ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Философия » За произхода и същността на страданието - съпоставки между християнството и философския песимизъм

За произхода и същността на страданието - съпоставки между християнството и философския песимизъм

2010-02-02, автор: Д-р Валентин ГЕОРГИЕВ, рубрика: Философия

skitiAnnis.jpgСтраданието като явление е част от историята на човечеството, а въпросът за произхода и същността му е занимавал умовете на мислители, философи и богослови през всички векове. Достатъчно е в това отношение да споменем будизма, представителите на древногръцката философия - епикурейци, стоици, циници, Сократ, Платон, Аристотел и Плотин, както и западноевропейските философи от XIX век. С положителност съществуват и други мислители, които са изследвали проблема за страданието в света и живота на човека. Някои от тях се прекланят пред огромната статуя на Буда, а други - пред Кръста, символ на Голготските страдания и изкупителното дело на Спасителя Иисус Христос. От дискусиите и разсъжденията, свързани с проблема за страданието, се е породила богата литература. Затова едно описание на тази важна тема в християнството трябва да започне с макар и кратко изложение на най-важните религиозно-философски теории, породени от тази тема.

Ще започнем това изложение с будисткото схващане за страданието поради факта, че будизмът е повлиял по един или друг начин на почти всички мислители, които са се занимавали с изследването на този важен въпрос.

Буда (роден около 563 г. пр. Хр.) е първият мислител, който се е опитал да даде отговор на сложния въпрос за произхода на страданието и същевременно да посочи и начина, по който човек може да се спаси от неговите примки. Той започва мисионерската си дейност с проповед, адресирана към монасите, в която се говори за четирите върховни истини, свързани със страданието. Според тази проповед раждането, старостта, болестта и смъртта са страдание. Близостта до човек, когото не обичаш, раздялата с любим човек или неудовлетвореното желание са също страдание - накратко казано, петте елемента, които са в основата на битието, са страдание. Върховната истина, която поражда страдание, според него е жаждата за удоволствие, съпроводена от желанието, което води до прераждане. А тази, която премахва страданието, е абсолютната свобода по отношение на желанието и неговото преодоляване. Пътят, който води до премахване на страданието, според Буда е така наречената осемстепенна пътека: правилна вяра, правилно решение, правилно дело, правилен живот, правилно слово, правилно усилие, правилна помисъл и правилна медитация. Той излага схващането, че човекът, впримчен в рамките на сетивния свят, е подложен на страдание, което му се налага от условията на живот в империята на този свят. Дори стига до убеждението, че не само човекът, но и всички същества, които се намират при същите условия, трябва да страдат по този начин. Разликата се изразява единствено във факта, че организмите, лишени от съзнание, не знаят в какво се състои причината за страданието. Затова будизмът решително заявява, че човекът трябва да достигне до опознаване на причините, които водят до страдание, и да покаже милост по отношение на останалите твари, които не познават тези причини.

Буда прави разлика между начина, по който страдат човекът и останалите същества. Животните също страдат, но не могат да се освободят от страданието, защото не познават неговите причини. Човекът обаче може да се спаси, затова той е длъжен да проникне до корените на страданието и като мъдрец да се предпази от него и размножението му в света. Поради това той трябва да бъде воден от стремежа да живее по такъв начин, че да се възвиси морално над страданието и да се освободи от прераждане. Централната идея, проповядвана от Буда, е: индивидуално спасение на човека от този свят на съблазните на физическия свят, на краткотрайните богатства и удоволствия, в един свят, който няма нищо общо със света на страданията. За да успее в това начинание, човекът според неговото учение трябва да пренебрегне сетивния свят, като се отрече от неговите материални тенденции и влечения, защото те пораждат желанието и жаждата за удоволствие, които са причина за всички страдания. Той подчертава, че до такова решение може да достигне само този, който е съзрял нищожеството и безсмислието на света. Петте групи на привързаност, учи той, се коренят във волята на човека, а те са: плътско привързване, привързване към богатствата в света, привързване чрез чувства, възприятия и чрез съзнанието.

Премахването на това бреме става по пътя на познанието, което освобождава човека от примките на волята, изразени в жаждата за живот, в истинктите и във всичко онова, което заробва човека. Човекът, който е успял да достигне до познание относно нищожеството на земното битие и на неговите блага, е успял да премахне жаждата за живот, да се освободи и да се спаси в Нирвана (В онтологически смисъл терминът „Нирвана" е идентичен с небитието).

Характерен признак на будистката концепция за спасението е, че човекът се спасява по индивидуален начин от страданието, без да се нуждае от Божията благодат, като пренебрегва любовта към ближния. Песимизмът на будистката философия се основава на атеистическото схващане за света, а оттук идва и неговото тежнение към изолирането на човека в една духовна стерилност, лишен от общение с Бога. Крайната цел на неговите усилия е вечното индивидуално спокойствие в отвъдното, което няма вече нищо общо с този свят, или, с други думи, угасването в небитието на Нирвана.

Съвсем друго е било отношението на древногръцките философи към страданието. Някои просто са го отричали, други са го възприемали, трети проповядвали бягство или изолация от него, четвърти са го оборвали, а пети са го възпявали и възхвалявали.

Философите-стоици признавали реалността на страданието. Според техните строго механични спекулации светът се е зародил вследствие на една абсолютна необходимост, която го дирижира от началото на неговото съществуване до неговия залез във всемирния унищожителен огън (Стоиците вярвали, че след преминаването на един „еон" светът залязва в универсалния огън, завръщайки се при Бога, след което отново се възражда, като този цикъл продължава до безкрайност). Светът е под владение на сила, която стоиците наричат закон на универсалната необходимост. Този закон се явява най-строго следствие на причината и ефекта. Законът на причинността притежава безусловна валидност. Той е тъждествен с универсалния разум, който съгласува всичко по посока на един краен финализъм. Абсолютната необходимост се превръща в абсолют, съобразен с една крайна цел. Свободен е само този, който се съобразява със законите на своята природа, т. е. само Бог. Следователно според стоиците природата е свободна, тъй като извън нея не съществува нищо, което би могло да й повлияе.

Стоиците изключвали последователно всякаква случайност, всякакво зло, всичко нелогично и всичко нерационално в света. Ако всичко е под владението на един универсален разум, тогава в света не би могло да съществува нищо, което да не е съобразено с него, а следователно - и страданието, тъй като само злото е източник на страдание. Те приемат това заключение в смисъл, че онова, което ние наричаме нерационално, зло, страдание, е само следствие от несъвършеното наше познание. В природата злото, болестта, страданието и смъртта са рационални, съобразени с една цел. В цялост светът е съвършен и ако бихме могли да проникнем в необхватната за ума мъдрост на универсалния разум, злото би престанало да е зло и за нас. Но човешкият разум не е в състояние да проследи Божиите помисли в еволюцията на света. Следователно стоикът не отрича страданието, но го приписва на човешките представи и несъвършенство. Поради това най-доброто, което може да направи човек, е да се подчини и да възприеме всичко - болестта, страданието, смъртта - като нещо, което се намира извън неговите морални граници. „Атараксията" (несмутимо душевно спокойствие) и апатията (неподчиненост на страстите) са единствените средства за отстраняване на злото и страданието. Душевното спокойствие и примирение като най-висша добродетел може да се реализира само чрез освобождаване от огорченията, чрез скромност, умереност, чисти дела и помисли. Апатията, „безстрастието", на свой ред се изразява в пълното угасване на чувствата, при което човек не усеща нито удоволствие, нито липсата от удоволствие.

Според епикурейците светът не се управлява нито от универсалния разум, нито от един финализъм, а всички негови явления се направляват по чисто естествени причини. Бог не съществува. Нищо не е сътворено от някакво предполагаемо божество за доброто на човека. Като отхвърлят всякаква теодицея, те отричат, че светът, който е изпълнен с толкова злини, болки и страдания и в който праведникът страда, а неправдата триумфира, е създаден по Божие провидение. Епикур и Лукреций заявяват, че идеалът на епикурейския мъдрец е свободният живот, лишен от всякаква болка и страдание, който може да се осъществи чрез презрение към дребните неща. За епикурееца удоволствието е върховно добро и крайна цел, а страданието - единствено безусловно зло. Затова стремежът на епикурейския мъдрец е да постигне онова състояние, при което ще е освободен от всякакво страдание и зло, и да придобие вечно душевно спокойствие - атараксия. Но алфата и омегата на епикурейската философия е удоволствието, то е началната и крайната цел на човешкото щастие.

Проблемът за страданието е бил дискутиран и от западноевропейските философи като Шопенхауер, Спиноза, Лайбниц, Паскал и други. Ще се спрем по-обстойно на Шопенхауер, в чиято философия темата за страданието заема централно място.

Поради факта, че отхвърля теизма, той не е могъл да обясни страданието чрез теодицеята, като прибягва към търсене на причините за страданието във фундаменталния световен принцип, който нарича „Воля". Волята е извор и причина за страданието в света, който от своя страна е носител на злото, а доброто е нещо привидно. Става дума за универсална воля, която задвижва планетите, животните, човека и целия универсум. Шопенхауер описва по изобретателен начин влиянието на универсалния разум върху човешкия. Волята на човека е също част от този основен принцип. Той изгражда една метафизическа концепция за волята, която разширява до такава степен, че светът не представлява нищо друго освен една проява на тази сляпа воля. Като част от универсалната воля, волята на човека се намира във вечно неспокойствие и активност, защото веднага след като е осъществил едно желание или цел, която си е поставил, у него се поражда неуморим стремеж и желание към осъществяване на друга цел и така до безкрайност. Това неспокойствие на волята („Nie-zur-Ruhe-kommen"), което според Шопенхауер не може да се отрече от никого, е причина за страданието, което измъчва битието на човека и превръща света в ад. Той заявява, че в този свят една част от хората са страдащи души, а друга - сатани. До това заключение философът достига вследствие факта, че поставя човека в свят, лишен от всякакъв смисъл, а неговата воля - пленена в структурата на сляпата космическа воля и лишена от всякаква крайна цел. Тази воля е причина за грижите, труда, умората и несгодите в света - с една дума за страданието. Тя е същността на живота и съществуването, а човекът като всички останали твари е едно обикновено явление в структурата на тази сляпа същност, т. е. едно нищожество.

Въпросът, който възниква, е: може ли човекът да се спаси от тази арена на страданията, каквато е всъщност светът? На този въпрос Шопенхауер отговаря положително. По експериментален път човекът достига до познанието, че неговата воля е причина за неспокойствията, които следват едно след друго, и това горчиво познание го довежда същевременно до убеждението, че целият свят е едно бедствие. На основата на своя духовен размисъл мъдрецът има пълната власт да се противопостави на тези неспокойни стремежи. Като познава нищожеството на волята, той може да я елиминира. Това става по пътя на съзерцанието и аскезата.

Целият свят според Шопенхауер не е нищо друго освен една огромна сляпа воля, която има в света различни осъществления, а степените на земните твари са зависими от тях. В тези осъществления философът допуска един вид платонически идеи. Величието на духа се изявява у един философ тогава, когато той изпитва любов към тези идеи. В зависимост от това Шопенхауер определя величието на хората, тъй като те виждат нещата в техните непреходни идеи, независими от първичната воля, и по този начин те достигат чрез своя съзерцателен дух до пълно спокойствие по отношение на волята. Благодарение на своята духовна зрелост и на своята гениалност те могат да отрекат тази сляпа воля без много усилия. И обратно, хората, които са малодушни, неспокойни и загрижени за дребни неща, пораждани от волята, се клатят постоянно между носталгията и отегчението, между желанието и страданието. Колкото е по-бурна тази воля, толкова по-остро е и противопоставянето, срещу което тя трябва да се изправи, следователно толкова е по-голямо и страданието.

Дори и онези, които не притежават висока гениалност и артистичен духовен талант, по пътя на аскетизма могат да достигнат до отрицание на волята в мига, в който познаят стремежите й. Шопенхауер възхвалява аскетизма като най-ефикасно средство срещу волята и следователно срещу страданието. Като тълкува едностранчиво и само от своя гледна точка аскезата, философът цитира много будистки и християнски аскети (Шопенхауер е голям почитател на будистките и християнските аскети. Чрез основните си творения той прави известна в Европа будистката философия, а неговият ученик П. Дойсен превежда и публикува будистки текстове и издава История на будистката философия. Шопенхауер възхвалява също и християнските аскети, като запознава протестантските среди с тяхното творчество). Дълбоко убедени в своето учение и в нищожеството на света, те се отделят от него, отричайки се от брак, богатство и дори от собствената си воля, като приемат бедността и послушанието и по този начин довеждат отрицанието на волята до крайните й последствия.

Възхвалявайки по своеобразен начин будизма, Шопенхауер заема резервирана позиция по отношение на християнството. По недопустим начин той отделя Стария Завет от Новия. Според него Старият Завет трябва да се опровергае, защото противоречи на Новия и го отрича. Той обосновава това отрицание на факта, че Старият Завет не е нищо друго освен потвърждение на живота и волята за живот, докато в Новия Завет се съдържа идеята за спасение от страданието, за презрението към света и отрицание на собствената воля. Затова Шопенхауер симпатизира на католическото християнство, което според него набляга най-вече върху отрицание на волята, докато протестантството не е нищо друго освен потвърждение на Стария Завет и следователно потвърждение на волята за живот, изразена в отричане на целибата и презрение към монашеството и аскетизма.

В своето съчинение „Paregra und Paralipomena" Шопенхауер прави следните разсъждения върху етиката на Стария и Новия Завет: „Измежду всички морални учения на европейската философия моето, пише той, е в тясна връзка с Новия Завет и съобразено с учението на Църквата. Старият Завет поставя човека под властта на закона, което не води до спасение. Новият Завет, обратно, прокламира неговата недостатъчност и дори го отрича (напр. Рим. 6 гл., Гал. 2 и 3 гл.), проповядвайки царството на благодатта, което може да се осъществи чрез себеотрицание, вяра и любов към ближния. Това е пътят, който води до спасение от злото и от страданието. Следователно извън всички рационални поврати на протестантизма, аскетическият дух е духът на Новия Завет. Това е именно отрицание на волята за живот и преход от Стария към Новия Завет, от властта на закона към вярата, от оправданието чрез дела към спасение чрез Христос, от овладяване на греха и смъртта към вечния живот в Него, т. е. преминаване от нисшите нравствени добродетели към отрицание на волята за живот." От своята песимистична гледна точка Шопенхауер съзерцава истинското християнство в онова, което той нарича „антикосмическа тенденция" като доктрина на отрицанието, на абсолютното самоотрицание и на умъртвяването на волята.

Не може да се отрече фактът, че Шопенхауер е описал с необикновен талант болките на живота и страданията, които го изпълват. Това обяснява и големия успех на неговото творчество и песимистичното му влияние върху съвременната философска мисъл. По-важно в случая е да се отговори на въпроса: правилно ли е неговото обяснение на християнството, с което обосновава своя песимизъм.

Централна идея в неговото творчество е, че светът съществува от само себе си и е зависим от своята същност и воля, а не от нещо извън него. Тази идея, лишена от Бога-Творец, е пантеистична и е в противоречие с теистичната представа за света (според тази представа Бог е сътворил света ex nihilo - от нищо), защото, ако светът е Божие творение, тогава той не е лош, а добър в своята същност. Тук се корени песимизмът на Шопенхауер и неговата погрешна интерпретация на християнството и неговия дух. Това обяснява и погрешното му разбиране на учението за Бога, връзката между Бога, света и човека, учението за Св. Троица, въплъщението на Сина Божи, обновлението на човека чрез въплъщението и изкуплението на човечеството чрез кръстната жертва на Спасителя Иисус Христос. Той поставя акцент върху някои аспекти на християнството, като същевременно деформира други, с ясната цел да ги приспособи към своята песимистична философия, според която светът е арена на страданието. Той заявява, че сърцевината на новозаветното християнство се състои в идеята за спасение от страданието, презрението към този свят и отрицание на собствената воля - с една дума, на волята за живот.

Християнството обаче не проповядва спасение от страданието чрез изолация от света и презрение към живота. Християнското учение приписва на страданието дълбок смисъл в Божия план за спасението на човека; светът е сътворен от Бога добър и единствено чрез грехопадението злото и страданието са проникнали в него; християнинът може да се спаси само в този свят. Спасителят не е дошъл в света, за да отрече смисъла на живота: „Той оживотворява който иска" (Иоан. 5:21); „Той е хлябът на живота" (Иоан. 6:35); „Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света" (Иоан. 6:33). Божият Промисъл, според който Христос е дошъл в света, не е имал за цел унищожението на живота и на „волята за живот", за да се превърне в „символ или персонификация на отрицание на волята за живот", както заявява Шопенхауер. Целта е била да „помири съгрешилия човек с Бога" (Рим. 5:10) И чрез Христовата Кръв да изкупи греха. Христос се е въплътил, за да направи падналия под властта на греха и смъртта човек съпричастен на Божията животворяща сила. Чрез своите страдания, смърт и възкресение, т. е. чрез Своята върховна жертва, Той се е превърнал във вдъхновител на живота. Затова християнството е религия на живота, на волята към един по-интензивен и по-свят живот, освободен от властта на страданието и смъртта.

За да оправдае своята песимистична теория, Шопенхауер подчертава ас-кетическия аспект на Новия Завет и посочва за пример множество християнски и будистки аскети. Той възхвалява най-вече техния целибат, благодарение на който, според него, те унищожавали волята за живот.

Духовното съвършенство обаче може да се осъществи не само в изолация от света, а преди всичко - между хората. Бракът е благословен от Бога (Бит. 1:28) и осветен от Спасителя, Който го издига до степен на свещено тайнство, тъй като чрез него човекът става съдружник на Бога в поддържането и продължението на човешкия живот и съпричастник на Божията благодат. Затова св. апостол Павел сравнява християнския брак с великата тайна на единението между Христос и Църквата. В този смисъл християнското семейство е непресъхващ извор на живот и оптимизъм.

Основен проблем в християнството е учението за грехопадението и прародителския грях - факт, който е признат и от Шопенхауер. Но заключението, до което достига философът, е, че това учение е причина за появата на християнския песимизъм, противоположен на юдейския оптимизъм. Тези разсъждения са в подкрепа на неговата чужда за християнството теза, че в този свят само злото е реално и че всъщност целият живот е страдание. Християнската доктрина е цялостно различна. Въз основа на Откровението всички св. отци учат, че доброто е същностно понятие, докато злото е само акцидент. Истината е, че съществува зло и страдание в света, но те са последствия от грехопадението на човека.

Шопенхауер греши, като приписва причината за страданието на някаква „универсална воля". Волята е функция на човешката душа и средство, което води до щастие или страдание, и то не в зависимост от нейната активност като душевно качество, а в зависимост от други обстоятелства, които са свързани с възпитанието. Поради този мотив и стоиците отбелязват, че добродетелта прави човека щастлив, което ще рече, че ако притежава рационални действия, ще заобиколи много страдания. Затова християнските аскети дисциплинирали волята си чрез разума не за да я унищожат, а за да я насочат към високи религиозни цели. Добрата воля е носител на морална доброта, затова цялата християнска аскетика се свежда до възпитание на волята в перспектива на реализиране на християнското съвършенство. Тази истина накарала много християнски светци да търсят причината за страданието в света в извратените стремежи на волята, а не във волята като душевна функция, както претендира Шопенхауер. Те нямали за цел да отрекат и да унищожат волята, а да я дисциплинират чрез добродетелен живот. За тях съществува единственото зло в света, а именно - дистанцирането на човешката воля от Бога. С аскетическите си подвизи те не целели нищо друго освен следването на Христос, т. е. изпълнени с любов да осъществят християнското съвършенство и богоподобието. Съвършен в евангелски смисъл е онзи християнин, чиято воля в проявите си съвпада с Божията. Оттук произлиза и голямата важност, която има човешката свободна воля в Божия план за спасението от греха.

Същото може да се каже и за себеотрицанието, за което се говори в Новия Завет. То създава у Шопенхауер впечатление, че основната черта на Новия Завет е песимизмът. Истина е, че тези схващания са библейски. „Който обича душата си, ще я загуби; а който мрази душата си на тоя свят, ще я запази за вечен живот" (Иоан. 12:25). „Който иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва" (Марк. 8:34). Тук не става дума за омраза или за отрицание на волята за живот на онзи, който желае да следва Христос, и за омраза против собствената си душа. Става дума за омраза на душата, която е овладяна от греха - единствената омраза, за която се споменава в евангелската доктрина. Себеотрицанието, за което говори Спасителят, е изяснено от св. ап. Павел, когато казва: „Ония, които са Христови, разпнали са плътта си със страстите и похотите" (Гал. 5:24). (През първите векове чрез гностицизма в християнството са проникнали различни платонически, стоически и манихейски идеи. Според тези философски концепции материята трябва да се презира, защото е източник на злото. Следователно тялото не може да се спаси и като всяка материя то е обречено на погибел. Затова човекът трябва да се освободи от него, т. е. между тялото и душата възниква непреодолимо противоречие. Църквата е осъдила тези погрешни концепции, както и квиетизма, защото в Св. Писание никъде не се споменава, че тялото или плътта са зло в своята същност.). Християнските аскети и светци, следвайки учението на апостола, умъртвявали в себе си „греховната воля", за да възкресят „добродетелната воля", както казва св. Максим Изповедник. Следователно те са ценели човешката воля и нейния устрем към реализиране на съвършенството като най-важно средство в стремежа към богоуподобяване. И обратно, те отричали само тази воля, която въз основа на свободния избор и решение се отвръща от Божията воля към греха.

Пътят, през който трябва да премине всеки християнин, е пътят на отрицание на греховната воля. Това е пътят, през който са преминали апостолите, светците, аскетите и големите християнски отшелници. Всички те са били водени от вярата и сигурността, че победата над греховната воля води до голямото чудо на възкресението в Христос, което означава окончателна победа над греха и страданието в този свят.

Духовна култура, СИ, кн. 11/ 2000 г.

Използвана литература:

Йоаникий, Сливенски митрополит. Наставления за духовен живот (преп. Максим Изповедник и преп. Симеон Нови Богослов), София, Синодално издателство, 1985,

Хегел. История на философията. Том. 2, С., 1982.

Шопенхауер, А. Светът като воля и представа. Том 1, кн. 1-2. С., 1995 и кн. 3-4. С., 1996.

Шопенхауэр, А. Избраннне произведения, составитель, автор вступитель-ной статьи и примечаний проф. И. С. Нарский. Москва, 1992.

Baica, N. Prof. ,,Sensul suferintei in crestinism", Studii Teologice, Nr. 3-4, Bucuresti, 1957, pp. 155-176.

Kilpatrick, T. B. ,,Sufferibg", Encyclopaedia of Religion and Ethics, ed. by James Hastings, vol. 12, Edinburgh, 1961, pp. 1-10.

Masutani, A. A comparative study of Buddhism and Christianity, Tokyo, 1967.

Pradines, M. Les problemes du plaisir et de la douleur, Paris, 1940.

Thoust, R. L'evolution et la soufrance, Paris, 1941.

 





Още от "Православна мисъл":