност и т.н.

Този процес продължава векове наред. Константинопол е столица на Християнската империя и при следващите императори-самодръжци, които с необятната си и централизирана власт продължават да въздигат Центъра, да трупат материални и духовни съкровища. Още в V век Рим е превзет и разграбен от варварите, след което губи столичния си статут и става само сянка на предишната си слава. През VI век, при Юстиниан Велики, Константинопол достига нечувано великолепие.

През VII век, след нашествието на арабите, рухват великите патриаршески столици Йерусалим, Александрия и Антиохия. Нов поток от християнски духовни и културни ценности се насочва към единствения оцелял духовен център на Изтока - Константинопол. Пагубната стихия на иконоборството нанася непрежалими поражения, най-вече в сферата на изобразителното изкуство, но след 843г. победата на иконопочитанието води до нов възход. Това е поредният Златен век на Константинопол, който съвпада и с истинския Златен век на България по времето на св. Борис Велики. Несъмнено, по това време Константинопол продължава да бъде най-богатият и най-великолепният град на света, с несравнимо най-високо духовно, интелектуално и културно равнище.

Престижът на Новия Рим е неоспорим. Той е световната столица на християнството. Меродавният център. Натрупванията продължават и през следващите векове, въпреки политическия и военен упадък на империята при династията на Ангелите, довел до катастрофата.

На 12-13 април 1204г. Градът бива превзет от войските на IV кръстоносен поход по инициатива на венецианския дож Енрико Дандоло и с одобрението на римския папа Инокентий III. И тъй, християнската Първостолица, Градът, който беше главният световен християнски център в течение на близо 9 века, който устоя на няколко десетки обсади, беше превзет от "християни".

Фактите при превземането са известни. Последва най-пагубното унищожаване на ценности в историята на човечеството, което съвпада с огромен пожар, унищожил две трети от сградите. Най-маловажната част от пораженията е разграбването на тонове злато и сребро. Несравнимо по-съдбоносно е унищожаването на безброй светини, чудотворни икони, св. мощи, златни олтари, съсъди, утвари, ръкописи, произведения на изкуството, архиви, документи...

Всъщност, унищожено е нашето наследство. Трудно можем да си представим какво сме загубили, защото самата загуба ни е променила из основи. Обезнаследила ни е.

Исконното християнство, Православието, губи своята исконна културна и политическа столица - Константинопол. Лишено от земната си Първостолица, то развива провинциален светоглед. Но когато днес за мнозина православната култура е беден роднина на западноевропейската, трябва да имаме предвид братоубийственото покушение срещу духовно и културно богатия роднина през 1204г. Дори в чисто веществен смисъл източените богатства на Константинопол финансират материалното замогване на италианските държавици, които тръгват по пътя на Ренесанса. Процесът на разграбване и унищожение продължава цели 57 години ­ чак до 1261г., когато Константинопол отново бива превзет от ромеите.

Казваме Константинопол, но това вече не е същият Град. Той е само сянка на предишната си значимост, величие и слава.

Предвидимият край на Латинската империя идва в 1261г., когато в Константинопол влизат ромейски войски. Силният човек на деня се коронясва в "Св. София" под името МихаилVIII и основава последната ромейска династия, Палеолозите, която започва своето управление с двойно престъпление, ­ политическо и църковно.

Политическото престъпление е узурпацията на трона и ослепяването на законния престолонаследник, малолетния ЙоанIV Ласкарис, син на никейския император ТеодорII Ласкарис. Такова злодеяние възмутило народа, а патриарх Арсений отлъчил от Църквата императора-узурпатор. Той, от своя страна, свалил патриарха, което довело до морален разкол в току-що възстановената империя.

Духовното и църковно престъпление е сключването на уния с папата в 1274г., с която МихаилVIII и марионетният патриарх Йоан Век признават върховенството на римската църква.

Така, заченатата в грях и отстъпничество династия на Палеолозите въвежда трагичен вътрешен разкол във Втората ромейска империя, който ще доведе и до нейната гибел.

Палеологовата държава (Втората ромейска империя) е приемник на основаното от св. Константин световно християнско царство, но в политическо, икономическо, военно и териториално отношение тя е само сянка на предишното си могъщество. Престижът на богохранимия и непревземаем Град вече го няма, а разорената и унизена от кръстоносците империя е неколкократно по-бедна и по-слаба от времето преди 1204г.

Непрестанната политическа криза, в която се намира Ромейската империя, съвпада с отстъпнически, самоубийствени и братоубийствени явления у всички балкански православни държави. Ярки примери в това отношение са българският владетел Калоян (1197-1207), сключил уния с папата веднага след първото падане на Константинопол, и сръбският "цар" Стефан Душан (1331-1355), чиито непрестанни войни изчерпват жизнените и моралните сили на сръбския народ и на неговите балкански съседи.

Непрекъснатите братоубийствени войни са историческото престъпление на балканските православни държави.

Самата Ромейска империя вече не излъчва мъдри и боговдъхновени политици от рода на св. Константин Велики, Юстиниан, св. княз Борис, чиито дела създават цели епохи. Най-близо до техния стил са действали управници като Йоан АсенII (1218-1241), св. крал Стефан Милутин (1282-1321) и пр.

Най-тежки политически последици е имало униатството. През 1274г. МихаилVIII сключва Лионската уния, която поддържа до смъртта си. В 1282г. ЙоанV Палеолог (1354-1391) извършва двойно отстъпничество. Вместо в съюз с балканските православни да отстрани османската опасност, той отива в Рим да моли папата за помощ и се договаря за нова уния. Междувременно на 26 септември 1371г. владетелите на Средна и Южна Македония ­ Вълкашин и Углеша ­ били разбити от турците в решаващата битка при Черномен. Само няколко дни по-късно ЙоанV се върнал от Италия в Константинопол, а след няколко месеца се признал за васал на турския султан Мурад.

Поредната уния става при ромейския император ЙоанVI (1425-1448) на събора във Ферара и Флоренция. Дори последният ромейски император КонстантинХI сключва отчаяна уния, провъзгласена в храма "Св. София" на 12 декември 1452г. Само 168 дни по-късно Константинопол ще падне.

Вътрешната логика на унията е не само грешна, но и погрешна.

Преди всичко унията никога не е била добросъвестна. Никой от папите не вярва в духовната искреност на закъсалите императори. А всички униатстващи императори и патриарси отлично знаят, че римокатолицизмът е ерес. Но, бидейки политически слаби, те търсят помощ срещу османците не от Господа и Православната църква, а от другаде. И тъй като западноевропейските князе са силни, а папата е духовният им водач, то идеята на унията е: чрез безпринципно подчиняване на папата да се получи военна помощ срещу турците.

Тази тактика изглежда хитра и уж прагматична, но всъщност се оказва самоубийствена и в духовно, и в политическо отношение.

Истински прагматичната християнска логика е обратната. Отстраняването на турската заплаха е било възможно само чрез единството на православните държави ­ единство в Христа и в Неговата Църква. Това единство не само че не е било постигнато, но и никога не е било поставяно официално на дневен ред.

Падането на Ромейската империя, България, Сърбия и пр. под властта на турците се привижда на мнозина като завоевателна война, проведена от една мощна империя ­ Османската ­ срещу православните държави в Югоизточна Европа. Вярно е обратното. Всъщност могъщата Османска империя се ражда от политическия разпад у балканските православни държави. Порочното управление на тези държави (униатство и братоубийство) отчуждава народите от управниците и създава управленски вакуум. Случва се, че османлиите са най-близката държавица. Тя запълва този вакуум и се превръща в империя именно благодарение на балканските си завоевания, без които щеше да остане периферно историческо явление, особено след като Тимур разгромява османците в битката при Анкара през 1402г.

Тогавашни велики сили, много по-могъщи от малката държава на Осман, впоследствие изчезват като дим. Какво остава от страховитата монголска империя на Тимур? Какво остава от Златната орда?

През същата епоха раздробените руски княжества под водачеството на Москва се сплотяват пред общия враг и сразяват татарските орди на Куликовското поле през 1380г., след което Московията постепенно се въздига до могъщо царство. На Балканите става обратното - ­ великото ромейско царство се раздробява, запада и бива сразено.

Константинопол ни най-малко не е бил обречен. Напротив. Уникалното му географско положение, огромните му крепостни съоръжения, традицията и духовната сила са давали несравнимо по-добри шансове за успех срещу нападателите. Константинопол пада поради падението на своите управници.

На фона на тази пагубна политика, в Ромейската империя, във всички православни страни и най-вече в столицата Константинопол е налице забележителен духовен разцвет. Често това движение се нарича "Палеологов Ренесанс", но това название е погрешно в основата си. Ренесансът е западноевропейско движение на духовен упадък и отстъпничество от християнството, възраждане на новоезичеството и възцаряване на егоизма.

По времето на Палеолозите (1261-1453) духовният възход не се дължи нито на някакво преоткриване на античността и езичеството, нито на въздигане на егоизма. Това е съвсем православно движение, което в областта на духовния живот, благочестието, богословието, художеството и пр. постига най-високи образци.

Това е времето, когато св. Григорий Синаит (ок. 1290-1346) поставя основите на исихасткото възраждане. Неговият духовен единомишленик св. Григорий Палама (ок. 1296-1359) става теоретик на това духовно движение и обосновава учението за нетварните божествени енергии, с което продължава светоотеческото откровение.

В изобразителното изкуство по това време е налице нов възход, който се изразява в творчеството на Панселинос, Михаил и Евтихий, Теофан Грек и св. Андрей Рубльов. Още повече са първостепенните творби от неизвестни за нас майстори.

Към същия период принадлежи и ангелогласният св. Йоан Кукузел (ок. 1280-1360), велик реформатор на музиката и продължител на най-високата є традиция.

Забележително е, че всички велики духовни личности от времето на Втората Империя са "интернационалисти". Синайският монах Григорий идва в Българското царство и в Парория основава своята обител. Неговият любим ученик и духовен наследник, българинът св. Теодосий, се подвизава в Сливенско и Търновско, а умира в Константинопол, където е канонизиран от своя духовен събрат Константинополския патриарх Калист, който пише и житието му. Свети Евтимий Търновски прекарва дълги години на Атон и в Константинопол. Св. Йоан Кукузел е роден най-вероятно в българско семейство, учи в Константинопол, постига слава като ангелогласен псалт в "Св. София" и се оттегля в Атон. Творбите му влизат в богослужебната практика на цялото Православие. Българинът св. Киприан става Киевски и Московски митрополит, изпратен там от Константинополския патриарх.

Православната църква наистина дава образец за хармония. Ако владетелите бяха последвали този образец за единство, съдбата на света щеше да бъде различна. Но православните царства се разделят и ­ неизбежно падат.

Фактологията във връзка с окончателното падане на Константинопол е добре известна. Многобройните совалки на ромейските императори на Запад не водят до нищо положително. Динамичната турска държава настъпателно разширява владенията си на Балканите. Тя издържа дори на убийствения удар, който й е нанесен от ордите на Тимур през 1402г. и последвалия 11-годишен период на вътрешноосмански междуособици.

Православните балкански народи не се възползват от тази чудодейна историческа възможност да се освободят от иноверското иго. Следва окопитването на османците и подновяване на експанзията им през следващите десетилетия.

При последния щурм на Константинопол силите вече са съвсем неравни. Съвременникът на събитието Георгий Францес пише, че нападателите са с "400 големи и малки кораба и 200 000 души по сушата. А този голям град имаше едва 4773 защитници плюс около 200 чужденци".

На 29 май 1453г. войските на МехмедII Фатих (Завоевателя) пробиват сухоземната отбрана на Града и го завземат. Султанът, ­ както някога кръстоносците през 1204г., ­ дава на войските си три дни за неограничено плячкосване.

Тъй като градът е превзет с щурм, неговите църкви са ограбени, повечето са обърнати в джамии. До днес само една църква, ­ при това второстепенна, ­ е останала да действа като християнски храм от преди 1453г. Трудно можем да си представим какви невъзвратими загуби за духовната култура на Православието е донесло това унищожение.

До нас са достигнали само отделни бисери, като църквата на манастира "Хора", по които можем да съдим за останалите. Ала тук са оцелели само мозайките и стенописите в храма, но не и иконите ­ включително чудотворни, иконостасът, светите мощи, утварите, богослужебните книги, библиотеката ­ една от най-богатите в Града, архивите, кондиките, гробниците, сградите от манастирския комплекс, живата памет и предание. 

Днес дори останките от столицата на Втората ромейска империя грабват въображението на посетители и поклонници. Но дори и най-силното въображение не може да възстанови вътрешното богатство на изгубения Цар-Град. Истанбул е един многомилионен модерен мегаполис. Но това вече не е Градът, който беше световната столица на истинната християнска цивилизация, ­ а оттам и наша столица ­ в продължение на повече от хилядолетие.

 

Църковен вестник, СИ, бр. 20 и 21/2003 г.

 





Още от "Православна мисъл":