ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ЖИВОТ „В ХРИСТОС” И ЖИВОТ „СПОРЕД ХРИСТОС” („ПО ХРИСТА”)

ЖИВОТ „В ХРИСТОС” И ЖИВОТ „СПОРЕД ХРИСТОС” („ПО ХРИСТА”)

2010-10-11, автор: Проф. Георгиос МАНДЗАРИДИС, рубрика: Теология

Животът „в Христос" и животът „според Христос" не са равнозначни. Помежду си те сe свързват органично, но същевременно съществено се отличават един от друг. Защото животът във Христос се преживява едновременно като даденост и като зададеност. Като даденост той се преживява с приобщаването чрез тайнствата, а като зададеност с подражаването на Христовия живот или живота според Христос (живот по Христа). Животът според Христос е живот, който се развива според примера на Христовия живот - в това именно се изразява и нравственият живот на християнина. Животът според Христос не може да съществува автономно или независимо от живота в Христос. Той съществува като изражение или по-точно като преследване на живота в Христос.

evharistia.jpg

Животът според Христос има нравствен характер  - той е християнската етика. Животът в Христос има онтологичен характер - той е реализиране на общението с Христос. Животът в Христос поначало се дава като Божий дар към човека в тайнствата при неговото включване в Църквата - Тялото Христово. Реализирането на живота в Христос е предпоставката за придобиването и развиването на живота според Христос. Това означава, че по Христа живота на християнина, тоест неговият нравствен живот, не само се свързва, но се и гради съвместно с неговия сакрален живот и престой в църковното тяло.

Животът в Христос няма статичен, а динамичен характер. Той не се ограничава само до приобщаването с тайнствата, но непрестанно се развива и усъвършенства чрез Христа живота на християнина, като в същото време осъществява и крайната цел на живота на вярващия като християнин. Това означава, че в Църквата човешкото спасително обновление не само се открива, но то същевременно се развива и възпълва като нравствен или онтологичен факт. Животът в Христос без живот според Христос остава без движение и замира. А живот според Христос без живот в Христос се превръща в пиетизъм.

 Християнската нравственост има онтологичен характер. Християнската нравственост е прилагане на християнската онтология - онтологията на новия човек в Христос, на новото творение[1]. Така или иначе Божиите заповеди, които предопределят живота „според Христос", тоест християнската нравственост, имат онтологичен произход и онтологичен характер. Божиите  заповеди като слова или изисквания, желания Божии, са нетварни Божии енергии. Те призовават към живот според човешкото естество, от какъвто човекът отпадна чрез греха, и те са които го отправят към свръхестествения вечен живот, за който той поначало е сътворен.

Божиите заповеди не са чужди и без отношение към естеството и целта на човешкия живот. Напротив, те могат да бъдат наречени „предначертания" (предписания) за неговото правилно функциониране и остойностяване - като указващи и допринасящи за естествен живот на човека и за хода му към вечния живот. Нещо повече, както сам Христос уверява, самите заповеди са вечен живот: „И зная, че Неговата заповед е живот вечен"[2].

Човекът поначало притежава от Бога сили да опазва Неговите заповеди и да печели „чрез спазването на заповедите живот вечен и вкусване на вечните блага"[3]. Тоест, когато използва тези сили правилно, той води добродетелен живот. Движи се съобразно на (според) естеството. Напредва съгласно Божиите заповеди и се устремява към своето „по подобие" Божие. Но когато ги пренебрегва, той се отчуждава от добродетелния живот, отпада от своя естествен ход и потъва в злината[4].

Злината (лошотията, озлоблението) като всеобщо състояние на човешкия живот настъпи с греха. Грехът отдалечи човека от Бога и го отчужди от Божиите енергии и живот. Този феномен обаче не е етичен, а онтологичен. Той бе предизвикан чрез нравственото падение, но прие онтологични последици. Отдели човека от Вечносъществуващия и го устреми към небитието - отдели го от извора на живота - Бога и го отведе в смъртта. Затова и спасението не се гради върху етична, а върху онтологична основа - не се осъществява само чрез проповядване на Божието слово или разпространението на Божиите заповеди, но и чрез Въплъщението на самия Бог Слово и приемането от Него на човешка природа.

Като творение „по образ и по подобие" Божие човек не може да живее и да се развива физиологично без Този, който изобразява. И битието и животът му съществуват в пряка връзка и отношение към Бога. Неговата истинска личност и действителен живот в крайна сметка са самото проявление на Бога в неговата личност - те са задействане на възхождащото му общение с Бога, което се разпростира и изявява на хоризонтално ниво чрез общението, което той формира с другите творения, създадени „по образ и по подобие" Божие.

Загубата на връзката с Бога е загуба на истинската личност и живот. Но тъй като човек не загуби изцяло истинската си личност и живот, а само ги деформира и отчужди от Бога, той деформира и отчужди съответно и своето битие и живот. Отчужденият от Бога човек е неспособен да удовлетвори екзистенциалните нужди на съществуването си. Неспособен е да познае истината за личността и обществото. Неспособен е да живее като истински, автентичен човек. Вследствие на това той не може да създаде и истински междуличностни отношения, не може да изгради истинско общение, не може да живее екзистенциално като истински човек. Тук именно се крие и причината за липсата на смисъл на живота, която особено силно тормози съвременния човек.

Животът на отчуждения от Бога човек съществено се развива при повтарянето  на множество разни видове смърт. А общението му се гради предимно на разцеплението и противопоставянето. Истинският живот и истинското общение обаче съществуват само чрез любовта и привързаността към живота. Както красноречиво отбелязва св. Григорий Богослов: „Живот е гледането към живота; смърт е грехът, който е гибел за душата"[5]. Истинският живот е в общението с Бога и неговите творения - той е в любовта. Истината и животът са любовта. Лъжата е смърт. Да загърбиш живота е катастрофа и смърт.

Нравственият живот на християнина, който се формира чрез изпълнението на заповедите, съгласува неговата волева сила с Божията воля. Така го опазва в общение с Бога, свързва го с Божията сила. А в това е и смисълът на спасението му. Бог, Който призова човека към вечното битие чрез нетварната си сила (енергия), го и отказва от устремлението му към небитието и го обновява чрез заповедите Си и тайнствата на Църквата. Поначало тайнствата дават пълнотата на Божията благодат на онзи, който ги приема с вяра. Чрез св. Кръщение, св. Миропомазание и св. Евхаристия човек става член на Тялото Христово и причастен на даровете на Светия Дух. Оттук нататък на него не му остава нищо друго освен да опази и да приведе в действие приетия живот. А това се осъществява чрез изпълняването на заповедите.

За да изпълни назначението на съществуването си, което не е друго, а единението с Бога и обожението, човек трябва да се бори за уподобяването си на Бога и за обожението, което се дава като дар Божий. Както показателно отбелязва св. Григорий Палама „нужно е нашето (лично) уподобяване за онова единение (с Бога), чрез което се извършва обожението. Без уподобяване в единението не се напредва към обожението"[6]. И това уподбяване, както отбелязва той в продължението на текста, не произлиза от елементарно физическо подражание, а от изпълняването и силата на Божиите заповеди.

Чрез св. Кръщение и новораждане в Христос се навлиза в едно ново измерение на живота. Създава се новият човек, „от Бога роден", който добива властта да достигне до „пълната възраст на Христовото съвършенство"[7]. Става „от Бога научен"[8] и добива „ум Христов"[9]. Божиите заповеди не съществуват вече само в мисълта като деонтологични повеления, а и в сърцето като Божии движения. Затова и уподобяването на Бога, както се подчерта, не е просто дело на природата, а резултат, който произлиза от „силата и спазването на Божиите заповеди"[10].

Видяно от тази перспектива става очевидно, че от човека съществено се отмива всеки повод за себичност. И ако той пак продължава да мисли и да живее себично, то това е, защото той не осъзнава Божия дар. И в степента, в която не го осъзнава, той си остава себичен. Както отбелязва св. Николай Кавасила, когато човек стигне до трапезата на св. Евхаристия - тайнството, чрез което се възпълва включването му в Църквата, той няма нужда от нищо друго за преживяването на онова блаженство, към което се стреми. Затова и св. Евхаристия е крайното, последното тайнство, и не е възможно да се продължи след него или да се прибави нещо към него[11].

Евхаристийното общение с Христос непосредствено се свързва със спазването на Божиите заповеди. Без друго самата св. Евхаристия в частност и като цяло църковните тайнства се явяват същевременно и като Божии заповеди. Съдържанието на тайнствата, техният обред и символизъм, представят на вярващия божествената нравственост. Кръщението, като тайнство на съучастването в смъртта и възкресението на Христос, означава и включване в нов начин на живот[12]. А Миропомазанието, което е непосредствено свързано с Кръщението, „дава сила и движение на нашия вътрешен разум"[13]. Накрая св. Евхаристия, като тайнство на причастието с Христа, не само духовно храни вярващите, но и индикира, подсказва послушанието, себеотречението, любовта, смирението, умъртвяването на страстите и усъвършенстването на добродетелите. На тях, казва св. Григорий Палама, ни учи „разпнатото Тяло Христово във вид на храна давано на нас; които се с него храним, се и обучаваме, причастявайки се с добродетелите и страданията Негови, за вечен живот и царуване заедно с Него"[14].

Само че подобно, както тайнствата се дават като заповеди, така и заповедите се явяват като църковни тайнства. Св. Максим Изповедник подчертава, че Бог Слово тайнствено се намира във всяка от Своите заповеди. Затова приемането и спазването на заповедта е мистично приемане и приютяване на Св. Троица[15]. То е изява и задействане на причастието на вярващия с Бога.

Божията благодат, която се дава в тайнствата, прави човека способен да спазва Божиите заповеди. Или казано иначе, Божията благодат се дава на човека, за да може той да опазва заповедите[16]. Но и самите заповеди се дават като Божия благодат към човека. И когато той ги спазва и съгласува своята енергия с енергията на Бога, той се облагодатява и участва в Неговия вечен живот. Така Божията заповед, която на равнището на неразумните твари действа непосредствено и принудително, на равнището на разумните човеци действа и плодотвори с тяхното свободно съгласие.

Божията заповед не се изчерпва с няколко думи или препоръки. Във всяка заповед се намира Самият Бог така, както се намира и във всяко Свое действие. Когато човек напълно довери себе си на Бога и спазва заповедите му, той живее в лично общение с него и разбира Неговата сила. Не само приема, но и чувства Божията заповед като Божия енергия, сила, която го отвежда в божествения живот. Преподобна Мария Египетска описвайки начина на обръщането си към Христа отбелязва: „Издигна се пред очите на сърцето ми спасителното слово, че нечистотията на делата ми затваря за мен входа"[17]. Призивът за покаяние бил преживян от преподобната като сетивна сила, която докоснала очите на нейното сърце. И откликът на преподобната се изявил в свръхчовешка аскеза, на която тя се отдала през остатъка от своя живот.

Заповедите, както отбелязва св. Марк Еримит, са „подвизанията (борбите) на вярващите"[18]. Като изпълнява заповедите вярващият се бори да нагоди своята нравственост към божествената нравственост, да се докосне до Онзи, когото обича. Любовта към Бога не е въпрос на теория, а на проява чрез изпълнението на заповедите. А самото изпълнение на заповедите увеличава още повече любовта към Бога и така прави човека отворен за Божието посещение: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам"[19].

На практика изпълняването на Божиите заповеди се явява личният отзив на Божията любов. Защото Бог бе първи в проявата на любовта си. А проявата на Божията любов е проява и на божествената нравственост. Съответно, от човешка страна, положителният отклик на Божията любов става именно чрез изпълняването на заповедите, което и формира божествената нравственост. Подобно както Бог люби човека и му открива Своите желания, така и човекът, който се отзовава на любовта Му и изпълнява Божиите заповеди, придобива богоподобност. Най-висшата заповед разбира се е „спасителната заповед" за извършването на светата Евхаристия[20], която прави вярващия сътелесен и съкръвен на Христос.

Неразривната връзка между изпълнението на заповедите и причастието с даровете на тайнствата подчертава и св. Николай Кавасила в творението си „За живота в Христос". Това, което се извършва чрез тайнствата, пише той, трябва да се приведе в движение чрез изпълнението на заповедите[21]. Онтологичното причастие (общение) трябва да бъде изразявано чрез богоуподобяване. Когато не съществува богоуподобяване, не е възможно да съществува и онтологично причастие (общение)[22]. Общността с кръвта се изразява в общност на мнението (т. е. общата кръв има и общо мнение). Животът в Христос се изразява с послушанието и живота по Христа. За да се живее в Христос, трябва да се обича онова, което обича Христос, и да се харесва онова, което харесва Той[23].

Разбира се, човешкият принос в делото на спасението и обновлението е нищожен. Въпреки това, той е същностен и абсолютно необходим. Всичко става по Божията благодат. Благодатта обаче остава недействена без човешкото съдействие. Разбира се, човекът не дозакърпва някаква липса в Божията благодат, защото тя е съвършена и пълна. Но въпреки това тя остава безплодна и угасва, ако човек е безразличен[24].  

Както отбелязва св. Григорий Богослов, след своето по плът и кръв раждане от родителите си, и по дух раждането от Бога в тайнството на Кръщението, човек е призван да роди вече сам себе си, очиствайки със сълзи и болки лошотията, която помрачава съществуването му[25]. Това трето и най-съвършено раждане въвежда в действие Божия дар и утвърждава вярващия в доброто. Видяно така, вече може да бъде разбрано и окачествяването на тайнството на Кръщението като „образец (символ)" на тайнството на сълзите, което срещаме при св. Симеон Нови Богослов[26]. Когато дарът на Κръщението не бива приведен в движение на нивото на нравствения живот, даровете на Духа биват обездействани.

Тоест цялата процедура, започваща с очистването от греха и страстите, допълвана от просветлението и достигаща върховността си с обожението, е един продължаващ онтологичен факт. Това е фактът на обновлението и обожението в Христос. Всичко се осъществява чрез нетварната Божия благодат или нетварна Божия сила (енергия), която тварният човек приема и остойностява чрез своя живот. Нищо не зависи само от човека. Той само дава своето съгласие и съдейства. Приема благодатта и узрява духовно. И колкото повече израства духовно, толкова по-ясно разбира, че Божията благодат е онази, която върши всичко в него. Но колкото по-ясно разбира тази истина, толкова по-очевидно засвидетелства чрез нравствеността си Божието присъствие в себе си.

Целта, за която човекът бе сътворен, е да стане лика-прилика на Бога и причастен (участник) на Божието действие и живот. Това е и обожението. Човекът е призван да стане по благодат това, което е Бог по природа. Призван е във всичко да стане като бог, но „без тъждественост (с Бога) по същност"[27]. Обожението не представлява нравствено или духовно подобрение, а онтологично обновление. Както подчертава св. Григорий Палама, „не просто подобряват своята природа богоуподобяващите се, а приемат Божията сила (енергия) - Него, Духа Божий"[28]. Както трите Лица на Светата Троица са един Бог с общо действие, така и човекът, който се единява с Бога, придобива общо с Него действие, така че да съществува една и единствена „във всичко енергия на Бога и на богодостойните, и по-скоро само на Бог (енергията, действието), като всичко на всички достойни благочестно отдаващ"[29]. Обожението е плод на Божия дар. Същевременно обаче е и наградата (отплатата) за човешката добродетел.

 

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

 


[1] Вж. 2 Кор. 5:17.

[2] Йоан. 12:50.

[3] Св. Василий Велики, Божествена литургия, молитва на Възношението.

[4] Св. Василий Велики, Όροι κατά πλάτος, 2,1,PG 31,909B.

[5] Св. Григорий Богослов, Логос 18,42,PG 35,1041АВ.

[6] Св. Григорий Палама, Περί θεοποιου μεθέξεως 7,εκδ. Π. Χρήστου, Γρηγορίου του Παλαμα, Συγ­γράμ­ματα, τόμ.2, Θεσσαλονίκη 1966,σ. 142. Πρβλ. καί Διονυσίου Αρεοπαγίτου,  Περί εκ­­κλη­­­σιαστικης ιεραρχίας 1,3, PG3,376A.

[7] Вж. Йоан. 12-13. Ефес. 4:13. Св. Григорий Палама, пак там.

[8] Йоан. 6:45.

[9] 1 Кор. 2:16.

[10] Св. Григорий Палама, пак там.

[11] Св. Николай Кавасила, За живота във Христос 4, PG 150,581AB.

[12] Вж. Рим. 6:4.

[13] Св. Николай Кавасила, пак там, PG 150,521C.

[14] Св. Гргорий Палама, Омилия 56,15. Вж още G. Mantzaridis, The Deification of Man, St. Vladimir"s Seminary Press, N.Y. 1984, p. 64-65.

[15] „Онзи, който приема и изпълнява заповедта, тайнствено приема светата Троица" , св. Максим Изповедник, Глави за богословието и домостроителството 2,71,PG 90,1156D-57A.

[16] Вж. св. Марк Eримит, За светото Кръщение, PG 65,996A.

[17] Св. Софроний Йерусалимски, Житие на преподобна Мария Египетска 23, PG 87,371B.

[18] За светото Кръщeние, PG 87,371B.

[19] Йоан 14:21.

[20] Вж. Молитва на възношението, Златоустова литургия. Вж. Лука. 22:19, 1 Кор. 24:5.

[21] Св. Николай Кавасила, За живота във Христос 6, PG 150,641D.

[22] Вж. Йоан. 8:39.

[23] „Затова който е избрал да живее във Христос е нужно със сърце и ум да влезе в единение с Него (Христос) - защото не от друго нещо произлиза нашият живот. Това обаче не е достижимо, ако не желаем това, което и Той. Нужно е, доколкото е по човешки възможно, да упражняваме своята воля съгласно Христовата воля и да правим, каквото Той желае, и да се радваме с това, с което и Той се радва", пак там, PG 150,644А.

[24] Срав. 1 Сол. 5:19.

[25] Св. Григорий Богослов, Επη ιστορικά 2,3, PG 37,149А.

[26] Вж. Практически и богословски глави 1,36, изд. J. Darrouzes, "Sources Chretiennes", t. 51, Paris 1980, p. 60.

[27] Св. Максим Изповедник, Към Таласий 61, коментар 16, PG 90,44D.

[28] Св. Григорий Палама, Περί θείας καί θεοποιοῦ μεθέξεως 3, ἐπιμ. Π. Χρήστου,Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ, Συγγράμματα,τόμ. 2, Θεσσαλονίκη 1966, σ. 138-139.

[29] Св. Максим Изповедник, Περί αποριων, PG 91,1076C. Св. Гргорий Палама, Περί θείας καί θεοποιου μεθέξεως 21, пак там, с. 156.

 

***

ОТ СЪЩИЯ АВТОР:

ОСНОВАНИЕ И ИЗМЕРЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ ЖИВОТ

ОБЩЕНИЕ С БОЖЕСТВЕНАТА ПРИРОДА. УЧАСТИЕ НА ЧОВЕКА В БОЖИЯТА БЛАГОДАТ

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ВСЕЛЕННОСТ - ХИМЕРИ И ИСТИНИ

УМНАТА МОЛИТВА

ДУХОВЕН ОТЕЦ И БРАТЯ В ХРИСТА

 





Още от "Православна мисъл":