ЛЕСТВИЦА

ВЪЗНЕСЕНА ОТ ГРОБА НА НЕБЕТО

ВЪЗНЕСЕНА ОТ ГРОБА НА НЕБЕТО

Св. Григорий Палама
Да се научим на мълчание

Да се научим на мълчание

Игумен Нектарий (Морозов)
Да станеш Йоанов

Да станеш Йоанов

Пенка Христова
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ЖИВОТ „В ХРИСТОС” И ЖИВОТ „СПОРЕД ХРИСТОС” („ПО ХРИСТА”)

ЖИВОТ „В ХРИСТОС” И ЖИВОТ „СПОРЕД ХРИСТОС” („ПО ХРИСТА”)

2010-10-11, автор: Проф. Георгиос МАНДЗАРИДИС, рубрика: Теология

Животът „в Христос" и животът „според Христос" не са равнозначни. Помежду си те сe свързват органично, но същевременно съществено се отличават един от друг. Защото животът във Христос се преживява едновременно като даденост и като зададеност. Като даденост той се преживява с приобщаването чрез тайнствата, а като зададеност с подражаването на Христовия живот или живота според Христос (живот по Христа). Животът според Христос е живот, който се развива според примера на Христовия живот - в това именно се изразява и нравственият живот на християнина. Животът според Христос не може да съществува автономно или независимо от живота в Христос. Той съществува като изражение или по-точно като преследване на живота в Христос.

evharistia.jpg

Животът според Христос има нравствен характер  - той е християнската етика. Животът в Христос има онтологичен характер - той е реализиране на общението с Христос. Животът в Христос поначало се дава като Божий дар към човека в тайнствата при неговото включване в Църквата - Тялото Христово. Реализирането на живота в Христос е предпоставката за придобиването и развиването на живота според Христос. Това означава, че по Христа живота на християнина, тоест неговият нравствен живот, не само се свързва, но се и гради съвместно с неговия сакрален живот и престой в църковното тяло.

Животът в Христос няма статичен, а динамичен характер. Той не се ограничава само до приобщаването с тайнствата, но непрестанно се развива и усъвършенства чрез Христа живота на християнина, като в същото време осъществява и крайната цел на живота на вярващия като християнин. Това означава, че в Църквата човешкото спасително обновление не само се открива, но то същевременно се развива и възпълва като нравствен или онтологичен факт. Животът в Христос без живот според Христос остава без движение и замира. А живот според Христос без живот в Христос се превръща в пиетизъм.

 Християнската нравственост има онтологичен характер. Християнската нравственост е прилагане на християнската онтология - онтологията на новия човек в Христос, на новото творение[1]. Така или иначе Божиите заповеди, които предопределят живота „според Христос", тоест християнската нравственост, имат онтологичен произход и онтологичен характер. Божиите  заповеди като слова или изисквания, желания Божии, са нетварни Божии енергии. Те призовават към живот според човешкото естество, от какъвто човекът отпадна чрез греха, и те са които го отправят към свръхестествения вечен живот, за който той поначало е сътворен.

Божиите заповеди не са чужди и без отношение към естеството и целта на човешкия живот. Напротив, те могат да бъдат наречени „предначертания" (предписания) за неговото правилно функциониране и остойностяване - като указващи и допринасящи за естествен живот на човека и за хода му към вечния живот. Нещо повече, както сам Христос уверява, самите заповеди са вечен живот: „И зная, че Неговата заповед е живот вечен"[2].

Човекът поначало притежава от Бога сили да опазва Неговите заповеди и да печели „чрез спазването на заповедите живот вечен и вкусване на вечните блага"[3]. Тоест, когато използва тези сили правилно, той води добродетелен живот. Движи се съобразно на (според) естеството. Напредва съгласно Божиите заповеди и се устремява към своето „по подобие" Божие. Но когато ги пренебрегва, той се отчуждава от добродетелния живот, отпада от своя естествен ход и потъва в злината[4].

Злината (лошотията, озлоблението) като всеобщо състояние на човешкия живот настъпи с греха. Грехът отдалечи човека от Бога и го отчужди от Божиите енергии и живот. Този феномен обаче не е етичен, а онтологичен. Той бе предизвикан чрез нравственото падение, но прие онтологични последици. Отдели човека от Вечносъществуващия и го устреми към небитието - отдели го от извора на живота - Бога и го отведе в смъртта. Затова и спасението не се гради върху етична, а върху онтологична основа - не се осъществява само чрез проповядване на Божието слово или разпространението на Божиите заповеди, но и чрез Въплъщението на самия Бог Слово и приемането от Него на човешка природа.

Като творение „по образ и по подобие" Божие човек не може да живее и да се развива физиологично без Този, който изобразява. И битието и животът му съществуват в пряка връзка и отношение към Бога. Неговата истинска личност и действителен живот в крайна сметка са самото проявление на Бога в неговата личност - те са задействане на възхождащото му общение с Бога, което се разпростира и изявява на хоризонтално ниво чрез общението, което той формира с другите творения, създадени „по образ и по подобие" Божие.

Загубата на връзката с Бога е загуба на истинската личност и живот. Но тъй като човек не загуби изцяло истинската си личност и живот, а само ги деформира и отчужди от Бога, той деформира и отчужди съответно и своето битие и живот. Отчужденият от Бога човек е неспособен да удовлетвори екзистенциалните нужди на съществуването си. Неспособен е да познае истината за личността и обществото. Неспособен е да живее като истински, автентичен човек. Вследствие на това той не може да създаде и истински междуличностни отношения, не може да изгради истинско общение, не може да живее екзистенциално като истински човек. Тук именно се крие и причината за липсата на смисъл на живота, която особено силно тормози съвременния човек.

Животът на отчуждения от Бога човек съществено се развива при повтарянето  на множество разни видове смърт. А общението му се гради предимно на разцеплението и противопоставянето. Истинският живот и истинското общение обаче съществуват само чрез любовта и привързаността към живота. Както красноречиво отбелязва св. Григорий Богослов: „Живот е гледането към живота; смърт е грехът, който е гибел за душата"[5]. Истинският живот е в общението с Бога и неговите творения - той е в любовта. Истината и животът са любовта. Лъжата е смърт. Да загърбиш живота е катастрофа и смърт.

Нравственият живот на християнина, който се формира чрез изпълнението на заповедите, съгласува неговата волева сила с Божията воля. Така го опазва в общение с Бога, свързва го с Божията сила. А в това е и смисълът на спасението му. Бог, Който призова човека към вечното битие чрез нетварната си сила (енергия), го и отказва от устремлението му към небитието и го обновява чрез заповедите Си и тайнствата на Църквата. Поначало тайнствата дават пълнотата на Божията благодат на онзи, който ги приема с вяра. Чрез св. Кръщение, св. Миропомазание и св. Евхаристия човек става член на Тялото Христово и причастен на даровете на Светия Дух. Оттук нататък на него не му остава нищо друго освен да опази и да приведе в действие приетия живот. А това се осъществява чрез изпълняването на заповедите.

За да изпълни назначението на съществуването си, което не е друго, а единението с Бога и обожението, човек трябва да се бори за уподобяването си на Бога и за обожението, което се дава като дар Божий. Както показателно отбелязва св. Григорий Палама „нужно е нашето (лично) уподобяване за онова единение (с Бога), чрез което се извършва обожението. Без уподобяване в единението не се напредва към обожението"[6]. И това уподбяване, както отбелязва той в продължението на текста, не произлиза от елементарно физическо подражание, а от изпълняването и силата на Божиите заповеди.

Чрез св. Кръщение и новораждане в Христос се навлиза в едно ново измерение на живота. Създава се новият човек, „от Бога роден", който добива властта да достигне до „пълната възраст на Христовото съвършенство"[7]. Става „от Бога научен"[8] и добива „ум Христов"[9]. Божиите заповеди не съществуват вече само в мисълта като деонтологични повеления, а и в сърцето като Божии движения. Затова и уподобяването на Бога, както се подчерта, не е просто дело на природата, а резултат, който произлиза от „силата и спазването на Божиите заповеди"[10].

Видяно от тази перспектива става очевидно, че от човека съществено се отмива всеки повод за себичност. И ако той пак продължава да мисли и да живее себично, то това е, защото той не осъзнава Божия дар. И в степента, в която не го осъзнава, той си остава себичен. Както отбелязва св. Николай Кавасила, когато човек стигне до трапезата на св. Евхаристия - тайнството, чрез което се възпълва включването му в Църквата, той няма нужда от нищо друго за преживяването на онова блаженство, към което се стреми. Затова и св. Евхаристия е крайното, последното тайнство, и не е възможно да се продължи след него или да се прибави нещо към него[11].

Евхаристийното общение с Христос непосредствено се свързва със спазването на Божиите заповеди. Без друго самата св. Евхаристия в частност и като цяло църковните тайнства се явяват същевременно и като Божии заповеди. Съдържанието на тайнствата, техният обред и символизъм, представят на вярващия божествената нравственост. Кръщението, като тайнство на съучастването в смъртта и възкресението на Христос, означава и включване в нов начин на живот[12]. А Миропомазанието, което е непосредствено свързано с Кръщението, „дава сила и движение на нашия вътрешен разум"[13]. Накрая св. Евхаристия, като тайнство на причастието с Христа, не само духовно храни вярващите, но и индикира, подсказва послушанието, себеотречението, любовта, смирението, умъртвяването на страстите и усъвършенстването на добродетелите. На тях, казва св. Григорий Палама, ни учи „разпнатото Тяло Христово във вид на храна давано на нас; които се с него храним, се и обучаваме, причастявайки се с добродетелите и страданията Негови, за вечен живот и царуване заедно с Него"[14].

Само че подобно, както тайнствата се дават като заповеди, така и заповедите се явяват като църковни тайнства. Св. Максим Изповедник подчертава, че Бог Слово тайнствено се намира във всяка от Своите заповеди. Затова приемането и спазването на заповедта е мистично приемане и приютяване на Св. Троица[15]. То е изява и задействане на причастието на вярващия с Бога.

Божията благодат, която се дава в тайнствата, прави човека способен да спазва Божиите заповеди. Или казано иначе, Божията благодат се дава на човека, за да може той да опазва заповедите[16]. Но и самите заповеди се дават като Божия благодат към човека. И когато той ги спазва и съгласува своята енергия с енергията на Бога, той се облагодатява и участва в Неговия вечен живот. Така Божията заповед, която на равнището на неразумните твари действа непосредствено и принудително, на равнището на разумните човеци действа и плодотвори с тяхното свободно съгласие.

Божията заповед не се изчерпва с няколко думи или препоръки. Във всяка заповед се намира Самият Бог така, както се намира и във всяко Свое действие. Когато човек напълно довери себе си на Бога и спазва заповедите му, той живее в лично общение с него и разбира Неговата сила. Не само приема, но и чувства Божията заповед като Божия енергия, сила, която го отвежда в божествения живот. Преподобна Мария Египетска описвайки начина на обръщането си към Христа отбелязва: „Издигна се пред очите на сърцето ми спасителното слово, че нечистотията на делата ми затваря за мен входа"[17]. Призивът за покаяние бил преживян от преподобната като сетивна сила, която докоснала очите на нейното сърце. И откликът на преподобната се изявил в свръхчовешка аскеза, на която тя се отдала през остатъка от своя живот.

Заповедите, както отбелязва св. Марк Еримит, са „подвизанията (борбите) на вярващите"[18]. Като изпълнява заповедите вярващият се бори да нагоди своята нравственост към божествената нравственост, да се докосне до Онзи, когото обича. Любовта към Бога не е въпрос на теория, а на проява чрез изпълнението на заповедите. А самото изпълнение на заповедите увеличава още повече любовта към Бога и така прави човека отворен за Божието посещение: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам"[19].

На практика изпълняването на Божиите заповеди се явява личният отзив на Божията любов. Защото Бог бе първи в проявата на любовта си. А проявата на Божията любов е проява и на божествената нравственост. Съответно, от човешка страна, положителният отклик на Божията любов става именно чрез изпълняването на заповедите, което и формира божествената нравственост. Подобно както Бог люби човека и му открива Своите желания, така и човекът, който се отзовава на любовта Му и изпълнява Божиите заповеди, придобива богоподобност. Най-висшата заповед разбира се е „спасителната заповед" за извършването на светата Евхаристия[20], която прави вярващия сътелесен и съкръвен на Христос.

Неразривната връзка между изпълнението на заповедите и причастието с даровете на тайнствата подчертава и св. Николай Кавасила в творението си „За живота в Христос". Това, което се извършва чрез тайнствата, пише той, трябва да се приведе в движение чрез изпълнението на заповедите[21]. Онтологичното причастие (общение) трябва да бъде изразявано чрез богоуподобяване. Когато не съществува богоуподобяване, не е възможно да съществува и онтологично причастие (общение)[22]. Общността с кръвта се изразява в общност на мнението (т. е. общата кръв има и общо мнение). Животът в Христос се изразява с послушанието и живота по Христа. За да се живее в Христос, трябва да се обича онова, което обича Христос, и да се харесва онова, което харесва Той[23].

Разбира се, човешкият принос в делото на спасението и обновлението е нищожен. Въпреки това, той е същностен и абсолютно необходим. Всичко става по Божията благодат. Благодатта обаче остава недействена без човешкото съдействие. Разбира се, човекът не дозакърпва някаква липса в Божията благодат, защото тя е съвършена и пълна. Но въпреки това тя остава безплодна и угасва, ако човек е безразличен[24].  

Както отбелязва св. Григорий Богослов, след своето по плът и кръв раждане от родителите си, и по дух раждането от Бога в тайнството на Кръщението, човек е призван да роди вече сам себе си, очиствайки със сълзи и болки лошотията, която помрачава съществуването му[25]. Това трето и най-съвършено раждане въвежда в действие Божия дар и утвърждава вярващия в доброто. Видяно така, вече може да бъде разбрано и окачествяването на тайнството на Кръщението като „образец (символ)" на тайнството на сълзите, което срещаме при св. Симеон Нови Богослов[26]. Когато дарът на Κръщението не бива приведен в движение на нивото на нравствения живот, даровете на Духа биват обездействани.

Тоест цялата процедура, започваща с очистването от греха и страстите, допълвана от просветлението и достигаща върховността си с обожението, е един продължаващ онтологичен факт. Това е фактът на обновлението и обожението в Христос. Всичко се осъществява чрез нетварната Божия благодат или нетварна Божия сила (енергия), която тварният човек приема и остойностява чрез своя живот. Нищо не зависи само от човека. Той само дава своето съгласие и съдейства. Приема благодатта и узрява духовно. И колкото повече израства духовно, толкова по-ясно разбира, че Божията благодат е онази, която върши всичко в него. Но колкото по-ясно разбира тази истина, толкова по-очевидно засвидетелства чрез нравствеността си Божието присъствие в себе си.

Целта, за която човекът бе сътворен, е да стане лика-прилика на Бога и причастен (участник) на Божието действие и живот. Това е и обожението. Човекът е призван да стане по благодат това, което е Бог по природа. Призван е във всичко да стане като бог, но „без тъждественост (с Бога) по същност"[27]. Обожението не представлява нравствено или духовно подобрение, а онтологично обновление. Както подчертава св. Григорий Палама, „не просто подобряват своята природа богоуподобяващите се, а приемат Божията сила (енергия) - Него, Духа Божий"[28]. Както трите Лица на Светата Троица са един Бог с общо действие, така и човекът, който се единява с Бога, придобива общо с Него действие, така че да съществува една и единствена „във всичко енергия на Бога и на богодостойните, и по-скоро само на Бог (енергията, действието), като всичко на всички достойни благочестно отдаващ"[29]. Обожението е плод на Божия дар. Същевременно обаче е и наградата (отплатата) за човешката добродетел.

 

Превод от гръцки: Анула ХРИСТОВА

 


[1] Вж. 2 Кор. 5:17.

[2] Йоан. 12:50.

[3] Св. Василий Велики, Божествена литургия, молитва на Възношението.

[4] Св. Василий Велики, Όροι κατά πλάτος, 2,1,PG 31,909B.

[5] Св. Григорий Богослов, Логос 18,42,PG 35,1041АВ.

[6] Св. Григорий Палама, Περί θεοποιου μεθέξεως 7,εκδ. Π. Χρήστου, Γρηγορίου του Παλαμα, Συγ­γράμ­ματα, τόμ.2, Θεσσαλονίκη 1966,σ. 142. Πρβλ. καί Διονυσίου Αρεοπαγίτου,  Περί εκ­­κλη­­­σιαστικης ιεραρχίας 1,3, PG3,376A.

[7] Вж. Йоан. 12-13. Ефес. 4:13. Св. Григорий Палама, пак там.

[8] Йоан. 6:45.

[9] 1 Кор. 2:16.

[10] Св. Григорий Палама, пак там.

[11] Св. Николай Кавасила, За живота във Христос 4, PG 150,581AB.

[12] Вж. Рим. 6:4.

[13] Св. Николай Кавасила, пак там, PG 150,521C.

[14] Св. Гргорий Палама, Омилия 56,15. Вж още G. Mantzaridis, The Deification of Man, St. Vladimir"s Seminary Press, N.Y. 1984, p. 64-65.

[15] „Онзи, който приема и изпълнява заповедта, тайнствено приема светата Троица" , св. Максим Изповедник, Глави за богословието и домостроителството 2,71,PG 90,1156D-57A.

[16] Вж. св. Марк Eримит, За светото Кръщение, PG 65,996A.

[17] Св. Софроний Йерусалимски, Житие на преподобна Мария Египетска 23, PG 87,371B.

[18] За светото Кръщeние, PG 87,371B.

[19] Йоан 14:21.

[20] Вж. Молитва на възношението, Златоустова литургия. Вж. Лука. 22:19, 1 Кор. 24:5.

[21] Св. Николай Кавасила, За живота във Христос 6, PG 150,641D.

[22] Вж. Йоан. 8:39.

[23] „Затова който е избрал да живее във Христос е нужно със сърце и ум да влезе в единение с Него (Христос) - защото не от друго нещо произлиза нашият живот. Това обаче не е достижимо, ако не желаем това, което и Той. Нужно е, доколкото е по човешки възможно, да упражняваме своята воля съгласно Христовата воля и да правим, каквото Той желае, и да се радваме с това, с което и Той се радва", пак там, PG 150,644А.

[24] Срав. 1 Сол. 5:19.

[25] Св. Григорий Богослов, Επη ιστορικά 2,3, PG 37,149А.

[26] Вж. Практически и богословски глави 1,36, изд. J. Darrouzes, "Sources Chretiennes", t. 51, Paris 1980, p. 60.

[27] Св. Максим Изповедник, Към Таласий 61, коментар 16, PG 90,44D.

[28] Св. Григорий Палама, Περί θείας καί θεοποιοῦ μεθέξεως 3, ἐπιμ. Π. Χρήστου,Γρηγορίου τοῦ Παλαμᾶ, Συγγράμματα,τόμ. 2, Θεσσαλονίκη 1966, σ. 138-139.

[29] Св. Максим Изповедник, Περί αποριων, PG 91,1076C. Св. Гргорий Палама, Περί θείας καί θεοποιου μεθέξεως 21, пак там, с. 156.

 

***

ОТ СЪЩИЯ АВТОР:

ОСНОВАНИЕ И ИЗМЕРЕНИЕ НА ХРИСТИЯНСКИЯ ЖИВОТ

ОБЩЕНИЕ С БОЖЕСТВЕНАТА ПРИРОДА. УЧАСТИЕ НА ЧОВЕКА В БОЖИЯТА БЛАГОДАТ

ГЛОБАЛИЗАЦИЯ И ВСЕЛЕННОСТ - ХИМЕРИ И ИСТИНИ

УМНАТА МОЛИТВА

ДУХОВЕН ОТЕЦ И БРАТЯ В ХРИСТА

 





Още от "Православна мисъл":