ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Философия » НАКЪДЕ КЛОНИ НАШИЯТ ИЗБОР

НАКЪДЕ КЛОНИ НАШИЯТ ИЗБОР

2010-06-03, автор: Анжела ЛАЗАРОВА-ПЕТРОВА, рубрика: Философия

NashiatIzbor.JPGКипим от желание да се радваме на свобода и не спираме да тръбим, че свободата е наш копнеж, наш стремеж, наша сила. Но сякаш тъкмо свободата, или свободният избор ­- този ненадминат венец на свободната човешка същност, плаши повече от всичко, защото ние като немирни деца я търсим в образа на всепозволение, а вместо това ни е открито, че първа стъпка в свободата, първа крачка към Истината, е свободното избиране на трудния, тесния път. Избор насъщен, за да станем годни да се нагърбим с товара на свободата и съзиданието, а не да рухнем под гибелната лекота на беззаконието.

Подобен избор е труден. Ние пак ще търсим свободата, само че в кухнята на добре рационализираното всепозволение и безбройните му примамливи деликатеси. И ще наблюдаваме как дори отдавна изказани истини ни се поднасят в по-смилаема, по-апетитна форма ­ каквито, примерно, са дори вкусните истини на Фройд и неговите "освободени" съмишленици.

Видимо е, че психоаналитичните концепции носят скандална структурна паралелност с базисна християнска истина, но това не пречи на тези същностно несъвместими постановки да съществуват в циничната форма на конкурентни във времето позиции. Християнският модел на човека е троичният модел, представящ човека като Божи образ и подобие ­ като носител на душа, дух и тяло. Фройдисткият модел, от друга страна, ни води към трипосочния образ ­ то, аз и свръхаз, ­ представящ човека като градивен субелемент от онзи "свръхобраз", моделиран под формата на общество, т. е. представящ индивида като драматично зависим член от изменчивия социален организъм на човеците.

С други думи, човекът отдавна има на разположение древно и доказано свидетелство за многопластовата, троична същност на своя образ. Но тогава защо същият този човек обръща гръб на Божественото послание и с жар прегръща светската, но не по-пълна концепция за своя психофизически образ? Дали това не е израз на пагубното раздвоение, в което изпада човекът в неуморните си опити да се доближи до автентичната концепция за своята същност, като в същото време се придържа към удобни модификации, които потулват отговорностите, възлагани на плещите му от троичната динамика на богочовешката природа.

Фройд и неговите съмишленици само се докосват до безконечната вътрешна борба на индивидуалната личност и в своите противоречиви експерименти се издигат не по-далеч от нормите на "свръх-аз"-а и неговите "по-висши" трансформации, т. е. от културните и морални норми на обществото, които моделират императивни понятия за добро и зло в човешкия живот. Положено в тази светлина, първичното у индивидуалната личност може да се трансформира, но не по-високо от клишето на социалното и културно усъвършенстване. Всичко на този човек му е позволено дотам, докъдето обществото отхвърля или приема дадена норма на поведение. Днес в нашето модерно плуралистично общество регулираща сила има всепозволението. Иначе казано: в своето общо падение обществото не желае да оставя място за непаднали, (безогледният плурализъм се превръща в храна за ценностен анархизъм); избраната обща посока на "растеж" на това общество е предвидена да изблъсква всеки член, който отказва да я следва.

И все пак "свободата" я виждаме и дори се гордеем с нея. А от другата страна... От другата страна ни е казано, че плътта е стоварила върху плещите ни тежка камара от страсти: гордост, блуд, сребролюбие, гняв, лъже-свидетелство, завист. Всяко едно задоволяване на тези страсти се нарича грях. Разумната душа има за задача да осмисля поведението на тялото и да ни дава съзнанието за по-висши стъпала от духовното битие, към които можем да пристъпим. Редом с това съзнанието разполага и с правомощията на свободния избор, сами да решаваме накъде ще насочим своите предпочитания ­ към тварното или към спасителното, за да можем достойно да поемем отговорността за своя избор. Над всичко това стои духът. Той носи неизчерпаемата мощ да възпира човека в падението му и да го води по стъпалата на възвисяването. Духът упътва и възвисява човека, освободен от благовидната гилотина на "свръхаз"-а. Духът е това, което ни позволява да бъдем личности, не просто обществени продукти. Лечител на духовната ни същина е Сам Бог. И тъкмо за човешкия дух Той е дарил спасителните лекове на покаянието, смирението, всеотдайната любов към Лечителя и изповедта пред духовните наместници и пазители на Неговата Църква на земята.

Отивайки при изповедник, човек не просто разравя калта в душата си, но отхвърля тази кал от себе си, за да освети своя по-нататъшен духовен път чрез тайните на св. Причастие. Изповедникът е не просто психоаналитик, който се рови в чужда душевна кал, а свидетел Божи, комуто е дадена свещената власт да отмива нашата кал чрез тайнството на изповедта. Да, може би най-голямото предизвикателство за модерния човек е именно понятието "тайнство". Та какво място за тайнства може да има в съвременната космическа епоха?!

Видими са обаче предпочитанията на обществото да приема трисъставния психоаналитичен модел като носител на "по-свободно" светоусещане. Загърбена остава троичната богоподобна същност на човека, макар и трайно доказала своята несравнима истинност и сила. Нещо повече, декларациите на постмодерния свят за постигане на по-голяма свобода и напредък в нашето развитие добиват все по-мъчителна обвързаност със света на материята.

Притисната от видимите ограничения в рационалното и сетивното познание на човека, науката все по-жадно се е устремила да заимства и претворява модели от природата край нас, за да стане човекът още по-велик и по-недостижим в собствените си очи. В постмодерната епоха гоним дори постигането на ускорен еволюционен растеж в цялостната ни психофизична организация.

Чрез заемки от тайните на умната Природа ще разширяваме своята свобода, сетивност и самовластие. Бързаме да се учим от природата отново заради по-произволна, по-комфортна "свобода", която трябва да бъде постигната чрез свръхтехнологизация на целия ни живот. Защото там, в материята, в умната Природа, а не в Духа, ние хитро намираме онази свобода, която не изисква чак толкова голяма доза личен избор.

Науката се гордее с все по-големия брой на тайните, които не спира да овладява, но съществуването на които изобщо не се влияе от нашето познание за тях. И все пак как същата тази наука ще ни убеди, че щом ходът на откривателство на толкова много доскоро "невидими" неща във видимия свят е така отворен напред във времето и пространството, то ние не се намираме едва в самото начало ­ едва в отчасти видимата и достъпна за нас проекция от едно далеч по-мъдро, Премъдро устроение?

Дарена ни е дори свободата и силата да се впишем в това Устроение, но ако свободно направим този избор и свободно поемем по пътя му. И не като ламтим за повече съвършенство чрез заемки от животинския свят, нито като се поучаваме от модели на животинска свобода, претворявайки всичко в зашеметяващи технологически изобретения. Не е чудно тогава, че в модерното плуралистично общество е така удобен пътят на многото истини. Макар да не спира да ни гложди усещането, че сме далеч от Истината, наместо да се потрудим да се издигнем до Нея, издигайки най-напред себе си чрез последователен процес на очистване, съпроводен от продължителни вътрешни усилия, ние предпочитаме да се ограждаме с безброй привлекателни истини, за да можем само с едно посягане да си набавяме най-удобната и самодоволно да я ползваме.

Християнското правило на личния избор е така неудобно и неприемливо, защото изисква и смирение, и очистване ­ задължително условие за контролиране на поривите и вид свободна жертва на плътта в името на свободния дух. Но за разлика от потискането на първичните емоции, смиреното въздържание не води до депресия. Смирението и въздържанието внасят чистота в сърцето; чрез действието на благодатта Божия те посяват мир и любов, с които човешката душа живее не въпреки себе си, а със силите на своята възвисена духовност. Постигането на по-висша градивна субстанция у човешката личност означава не просто трансформиране на страстите една в друга, а тяхното трайно очистване. Това очистване подпомага не съграждането на преходни творения на човешката култура и цивилизация, а трайно духовно усъвършенстване и възвисяване на личността, независимо от светските норми и постулати. Именно духът дарява човека с трудното желание да търси разлика между добро и зло и дори да я открива, докато всяка духовна заблуда отнема на човека този ценен дар.

В противовес на очистителното въздържание и смирение, светските правила ни зареждат със стреса и терзанията на депресията - състоянието, при което се превръщаш в принудителна жертва на обществото, на неумолимия "свръхаз" с цялата му унищожителна, смазваща тираничност. Поемайки труда на въздържанието и полагайки душа в доброволна саможертва пред любовта и служението на Другия, човек няма как да се почувства жертва на обществото - ­ остава му само благодатното усещане за триумф над тленното. Духовната саможертва обаче изисква не просто да страдаме под тежестта на непосечени немощи, а в любов към Бога и към ближния да стъпчем всички греховни наслоения, полепнали в нашата душа, да разпънем тленната ни същност, за да възвисим и възкресим богосиновната ни природа.

Троичният християнски модел ни представя една изключително задълбочена и комплицирана схема на човека като индивидуална личност и като неделима част от човешкото многоединство. По своята всеобхватност и дълбочина троичният модел многократно превъзхожда психоаналитичните заигравания с облика на човешката природа, както и свръхтехнологическите приумици на цивилизацията. Лесно е да прегръщаме само част от истината и да иззиждаме отгоре й собствени кули, които да ни даряват така жадуваната роля на мисионери и откриватели. Още по-лесно е, когато насреща си винаги имаме слушатели, без друго търсещи удобни оправдания за собствените си пороци и безкрайно влюбени в самозванското си човешко величие.

Високомерието и парадността на свръхтехнологизирания съвременен свят отблъскват троичния модел на Църквата, защото той заклеймява самодоволния образ на същия този свят и издига правила, които сериозно нагарчат пред вкуса на сладникавата човешка гордост, потънала в извечните заблуди на своето самолюбие.

Не само психоанализата, но и множеството метаморфни структури на модерната психология, ни предлагат привидно сложни, но не всеобхватни тълкования, докато християнската философия на предвечното Божие домостроителство ни предлага привидно прости, но всеобемащи обяснения за динамиката на многопластовата човешка същност. Макар и жадни за вкуса на Истината, ние не спираме да се лутаме край пикантни технологически хибриди на човешкото въображение ­ с надеждата, че всеки нов специалитет на човешкия интелект ще ни донесе малко по-пълно удовлетворение и още по-голямо удобство в този свят. Сепваме се едва когато неминуемите трусове на битието от време на време стават причина да се взрем трезво ­ в самодоволното ни опиянение пред тази наша "недостижима" интелектуална мощ.

По-страшно е, когато подобно събуждане идва едва към края на дните на всеки от нас. Тогава съвсем естествено ни изпълва озадачението: къде сме били досега, щом при все че сме живели редом с неизменното, макар и така ненатрапчиво присъствие на великите истини на Божествено домостроителство, все сме пропускали да видим кипящата, непреходната им сила за целия човешки род? И щом Той ни дарява радостта да се вдигнем по всяко време от живота ни, нека побързаме да го направим. "Защото писано е: "ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните". Де е мъдрецът? де е книжовникът? де е разисквачът на тоя век? Не обезуми ли Бог мъдростта на тоя свят? Понеже светът със своята мъдрост не позна Бога в премъдростта Божия, Бог благоволи да спаси вярващите с безумството на проповедта... защото онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците" (1Кор. 1:19-21;25).

 





Още от "Православна мисъл":