ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Биоетика » ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЛИ МУТАНТИТЕ ЗЕМЯТА или за ГМО и мутациите

ЩЕ НАСЛЕДЯТ ЛИ МУТАНТИТЕ ЗЕМЯТА или за ГМО и мутациите

2010-09-22, автор: Иван ИВАНОВ, рубрика: Биоетика

Дискусията "за" и "против" генетично модифицираните организми (ГМО) се води с променлив успех още от 1974 година. Проблемът е изключително остър и пряко засяга здравето и начина на живот както на всички нас, така и на нашите деца, внуци и правнуци. Българското общество спечели първата битка срещу въвеждането на ГМО, но този временен и уви, твърде ефимерен успех не бива да приспи нашата съвест.

Тепърва предстои да отстояваме правото си да опазим земята и телата си такива, каквито сме ги получили от своя Създател ­ чисти и свободни от инороден генетичен материал!

Целта на настоящата студия е да осветли техническата, научно-приложната част на проблема ГМО.

dna-mutation.jpg

Ще допуснем ли мутантите да наследят Земята?

Съвременната наука не познава начин, чрез който да върне обратно в лабораториите или поне да ограничи върху определена територия разпространението на ГМО, които веднъж са били освободени в околната среда. Ако такъв начин не бъде открит, нашите потомци никога няма да наследят от нас земята такава, каквато ветхият Адам я получи от Бога и каквато ние я наследихме от нашите бащи ­ изпълнена със злак, трева що дава семе по свой род (и подобие) и (плодно) дърво, що дава (на земята) плод, чието семе си е в него според рода му (Бит. 1:12). Ако създаването на ГМО и освобождаването им в околната среда не спре, един ден потомците ни ще се изправят срещу създания, които никой от предците им не е виждал и които никога досега не са обитавали нашия свят. Живи същества, сътворени не по волята на нашия Небесен Отец, а създадени от човека в безумен порив на гордост да владее над силите на природата, подобно на Бога.

Клетъчно ядро и ДНК

За да разберем какво са ГМО, първо трябва да знаем как са устроени нормалните същества. Растенията, животните и човекът са изградени от множество "живи тухлички" с размери приблизително 10 до 50 хилядни части от милиметъра ­ клетки. Те не се наблюдават с просто око, а само с микроскоп. Всяка клетка е изпълнена с цитоплазма, в центъра на която се разполага ядро. То е изпълнено с дезоксирибонуклеинова киселина ­ ДНК. Тя е известна на учените още от 1869 г. Двойноспиралният строеж на ДНК е установен чрез рентгеноструктурен кристалографски анализ през 1953 г., за което изследователите Уотсън, Крик и Уилкинс получават Нобелова награда през 1962 година.

Предназначението на ДНК е да съхранява информация. В ДНК са записани инструкции за всяка една клетка ­ колко да расте, как да се развива, какви функции да изпълнява в организма. ДНК е една и съща във всички клетки. Клетките обаче не са еднакви, а много разнообразни, защото не изпълняват едновременно всички инструкции, които са записани в ДНК. Всяка клетка изпълнява само инструкциите, които се отнасят до конкретната є работа. Образно казано, "ядрото е канцеларията на клетката". Цитоплазмата е "работилницата" на клетката. Там по записаните в ДНК инструкции се изработват белтъци, чрез които се осъществяват присъщите на клетката функции.

Подобия на човека в заобикалящия ни свят

ДНК е уникална за всяко живо същество. Само при еднояйчните близнаци ДНК е напълно еднаква. ДНК на децата и на техните родители е много близка ­ половината ДНК на детето идва от майката, а другата половина ­ от бащата. Колкото по-далечни родственици са хората, толкова по-големи са разликите в тяхната ДНК. Различията в ДНК между родовете, племената и расите са още по-големи, като нарастват в указания ред. Всички живи същества са устроени по един и същ общ принцип, поради което има прилика в ДНК не само в рамките на вида, но и между отделните биологични видове. При едно такова сравнение най-близкият до човека биологичен вид се оказва шимпанзето ­ разликата между човешката ДНК и тази на шимпанзето е само 2%. На хартия не изглежда чак толкова много, но когато застанем пред клетката в зоопарка, нещата придобиват съвсем друго измерение. Ако продължим да се плъзгаме безкритично по тази плоскост, като нищо може да се окажем "образ и подобие" не само на шимпанзетата, ами направо на рибите, зеленчуците, а защо не и на микробите ­ причинители на чумата, тифа и дизентерията? В края на краищата тези болестотворни микроби също са изградени от ДНК и белтъци, чийто строеж наподобява до известна степен устройството на ДНК и белтъците, от които е изградено тялото на човека.

Логиката ни подсказва, че все някъде трябва да сложим граница на подобието на човека с останалите човеци и с безсловесните твари, но къде точно? Математическият отговор на тази задача произтича от статистическия характер на нарастването на разликите в ДНК ­ то не е линейно (равномерно), а скокообразно.

Първата призната от науката и естествена за човека граница е индивидът ­ всеки човек, всяко животно, всяко растение са уникални. Съвременната наука потвърждава, че на света няма втори такъв, напълно идентичен екземпляр. По отношение на човешката индивидуалност противоречие между науката и православието няма. Според учението на светите отци личността е принцип, който изгражда единството на всички аспекти от човешкото битие ­ личността събира в едно душата и тялото на човека, точно както личността на Спасителя събира Божеството и човечеството Му. Това е толкова логично и очевидно, че едва ли изобщо има нужда от доказателства ­ нима някой може да прилича на другиго повече, отколкото на самия себе си?

След резкия скок от индивида, разликите плавно нарастват от детето към неговите братя и сестри, после родителите, братовчедите, бабите и дядовците, и изведнъж ­ скокообразна разлика при излизане от рамките на рода. По същия начин се изменят разликите в племето и в расата. Приликите между членовете на едно семейство са много, но те в никакъв случай не могат да се сравняват с начина, по който всеки човек от това семейство прилича на самия себе си. Хората от едно племе (или един народ) също имат много общи черти. Тези общи черти са по-малко от чертите, които са общи за отделните семейства или родове в племето, но различията на линията род ­ племе пак остават по-плавни и постепенни от тези на границата индивид ­ семейство. Така различията в ДНК плавно нарастват по описания начин до следващата рязка и дълбоко очертана граница.

Втората призната от науката и естествена за човека граница е биологичният вид. Разликите между видовете са дълбоки и пределно ясни. Най-яркото свидетелство за измерението на тези граници е невъзможността за междувидово кръстосване. Още от зората на биологията този факт е възприет като научна основа за определяне на понятието биологичен вид ­ група от индивиди със сходни външни и вътрешни белези, които обитават сходни местности и свободно се кръстосват помежду си, като произвеждат плодовито потомство. В редките случаи, когато се кръстосват представители на различни видове, те не могат да създадат потомство. В още по-редките случаи, когато все пак се появи някакво потомство (при кръстосване на кон и магаре, например), то се оказва неспособно да продължи своя род ­ потомството не е плодовито. Тук също няма принципни противоречия между науката и Православието, както добре се вижда при един внимателен прочит на книга Битие, глава 1:

"11. И рече Бог: да произведе земята злак, трева, що дава семе (по свой род и подобие), и плодно дърво, що дава според рода си на земята плод, чието семе си е в него. Тъй и стана.

21. И сътвори Бог големи риби и всякакъв вид животни-влечуги, които произведе водата, според рода им, и всякакви пернати птици, според рода им. И видя Бог, че това е добро.

24. И рече Бог: да произведе земята живи души, според рода им, добитък и гадини, и земни зверове според рода им. Тъй и стана.

25. И създаде Бог земните зверове според рода им, и добитъка според рода му, и всички земни гадове, според рода им. И видя Бог, че това е добро."

Словото ни учи, че всички живи същества са създадени по Божията воля според рода им и това е добро. Разликата в термините, възприети като обобщаваща характеристика ­ род в Библията и вид в науката, не указва никакви принципни различия в смисъла, който се влага в тези понятия. Струва си да се замислим и върху настойчивото повтаряне на израза "според рода им" ­ цели седемнадесет пъти в книга Битие ­ дали това не е някакво предупреждение, предупреждение за какво, предупреждение за кого?

Библията не е каталог, който просто изброява това или онова. Тя е Божието послание за спасение на човека. Безсловесните твари се споменават в Словото на Живия Бог само доколкото имат значение за постигането на крайната цел на човешкия живот ­ възстановяването на изгубената връзка с Бога. Поради тази причина не може да открием в Библията конкретни указания доколко една група твари е подобна на друга или с каква степен на математическа точност се отличава от трета. Вместо това светите отци кратко, но пределно ясно ни поучават, че всеки човек е единствен и неповторим, всички живи същества са създадени по Божията воля според рода им, и това [разделение ­ бел. а.] е добро!

 Срещу волята на Твореца и законите на природата

Мнозина заблудени люде вместо на Библията, предпочитат да се уповават на всякакви лъжеучения, включително и на така наречения закон за прехода на количествените изменения в качествени натрупвания. Тази идея първоначално е формулирана в идеалистическия материализъм от Хегел, след което е изправена на крака в диалектическия материализъм от Карл Маркс (според него Хегел стои с главата надолу). Този закон стои в основата на теорията за еволюцията, според която в течение на много години се натрупват малки, незначителни количествени изменения, които в един критичен момент водят до появата на нещо качествено ново. Теорията на еволюцията има безброй слаби и несъстоятелни страни, които обаче не са предмет на настоящото обсъждане. Позоваваме се на нея заради може би най-необоснования извод, който произтича от така наречения "закон" ­ произволното определяне на тези така наречени "критични точки", в които протича внезапен, необясним, недоказан (тъкмо затова е теория на еволюцията, а не общовалиден природен закон или поне ясно установен научен факт!) преход от едно състояние в друго, който преход не е бил наблюдаван никога, никъде и от никого досега. Вместо ясно обосновани и статистически доказани научни факти, еволюционистите ни подхвърлят междинни форми без ясно установени предшественици и доказани потомци, въз основа на които правят теоретични ­ особено подчертаваме думата теоретични ­ допускания за степента на родството на човека с безсловесните твари. Така според едни еволюционисти ние сме "роднини" с шимпанзетата, според други ­ с всички маймуни изобщо, а според трети ­ направо с рибите, зеленчуците или кой знае с още какво.

Еволюционистите не по-зле от нас разбират, че всеки организъм е уникален и че междувидовите разлики превъзхождат различията на следващите нива по същия начин, по който индивидуалните различия превъзхождат всички останали разлики чак до границите на биологичния вид. Това обаче изобщо не им пречи настървено да защитават своята несъстоятелна теория.

Еволюционистите нехаят, че човекът е сътворен по Божий образ (Бит. 1:27) и благодарение на Божието дихание носи жива душа (Бит. 2:7) ­ явно тъкмо те са онези, за които е писано, че умуват криво, думат в себе си... Ние сме случайно родени и отпосле ще бъдем като че не сме били (Прем. 2:1­2).

Въпреки всичко сме длъжни да признаем, че еволюционистите все пак имат някакво чувство за мярка, колкото аморално и противоестествено да е то. Според тяхното извратено чувство за мярка границата между маймуните и останалия животински свят е много по-значима и определяща, отколкото границата между човека и маймуната, например.

Гени и мутагени

Генът е участък от ДНК, върху който е записана информация за производството на един белтък или на една относително самостоятелна негова част, която се нарича полипептидна верига. По време на деленето (размножаването) на клетките ДНК се групира в пакети, наречени хромозоми. Тяхното предназначение е ДНК да се разпредели равно и правилно между двете новообразуващи се клетки, които произлизат от разделянето на старата. През периода на съзряване на яйцеклетките при жената и на семето при мъжа в хромозомите на делящите се полови клетки нормално протичат процеси на кросинговър (прекръстосване), при които гените се пренареждат в хромозомите, без да настъпват изменения в тяхната същност.

При съзряването на половите клетки може да възникнат процеси, при които гените на някой или на двамата от родителите не просто да се пренаредят, а да се изменят по своята същност. Тази промяна на гените се нарича мутация. Ако оплождането протече с участието на мутирала клетка, външният и/или вътрешният облик на потомството може да се измени. Такъв потомък се нарича мутант.

Мутациите могат да възникнат случайно или да бъдат предизвикани от някакви външни, нетипични за организма въздействия. Случайно възникналите мутации се наричат спонтанни. Предизвиканите от някакви външни въздействия мутации се наричат индуцирани. Въздействията, които са способни да предизвикат възникването на мутация се наричат мутагенни фактори или за краткост ­ мутагени. Такива са: йонизиращите лъчения (радиацията), интензивната ултравиолетова светлина, някои химични съединения (етидиев бромид, бензен, азотиста киселина) и други. Процесът на възникване на мутации в гените се нарича мутагенез.

Крайният резултат от спонтанните и индуцираните мутации е на практика еднакъв ­ ДНК се променя по един и същи начин. Заради еднаквия краен резултат мнозина изтъкнати, но не особено морални учени твърдят, че "разделянето на мутациите на спонтанни и индуцирани е безпредметно". Ние не можем да се съгласим, защото:

1)      Спонтанните мутации възникват изключително рядко в природата, докато индуцираните възникват почти винаги, когато действат мутагенните фактори;

2)      Спонтанните мутации са разпространени сравнително равномерно по територията на страната, докато индуцираните мутации възникват само на местата, където е съсредоточено въздействието на мутагенните фактори;

3)      Спонтанните мутации не зависят от волята на човека, докато индуцираните мутации могат да бъдат ограничени, като се предприемат мерки за ограничаване на въздействието на мутагенните фактори върху околната среда.

Мутации могат да възникнат както в половите, така и в обикновените телесни клетки на организма. Имунната система на организма възприема мутиралите телесни клетки като инородни (антигени) и започва да се бори с тях. За съжаление, тази борба невинаги е успешна. Най-често срещаните примери за неуспешната борба на имунната система с изродените телесни клетки са бенките и полипите ­ първите възникват от прекомерното излагане на незащитената кожа на слънце, а вторите се причиняват от вируси, чиито нуклеинови киселини се интегрират в генома на телесните клетки.

Отдавна е известно, че раковите заболявания (туморите) представляват групи от бързоделящи се телесни клетки, с нарушени механизми за размножаване и растеж. Все още не е ясно дали механизмите са нарушени в самата ДНК, или в клетъчните механизми за нейното реализиране. Но вече със сигурност знаем, че ракът се обуславя от нарушения в реализирането на генетичната информация.

 В света на генно-инженерните технологии

gmo-corn.jpgГенните инженери (ГИ) не признават абсолютно никакви граници, без значение дали тези граници са заповядани от Бога, или хората сами са установили тяхното наличие в природата.

Генните инженери вземат ДНК от вируса, наречен "Т3" (пълното му име е E. coli bacteriophage T3), и я вкарват в доматите и в пъпешите. Зреенето на генно-модифицираните домати и пъпеши на полето силно се забавя, за сметка на силно ускореното им узряване след откъсване.

Генните инженери вземат ДНК от микроба Agrobacterium tumefaciens, който причинява бактериен рак при над 140 вида двусемеделни растения и я вкарват в захарното цвекло, издънковата (бялата) полевица, люцерната, памука, пшеницата, рапицата, соята и царевицата. ГМО стават устойчиви на отровата глифозат, която се продава под търговското име Раундъп. След това ГМО-насажденията спокойно се пръскат с такива количества отрова, които биха убили всяко нормално растение. Със същата цел се внедрява ДНК от микроба Streptomyces viridochromogenes в захарното цвекло, рапицата, соята и царевицата.

Генните инженери вземат ДНК от бацила Bacillus amyloliquefaciens и я вкарват в рапицата, синята жлъчка и царевицата. ГМО започват да произвеждат и да натрупват в себе си отровата барназа, която в природата се произвежда само от този бацил. Отровата уврежда полените (мъжките полови клетки на растенията) и те стават неспособни да оплодят женските цветове. Гигантските мултинационални корпорации използват тази технология двояко. От една страна, възпрепятстват естественото размножаване на растенията, за да могат да ги оплодят когато и с каквото те решат. От друга, предотвратяват свободното разпространение и използване на земеделските култури! Фермерите могат да закупят от корпорацията семена, с които да засеят нивите си. Но ако фермерът иска и през следващата година да отглежда същата култура, той ще трябва да си купи от корпорацията нова порция семена за посев, защото отгледаните от него ГМО няма да произведат семе. Даже в случаите, когато ГМО вържат плодовито семе, фермерът пак остава зависим от корпорацията и няма право да засее произведените от него семена на собствената си нива, без изричното писмено разрешение на корпорацията, което естествено струва пари. Юридическата хватка е "напълно законна" и много добре позната ­ ГМО са лицензирани и са обект на същите авторски права, както статиите във вестниците и компютърните програми.

Генните инженери вземат ДНК от бацила Bacillus thuringiensis и я вкарват в доматите, картофите, памука и царевицата. ГМО започват да произвеждат и да натрупват в себе си отрова (d­ендотоксин, Cry­токсин, Bt­токсин), която в природата се произвежда единствено от този бацил. Повечето насекоми, които се опитат да се хранят с ГМО се отравят и така се спестяват разходите по пръскане на насажденията срещу вредители. Много насекоми обаче ядат от отровните ГМО, но не умират, а разнасят отровата с телата си по цялата земя. ГМО се разпространяват чрез дивите птици и останалите полски твари, и даже чрез подметките на обувките на хората, и на гумите на превозните средства, които случайно минават покрай засетите с ГМО площи. След прибиране на реколтата отровата на бацила остава в нея и постъпва в нашите тела по много начини. Директно ­ чрез консумация на самите ГМО, и непряко ­ чрез консумация на месо, мляко и други продукти от животни, които са хранени с тези ГМО.

Описаните примери не са някаква отвлечена заплаха, а обективна реалност, която ежедневно пронизва нашите тела. Това е само върхът на айсберга ­ тук сме изброили даже не всички, а само част от ГМО, които официално са разрешени за влагане в храни за хора и фуражи за животни в Европейския съюз, САЩ, Канада, Мексико и други държави.

Тук не разказваме как генетичните инженери вземат ДНК от някакво същество и произвеждат като на конвейр десетки абсолютно еднакви негови копия ­ клонинги, които след копирането се полагат в утробата на женски същества от същия вид, инжектирани с хормони и други лекарства, за да се имитира състояние на бременност. Не споменаваме как се правят бебетата в епруветка ­ клетките от семето на мъжа се сортират, за да се изберат по желание на родителите полът или други характеристики на бъдещото дете, оплождат се няколко яйцеклетки, "добрите" ембриони се полагат в утробата на жената, а "излишните" се убиват. Не описваме как се разфасоват абортирани и даже ­ какво кощунство ­ нарочно произведени човешки ембриони, от които се извличат стволови клетки, необходими като суровина за фармацевтичната индустрия и като изходен генетичен материал за създаване на чудовища. Просто изброяваме част от това, което светските власти днес считат за добра храна за нас и за нашите деца.

Пълният списък на разрешените в ЕС ГМО може да се намери на интернет-страницата на Националния център по опазване на общественото здраве.

Днес ГМО са най-зловещата заплаха за нашата земя и за бъдещето на децата ни. За съжаление тази заплаха съвсем не е единствена. Безконтролното прилагане на биотехнологиите умножи язвите и струпеите в българското общество, които всеки ден завличат нови безсъзнателни жертви в блатото на греха.

 

HOME_hand.png

 

Църковен вестник, СИ, бр. 16/2010 г.

 





Още от "Православна мисъл":