ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Семейство » ДЕТЕТО С ДУХОВЕН ЖИВОТ Е ЩАСТЛИВО ДЕТЕ

ДЕТЕТО С ДУХОВЕН ЖИВОТ Е ЩАСТЛИВО ДЕТЕ

2010-11-20, автор: Отец Джордж МOРЕЛИ, рубрика: Семейство

„И от всекиго, комуто е много дадено, много и ще се иска, и комуто много е поверено, от него повече ще се изисква.„ (Лук. 12:48)

Кога можем да наречем едно дете щастливо? Според последни проучвания в бихевиоризма /1/ (Холдър, Коулман и Уолъс, 2008), когато то, освен всичко останало, е „духовно" дете.  Определението на авторите за духовното се различава от традиционните понятия на православния християнин. В тази статия ще уточним какво представлява по своето естество православната духовност и ще разгледаме доколко тази представа се съвместява с резултатите от споменатите проучвания.  

dete.jpgЗнаем, че Тялото Христово, или Неговата Църква, е най-висшият Божи дар на човеците.  Това обаче включва себепонизяването на Бога: Бог Отец изпраща, което ще рече отдава Своя Единороден Син да приеме човешка плът. Св. ап. Павел ни казва: „и Го постави над всичко Глава на църквата, която е Негово тяло" (Еф. 1:22). За това разбираме и от Евхаристийната молитва в Божествената литургия на св. Йоан Златоуст, където казваме: „(Христос) Сам се предава за живота на света. ... Вземете, яжте, това е Моето тяло, което за вас се преломява за опрощаване на грехове. Пийте от нея всички, това е Моята кръв на Новия Завет, която за вас и за мнозина се пролива за опрощаване на грехове. ... И тъй, като възпоменаваме тази спасителна заповед и всичко, извършено за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възнесението на небето, сядането отдясно и славното второ пришествие."

Родителите и пастирите - глави на своята домашна църква

Домашната църква

В предишни мои беседи върху брака и семейното възпитание съм отбелязвал, че в тайнството на християнския брак съпругът и съпругата биват венчани, за да станат водачи на домашната си църква, цар и царица на своя дом, получавайки дара на благодатта за „достойно възпитаване на децата", както е посочено в православното венчално богослужение. (Морели, 2008) 

Евхаристийното събрание

Знаем, че в богослужебната практика единствено християни от мъжки пол могат да бъдат ръкополагани в духовен сан, тъй като мъжкият образ съответства максимално на образа на Единия истинен Първосвещеник Иисус Христос. С ръкоположението идва и задължението духовникът да бъде раб и пастир. Обличането в специална духовна власт не се осъществява по силата на права и пълномощия, добити при ръкоположението, а най-вече чрез самото служение, както ни казва и св. ап. Матей: „А Иисус, като ги повика, рече: знаете, че князете на народите господаруват над тях, и велможите властвуват върху им, между вас обаче няма да бъде тъй; но който иска между вас да бъде големец, нека ви бъде слуга; и който иска между вас да бъде пръв, нека ви бъде раб, както Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина" (Мат. 20:25-28). А св. ап. Павел е казал на Филипяните (2:5-8): „Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос, Който, бидейки в образ Божий, не счете за похищение да бъде равен Богу; но понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт, и то смърт кръстна."

Макар и Бог, Иисус предпочел да се яви на земята в образ на смирение, когато приел човешка плът. Той вижда Себе Си в ролята на пастир. Св. ап. и ев. Марк разказва (Марк. 6:34): „Иисус, като излезе, видя множество народ и се смили над тях, защото бяха като овци, които нямат пастир; и захвана да ги поучава много".  Същото научаваме и от св. ап. и ев. Йоан - в своето евангелие той ни предава следните Иисусови слова (Йоан. 10:11, 14-15): „Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците. ... Аз съм добрият пастир; и познавам Моите Си, и Моите Ме познават. Както Ме познава Отец, тъй и Аз познавам Отца; и душата Си полагам за овците".  А как постъпва пастирът, ако някоя овца се отклони и изгуби пътя? Той тръгва след нея да я върне.  Това разбираме от св. ап. и ев. Матей (Мат. 18:12, 14): „Как ви се струва? Ако някой има сто овци, и една от тях се заблуди, не ще ли остави деветдесетте и девет, и не ще ли иде по планините да дири заблудената? ... Тъй и вашият Отец Небесен не иска да загине ни един от тия малките".

Последни проучвания в психологията: личното осмисляне и духовността у децата

Изследването, направено от Холдър, Коулман и Уолъс (2008), разкрива (възрастови) разлики между развитието на духовността при малките деца (на възраст 8 - 12 год.) и това при юношите и зрелите хора.  За целите на своето проучване авторите поставят разлика между „духовност" и „ритуал", или това, което православните наричат „Литургия". Те определят духовността като вътрешно усещане за дълбоката същина и смисъл на живота в противовес на „религиозната практика", което ще рече „посещаването на църква, молитвената практика, богосъзерцанието".

Авторите твърдят, че „ключов фактор за укрепване на връзката между духовност и душевна наслада се явява разгръщането на личното осмисляне на нещата". Те препоръчват да стимулираме у децата чрез различни похвати личното осмисляне на нещата - като ги насърчаваме, примерно, да проявяват самоотверженост, грижовно отношение към другите, да използват вежлив речник, да показват добро поведение както към връстници, така и към възрастни хора, т. е. към всички останали, защото това е начин да подсилим чувството за щастие в детската душа.

Литургията: осмисляне на живота в неговата пълнота

В Източноправославната църква Литургията отобразява в цялата му пълнота спасителното дело на Бога, което ни отваря път към единението с Него, т. е. към възможността „да станем участници в божественото естество," (срв. 2 Петър. 1:4).  Ясен пример за това се явява Евхаристийната молитва от Василиевата литургия, където историята на спасението започва още от сътворяването на нашите прародители в Рая, непослушанието и падението на човека, делото на Бога в човешката история чрез делата на Неговите пророци и продължава с изпращането на Неговия Син, нашия Господ, Бог и Спасител Иисус Христос, Който прие тленна плът и понизи Себе Си, съчетавайки Божествената с човешката природа, и ни отдаде Себе Си, претворявайки Своето Тяло и Кръв в хляб и вино, и се пожертва за нас, с „Неговите спасителни страдания и животворящия Кръст, Неговото възнасяне на Небесата и сядането Му отдясно на Бога, Неговия Отец". Описвайки значението на Евхаристийната литургия за Църквата, Архиепископ Иларион Алфеев (2002 г.) я нарича „нейна основа, без която съществуването на Църквата се обезсмисля". По своето естество светата Литургия черпи величието си не само от отобразяването на Христовата любов към нас - заедно с това тя ни запознава със Словото Божие, включва прочит на евангелски текстове и послания, дарява ни възможността да приемаме Тялото и Кръвта Христови (претворени хляб и вино). Евхаристията, по думите на  Павел Евдокимов (2002), е „самата същина на Църквата и придобивка, принасяща плод за единението, заложено в проповедта, жертвата и живота...".

Алфеев прави следното обобщение на литургично-евхаристийното богословие на Източноправославната църква: „Христос е Единият истинен Първосвещеник. Той присъства невидимо в храма и чрез свещеника ни дарява със Своето действие. Православните християни вярват, че Евхаристията е не просто символичен акт, извършван като възпоминание на Тайната вечеря. Евхаристията е всъщност самата Тайна вечеря, която се възсъздава ежедневно в Христа до ден днешен - още от Пасхалната нощ, когато Христос седнал на трапезата заедно със Своите ученици, Църквата не е прекъсвала това свое дело".

Участието в Литургията и Евхаристията е от първостепенно значение

В Източноправославната църква участието в Божествената литургия е не някакъв допълнителен фактор, а базисно условие за истинното осмисляне на живота. Непосилно е за личния ум да изпълни своето истинно предназначение без Божествената литургия и Евхаристията. Павел Евдокимов (1998) цитира в тази връзка думите на св. Григорий Палама: „Защото човешката душа е жадна за безкрайността... всяка твар, у която е заложен душевен блян и стремеж към своето назначение, трябва да се устреми към Христа". За Евхаристийното общение Евдокимов казва, че то е „реално споделяне на Христовата пълнота, дълбока сила на единение". Към това добавя думите на Николай Кавасила, че „повече от това няма нито как, нито накъде".

Неумението да се справяме с повелите на брака и на църковното служение: как сами тласкаме децата да се отклоняват от верния път

Ако изключим като причина наличието на заболяване, всяко друго нещо, поради което нашите деца (както и ние самите) пропускат Божествената литургия, се явява поради тази причина Божествена трагедия. Такъв род трагедия е нахлуването на мирските ценности и светски практики в живота на християнина.  Щом дадено занимание ни дели от Бога (от Светата литургия, от докосване до Христовото Слово, от приобщаване към свещената трапеза и причастяване с Христовите Тяло и Кръв), значи имаме наличие на зло, независимо че то може, както посочва К. С. Луис (1961), да бъде поставено безкрайно хитро и лукаво под маската на нещо добронамерено: от рода на детски спортни школи, благотворителни детски състезания, училищни спортни клубове (баскетбол, бейзбол, футбол, обучаване на специални спортни агитки и др. п.). В списъка на възрастните тези занимания са заменени от риболов в неделните сутрини, от голф игри. В тази посока бих искал да посоча и едно одобрено от някои църкви занимание, което спрямо обстоятелствата се явява твърде неудачно решение. 

Одобрен от някои църкви грях: сутрешните неделни занимания

За мен е крайно непонятно как в неделните сутрини родители, които имат себе си за добри християни, придържащи се към Духа на Христовата Църква, оставят своите деца в групи по църковно обучение и по такъв начин ги откъсват от Спасителния Дар, който получаваме чрез  Светата литургия от Самия Христос. Не е ли това абсолютно нелогично? Още по-непонятно е обаче защо хора, ръкоположени да бъдат раби и пастири на своето стадо, на практика принизяват Христос, позволявайки просветни занимания да влизат в ролята на достоен заместител на Светата литургия.

„Всичко си има време, време има за всяка работа под небето..." (Екл. 3:1)

Нека да направя едно уточнение: аз не съм против религиозното обучение. Нали Сам Господ нерядко е ходил по синагогите и по планинските била, поучавайки. Св. ап. Матей ни казва: „И ходеше Иисус по цяла Галилея, като поучаваше в синагогите им, проповядваше Евангелието на царството..." (Мат. 4:23) и „като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него.  И Той, като отвори устата Си, ги поучаваше..." (Мат. 5:1,2). В Своята Божествена слава обаче Иисус не предпочете наместо Пасхалната трапеза да ни завещае наставническите занимания и върху нея Той положи Тайнството на Евхаристията, даде ни Своите Тяло и Кръв и заповяда на апостолите Си нещо, което те предадоха на своите приемници и което продължава да бъде предавано на всички техни наследници във времето, в това число на съвременните епископи и свещеници: „Това правете за Мой спомен." В Гетсиманската градина, за слава на нашия Небесен Отец, Христос подчини Своята човешка воля на Божията и каза „да бъде не Моята воля, а Твоята". По такъв начин Той доброволно предпочете за Себе Си страданията на Кръста в името на нашето спасение, при все че просветната подготовка е представлявала вид начин да отсрочи Своята присъда. Но къде тогава трябва да бъдем ние? Същия въпрос ми се иска да задам и на хората, които в неделните сутрини обучават нашите деца в курсове по религия, вместо тези деца да бъдат на Светата литургия: къде всъщност са те? Не са на евхаристийната трапеза, не са на кръста, не са пред прага на Възкресението. 

Моделиране

Проучванията в областта на експерименталната психология представят сериозни доказателства за важната роля, която има в процеса на усвояване и реализиране на познанията наличието на пряк модел за подражание (Бандура, 1977, 1986).  Моделиращата сила (познат още като обучение чрез пряко наблюдение) е особено действена върху децата, но като цяло тя има активно влияние през целия човешки живот. За да се осъществи процес на усвояване чрез пряко наблюдение, е нужно наличието на четири условия:

* Внимание към модела. Внимание към модела и неговите отличителни особености от рода на личностен авторитет, емоционален ресурс, т. е. в каква степен успява да възбужда положителни или отрицателни емоции, също така неговия обхват на функционално взаимодействие; внимание към наблюдателя и неговите особености от рода на степен на когнитивното възприемане, общи когнитивни параметри и степен на емоционална възбудимост.

* Процеси на умствено възприемане. Процеси на кодиране в паметта у наблюдателя: словесно или образно действие, организация на когнитивната активност, параметри на мисловното възпроизвеждане, начини на вписване в дългосрочната памет.

* Двигателно репродуктивни процеси. Способност за възпроизвеждане поведението на модела: физическа пригодност и известни спомагателни умения, критично възприемане.

* Мотивационни процеси. Външни, вътрешни, хедонистични, социални, морални и религиозни подбуди, мотивиращи наблюдателя да подражава на модела.

Имаме налице тези четири условия, когато деца гледат как в неделните сутрини някои възрастни отиват на светата Литургия, докато те самите остават в групите по религиозно обучение; по-лошият вариант е, когато в неделните сутрини авторитетни в очите им възрастни хора (от рода на родител или друг сродник) се отдават на спортни занимания или остават „да се наспят добре" у дома. В подобни случаи е в сила правилото: делата са по-силни от думите.

Да разширим у децата ни личното осмисляне на светата Литургия

Последните проучвания в експерименталната психология показват, че малките деца са „по-духовни", когато духовността е част от техните „вътрешни убеждения". Тези заключения са пряко свързани с участието на децата в светата Литургия. Възможно да постигнем това, ако разговаряме с децата как самите те възприемат всяко отделно моление, молитва, проповед, евангелски текст.

В други мои разсъждения от поредицата за интелигентната родителска грижа аз препоръчвам при работа с деца да използваме Сократовия метод. Това ще рече да им задаваме въпроси за значението на всяко отделно нещо в техните очи (Дж. Морели, 2007).  Относно споменатите изследвания на Холдър, Коулман и Уолъс (2008), те проучват поведението на деца на възраст 8 - 12 години. Този възрастов период принадлежи към така наречената „рационална възраст". Ето, примерно, как можем да свържем светата Литургия с личното възприятие:

1. Какво означава за теб думата ............... ?

2. Дай ми пример как би могъл да използваш тази дума (дело и др.) в твоя живот.

Това може да се практикува и в групите по църковно обучение (стига само заниманието да не съвпада по време със светата Литургия). Свещеникът може да „води" също така диалогизирани проповеди, насочени конкретно към децата. (Тук искам да вметна, че аз самият практикувах това години наред в енорията, в която бях назначен преди да поема сега поверената ми служба. Заниманието с децата го провеждах непосредствено преди самата света Литургия. С течение на времето хората в зряла възраст от енорията се почувстваха така „сродени" с практикуваната информационна схема, че към края на служението ми в онази енория те значително надвишаваха по брой моите малки възпитаници. „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно" (Мат. 19:26).

Описание на няколко примерни схеми

Трудно е да се направи точно описание на конкретен пример, защото „детската проповед" и църковно обучение за деца изискват изключително непринуден диалог с децата, при който не е изключено понякога да се почувстваме неподготвени, защото децата нерядко ни изненадват  с доста необичайни (от собствената ни гледна точка) асоциации.  При все това бих предложил нещо като пример за диалогизирана проповед към деца:

Пример 1: Отделен стих от моленията на Великата ектения

Свещеник (С): И така, нека да поговорим за първия стих от Великата ектения, или първата песен в началото на Светата литургия: „С мир на Господа да се помолим." Кой ще ми каже как разбира тези думи? Ето, например, думата „мир"?

Дете (Д): Мир е, когато не се бием.

С: Точно така. Някой друг да добави нещо? (Давайте думата най-вече на децата, които вдигат ръка, като деликатно поощрявате и по-безучастните, само че без да ги заставяте и да ги карате да се чувстват неловко.)

     Какви други думи чуваме в тази молитва?

Д: Да се помолим!

С: Прекрасно! Значи тази молитва показва, че да живеем в мир и да се молим са свързани неща?

    На кого се молим?

Д: На Господа (Бога, Иисус Христос и др. п.).

С: Браво! Вижте само колко е прекрасно: имаме заедно „да не се бием", „да живеем в мир" и „да се молим на Бога...

    Може ли сега някой да ми каже как вижда това за себе си? (Или:... по какъв начин може да приложи това в училище, у дома... в ежедневието... и т. н.)

Родители, учители, целия народ Божий, духовници, ръкоположени да бъдат слуги и пастири - за всички ни е ясно, че дори само текстът на светата Литургия е същинска съкровищница от теми, които могат да бъдат използвани за целите на обучението. 

Пример 2: Икони и символи

В този пример свещеникът трябва първо да представи с едно сбито описание темата по същество.

Икони. Представяне на темата: Иконите са прозорци към небето, рисунки на това, което ни е предал с думи Иисус - Неговите притчи и разкази, чрез които ни се дава някаква поука, събитията от Неговия живот, а също така рисунки за живота на Богородица, майката Божия, и светиите. 

С: И така, деца! Кой от вас е гледал през прозорец?

Д: Всички вкупом вдигат ръце и викват в един глас: Аз!

С: И какво сте виждали през прозореца?

Д: Къщата на съседите. ...  Дървото в двора. ...... Паркинга пред блока.   ...   Колата на мама. ......

С: Браво! Джони, ти казваш, че си видял дърво. Дървото част ли е от прозореца?

Д: Не! То е отвън. От другата страна на прозореца, но през прозореца го видях.

С: Добре, помислете внимателно сега. Виждате икона на Иисус. Не забравяйте, че иконата е прозорец. Можем ли да кажем, че иконата, или прозорецът, е Иисус?

Д: Не! Иисус е на небето.

С: Прекрасен отговор! Значи, когато гледаме икона на Иисус, това просто ни помага да видим (да насочим мисълта си към) Иисус, докато Той всъщност е на небето.

Д: Да! 

С: И все пак иконата не прилича съвсем на прозорец, тя прилича много и на рисунка. Сега ще ви попитам нещо друго. Кой от вас си има снимка на мама или татко?

Д: Аз имам. Имам си снимка и на моята сестра (брат). И т. н.

С: Чудесно! Кажете ми тогава кой от вас смята, че снимката на мама е самата мама?

Д: А?

С: Ами, да, кажете ми. Снимката на мама е мама или мама си е просто мама?

Д: Не! Мама е в църквата (вкъщи, на пазар и т.н.)!

С: Прекрасен отговор! Когато погледнеш снимката, започваш ли да мислиш за нея?

Д: Естествено!

С: Как точно става това?

Д: Ами, започвам да я виждам в ума си. Усещам нещо приятно, докато гледам снимката, защото обичам мама. 

С: Така, добре! Това означава, че снимката не е твоята майка, но снимката насочва мислите ти към нея и събужда у теб приятни чувства.  Нека да се върнем към иконата на Иисус. Можем ли да кажем, че иконата е самият Иисус или самият Бог? 

Д: Не!

С: Как тогава ни действа иконата?

Д: Кара ни да мислим за Бога и да се чувстваме приятно от това.

С: Много добър отговор. 

    На иконата ли се покланяме ние?

Д: Не! Иконата не е Бог, тя е само снимка, прозорец. Бог е в небето!

С: Значи така, на кого се покланяме тогава?

Д: На Господа, Бога, Който е на небето!

С: Прекрасно! Деца, хайде сега да ми отговорите на още един въпрос: кой от вас би грабнал пастели и флумастери и би надраскал цялата снимка с грозни драсканици? (При подобен въпрос свещеникът трябва да бъде внимателен, защото дете, претърпяло обида от възрастен човек, действително може да натрупа у себе си доста скрит гняв към този човек - трябва да сме сигурни, че даваме за пример снимка на човек, от когото децата получават обич и към когото изпитват обич.) 

Д: О, не! ... Аз обичам тази снимка и ще си я пазя.

С: Точно така, ще се отнасяш към нея с обич. Хайде сега, помислете за иконата - как да се отнасяме към нея?

Д: С обич.

С: Браво! И как правим това? Някой от вас виждал ли е как точно се отнасяме към иконите?

Д: Ами, да, виждал съм как ги целуват и се кръстят пред тях.

С: Да, това се нарича почит (или благоговение) към иконите... Нещо, което трябва да умеем да правим от сърце...

Тамян. Представяне на темата: Да разгледаме един стих от църковен псалом, който четем на всяка вечерна служба: „Да възлезе молитвата ми като тамян пред Твоето лице, въздигането на ръцете ми - като вечерна жертва." (Пс. 140:2)

С: Кой от вас е виждал как се използва тамянът.

Д: Почти всички деца вдигат ръце и викват: Аз!

С: Чудесно! Кога точно сте го виждали?

Д: През цялото време.

С: Какво ще рече „през цялото време"? Кажете ми кога по-точно?

Д: На литургията. Свещеникът го използва през цялото време.

С: Добре! Значи така, когато свещеникът или дяконът използват тамян, вие усещате приятен аромат, а какво виждате?

Д: Издига се дим.

С: Кажете, кой си спомня стиха от псалома, който цитирахме в началото?

Д: Тамянът е като молитва.

С: Добре. Или може би, молитвата - като тамян?

Д: А, да, така беше!

С: И какво ще означава това?

Д: Ами, сигурно, че молитвите трябва да бъдат като дим?

С: Може и така да се каже... но да добавим още нещо... какво виждаме, че прави димът?

Д: Издига се нагоре, право към небето...

С: Прекрасно... значи така... трябва да виждаме молитвите си като нещо, което се издига нагоре, към Бога... също както дим от тамян...

Д: Аха!

С: Вижте, Църквата използва нещата около нас по такъв начин, че да ни напомнят за Бога... както, например, димът от тамяна...

Д: Колко хубаво!

Lex Orandi, Lex Credendi   Законът на молитвата е закон на вярата

Законът на молитвата е закон на вярата. За православните, както посочва Зизиулас (1985), „основа на Църквата е Евхаристията". Той вижда Евхаристията и инструмента за нейното осъществяване, светата Литургия, като онтологично - екзистенциален център на спасението. В светата Литургия Христос, Който е Бог „неизказан, неизследим, невидим, непостижим" (Евхарист. канон), както и целият промисъл на спасението добиват светотайнствено присъствие чрез Неговото дело за нас. За православните християни Бог е съвършен и невидим в своята святост и затова в Православната църква не е прието по време на служба да се използва китара, стробоскопна светлина, рап или рок музика и др. п. с цел да стимулираме нашите деца (и себе си) към „лично осмисляне" на Литургията и Евхаристията. Но дори да вземем да използваме подобни неща, ние не Бога ще почувстваме по-добре, ами ще потънем още по-дълбоко в тинята на плътските заблуждения. Във всички свои молитви, било то богослужебни или лични, светите отци на Църквата отправят предупреждение за тази съблазън.

Евагрий Понтийски ни казва: „Никога не правете усилия да виждате фигури или форми по време на молитва. Недейте възжелава да имате осезателни усещания за ангели или за действието на Христовата сила, защото това е лудост: то е като да вземете вълк за свой пастир и да се покланяте на вражеските сили, демоните... . Умът се мъчи да огради Божественото във фигури и форми... блажен е умът, който по време на молитва е напълно освободен от формите и пространството." („Добротолюбие"). Св. Григорий Синаит ни казва: „Ето защо, ако искаме да познаем истината и да не се отклоняваме от пътя, нека се стремим да използваме силата на боговдъхновението така, че да бъде свободна тя от всякакви фигури и форми, и да не се мъчим да съзерцаваме във въображението си силуети и очертания на свети неща, нито пък цветове и светлини" („Добротолюбие", 4).

Бога откриваме в празното пространство, тишината и тъмнината. Евдокимов (1998) отбелязва, че Бог обгръща Себе Си с тишина. Знаем как юдеите поискали от Христа: „Покажи ни Отца" (Иоан. 8:14). Знаем и Неговия отговор: „Истина ви казвам, няма да се даде личба на тоя род" (Марк. 8:12).  По думите на Евдокимов „Бог дойде на земята, но явно не пожела да открие на сетивата ни Своето Божествено естество." Да се докоснем до Бога е възможно единствено чрез духовното познание, ядрото на което е сърцето.   

Митрополит Калистос (Тимъти Уеър) (1966) пише, че духът достига познанието „чрез една мистична форма на възприятие, която превъзхожда нормалната умствена дейност у човека." Св. Теофан Затворник (цитиран от Уеър, 1966) обяснява: „Сърцето, това е скритият човек вътре в нас, или духът. В него са съзнанието, съвестта, чувството за Бога и за нашата връзка с Него, както и всички други непреходни ценности на духовността."

Разширяване на личното осмисляне: път към духовната радост и благочестието

Укрепването ни в една дълбока, истинна православна духовност е главна цел на стремежа ни да подпомогнем нашите деца да постигнат лично осмисляне на светата Литургия и посланията на Свещеното Писание. За да можем в едно със св. ап. Петър да казваме: „Вашето украшение да бъде не външно, сиреч, плетене на коси, кичене със злато или обличане в премени, а вътрешно - скритият човек на сърцето в нетленната красота на кроткия и тих дух, което е драгоценно пред Бога" (1Пет. 3:3-4). По такъв начин те (пък и всички ние) ще могат да изпълнят това, за което Бог ни е създал: да Го познаем, да Го възлюбим, да Му служим и да се сдобием в Него с небесното блаженство.

„Да ви даде, по богатството на славата Си, крепко да се утвърдите чрез Духа Му във вътрешния човек, и чрез вярата да се всели Христос в сърцата ви." (Еф. 3:16-17)

 

ОТ ПОРЕДИЦАТА "ИНТЕЛИГЕНТНАТА РОДИТЕЛСКА ГРИЖА И ИНТЕЛИГЕНТНАТА ПАСТИРСКА ГРИЖА", (XVIII)

Превод: Анжела ЛАЗАРОВА-ПЕТРОВА

 

 Бележка прев.: Протойерей д-р Джордж Морели е дипломиран клиничен психолог и брачен и семеен терапевт. Отец Джордж е свещеник към Антиохийския православен храм "Свети Георги" в Сан Диего, Калифорния, САЩ. Автор е на книгата "Изцеление: Православното християнство и научната психология" (Healing: Orthodox Christianity and Scientific Psychology. Eastern Christian Publications).

-------------

/1/ Бихевиоризмът е свързан с методите на наблюдение и експеримент. Бихевиористите смятат, че психологията е наука за поведението. За поощряване на поведението се използват т. нар. положително подкрепление (стимул) и отрицателно подкрепление (наказание).

***

СРОДНИ ТЕМИ:

НУЖДАТА ОТ МАЙЧИНСТВО, Св. Синод на Гръцката ПЦ

МАЙЧИНАТА ОБИЧ, Старецът ПАИСИЙ

ЗА ДЕТЕРОДСТВОТО ПРИ МИРЯНИТЕ, Св. НИЛ МИРОТОЧИВИ АТОНСКИ

ХРИСТОС, ЦЪРКВАТА И ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО, д-р Светослав РИБОЛОВ

ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО -­ ЛЕСТВИЦА НА БЛАГОЧЕСТИЕТО, Анула ХРИСТОВА

 

 





Още от "Православна мисъл":