ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Монашество » БЛАГОДАРЕН СЪМ БОГУ ЗА НЕГОВИЯ БЛАГ ПРОМИСЪЛ

БЛАГОДАРЕН СЪМ БОГУ ЗА НЕГОВИЯ БЛАГ ПРОМИСЪЛ

2010-02-11, автор: интервю с Видински митрополит ДОМЕТИАН, рубрика: Монашество

mitr_dometian.jpg- Ваше Високопреосвещенство, бихте ли разказали в какво семейство сте роден и как това определи жизнения Ви път?

- Слава Богу, че Божият благ промисъл е отредил да се родя, живея и възпитавам в едно традиционно православно родопско семейство. Баща ми беше 60 години свещеник и създаваше в нашето семейство една православна, църковна, родолюбива и патриотична атмосфера, която наред с възпитанието, което получавах в училището създаваше в мене почит към родителите ми, сродниците ми, учителите, съседите, по-възрастните и всеки, когото срещам в живота си. Роден съм в далечната 1932 г. на 11 ноември в малкото родопско село Хасовица, Смолянско, откъдето е започнал моят жизнен път. В родното ми село има само 60 къщи. Народът живееше скромно, препитаваше се с труда на ръцете си и се задоволяваше само с най-необходимото. На трапезата им обичайно имаше картофи, зеле, фасул, мляко и млечни продукти. Месото бе рядкост. Един път седмично пазаруваха в Устово, сега квартал на Смолян, та неделната трапеза да бъде по-празнична, разбира се, в периодите, когато това се разрешаваше. И тук е мястото да кажа, че църковната дисциплина, постите, редовното ходене в храма, благочестието, не само в моето, свещеническо семейство, но и у съселяните ми, бе на изключително равнище. Камбанният звън призоваваше всички в храма. Даже в онова време имаше прекрасен смесен хор от младежи.

- Как Бог и вярата присъстваха в ежедневния живот на тези хора и във Вашия доми на Вашите близки?

semeistvoto.jpg- Сутрин всеки по различно време излизаше от дома по своите задачи и не сме били на обща молитва. Но бяхме научени още като малки деца, денят и всяко наше начинание да начеваме с молитва пред домашните икони. Ние бяхме пет деца. Не минаваше вечер, след скромната вечеря да не изпеем всички заедно църковни песнопения, пък и родопски песни. Вечерните ни молитви бяха скромни, непретенциозни. Силно впечатление ми правеха трепетът и вниманието, с което моят баща се подготвяше за служба: разучаването на типика, реда и особеностите на предстоящата му служба, подготовката на проповедта, молитвената му подготовка, телесната чистота - той държеше да бъде и физически чист за предстоенето си пред Бога... В постния период за нас беше нещо обичайно да се храним с най-проста храна: лютеничка, хляб и обичайните постни родопски ястия. Постът беше закон. Вярата православна бе начин на живот за този обикновен народ, който макар и да не познаваше тънкостите на догматиката, живееше съгласно евангелските етични норми. Спомням си как си общуваха хората в съгласие: всеки в трудовете си, на нивите, на мегдана, на седянките, хората в празничните дни... Всичко това остана в моите спомени като особен дар на моето детство.

bratiata.jpgМного може да се говори за нашето семейство. Имах сестра, по-голяма от мене, завърши учителския институт. Бог да я прости, почина твърде млада, на 40 години. Отличаваше се с голяма сестринска любов към нас, по-малките братчета. Аз съм вторият; Делян, който е художник, завърши в Москва; отец Милко, който служи в храма в Банкя, край София; отец Благой, който също е свещеник, сега в Ню-Йорк, САЩ. И техните семейства, слава Богу, участват в живота на Църквата, отец Василий, синът на отец Милко, също е енорийски свещеник в Банкя.

- А кога у Вас надделя решението да посветите живота си на Църквата?

- Бях 13-годишен, когато реших да постъпя в Пловдивската духовна семинария, която тогава, 1947 г., беше евакуирана в Бачковския манастир. Там се насочих след като прочетох в „Църковен вестник", който баща ми редовно получаваше, обявите за двете семинарии - Пловдивската и Софийската. Избрах по-близката, Пловдивската. По онова време вече живеехме в с. Гледка, сега квартал на гр. Кърджали, където моят баща премина на служение от1937 г. и издигна храм през 1938 г. Сега там служи отец Боян Саръев, който обгради храма с прекрасни манастирски здания, но началото постави моят баща. В последните си години той мечтаеше да има достоен заместник, какъвто определено е отец Саръев.

- Родителите Ви повлияха ли пряко на този Ваш избор, говорили ли са Ви да поемете пътя на баща ви?

sroditelite.jpg- Не. След това разбрах, че те са държали на личната ми свободна воля. Баща ми не ми е говорел за постъпване в семинария. Може би и защото това е свързано със средства, а ние материално бяхме скромно семейство. Прочетох обявата, изпитите бяха насрочени за септември месец, аз проявих голям интерес... и тази искра така силно се разгоря в мене! Страстно пожелах да стана ученик в това духовно учебно заведение, защото вече имах добрия пример на своя баща. Той бе изряден свещеник в едно село в Източните Родопи, а към тази енория и в още 6-7 малки селца, населени с бежанци от Беломорска Тракия. Бедни хора, прокудени от родните си места, където са оставили къщите, нивите, лозя, добитък и настанени в примитивни къщи на изселило се турско население по споразумението Моллов-Кафандарис. Тези хора, живели по тучни долини и равнини край Бяло море, идват в запустелите неплодородни планински земи на Родопа планина, където трябвало да започнат живота си отначало. Трудолюбив народ, боголюбив, с голяма вяра и родолюбие. Канеха баща ми да освещава нови къщи, нови кладенци, нови начинания, за кръщения, сватби и пр. Баща ми като свещеник присъстваше във всички по-важни моменти от живота им. Когато станах семинарист, започна да води и мен със себе си и това неусетно ме въведе в служението на църковното поприще - с пеенето, със службите, но и с отношението към болките и неволите на хората.

- А кога и как взехте решение да се посветите изцяло в служение на Църквата?

- Ако трябва да поставя отправна точка на едно вече по-определено мое желание да се посветя на монашеско послушание, това е пребиваването ми, макар и само за един срок, в Бачковския манастир - от септември до 10 декември 1947 г., когато изгоря сградата на училището в обителта. Манастирската атмосфера, сутрините и вечерите в храма „Св. Николай", денят започващ с биенето на клепалото, утринното и вечерното богослужение и св. Литургия в празнични и неделни дни... Общуването с монасите на светата обител по време на богослуженията в голямата манастирска църква и в личи разговори, идването на много богомолен народ, слушането на проповедите, семинарската дисциплина, нашата съсредоточеност върху ритъма на богослужебния кръг и ученическите ни задължения... Всичко това разпали в мене любовта към монашеството.

- Говори се, че Църквата е оскъдяла откъм опитни духовници, че духовната приемственост се е загубила. Кои бяха Вашите учители и наставници във вярата и в Църквата?

- В Бачковския манастир по детски сърдечно и непосредствено закопнях да отида в манастир, да стана монах. Тази идея растеше в мене... още повече, когато през 1950 г. се обединиха двете семинарии и се преместихме в Черепиш, в непосредствена близост до друг манастир, с жива монашеска традиция.

Помня личните си контакти, духовното си общение с някои от монасите, които с голямо внимание се отнасяха към нас, семинаристите, и ни предаваха монашеското си възприемане на света. Бих искал да спомена монах Поликарп, един светогорски монах, от манастира „Зограф", който прииждаше в Бачковския манастир и живееше там дълги периоди и струва ми се, почина в Бачковския манастир. Имаше един благообразен старец архим. Евтимий, който отделяше време и на нас, малките семинаристи, и ни говореше за монашеския начин на живот, за монашеското послушание. В Черепиш, вече като семинарист в 4-5 клас, като дете с по-скромни финансови възможности аз нямах привилегията да се връщам през ваканциите вкъщи. Само през лятната ваканция се прибирах у дома. През другите ваканции оставах в Черепишкия манастир, където блаженопочившият епископ Тихон, който беше ректор на семинарията и игумен на манастира, ме приюти по-близо до себе си. С едно топло бащинско чувство и грижа ми отреди да бъда помощник-библиотекар, а през ваканциите ежедневно заедно с другите монаси пеех на клира, помагах  му в богослужението, придружавах го по околните села, когато отиваше по служба. На Богоявление придружавах един йеромонах Митрофан по околните села в Искърското дефиле да му нося менчето... Това са много мили спомени за мене. Отец-ректорът ме приемаше и на трапезата си, заедно с още един или двама, останали като мене през ваканцията. Попивах думите му, държанието му... - впечатляваща личност! Неговото достойно поведение, бащинското отношение към нас беше завладяващо за детските ни души. Имаше и един достоен духовник, наш преподавател по християнска нравственост, покойният еп. Герасим. Той обичаше в свободните си от занятия часове да ни отделя време и в благочестиви духовни разговори да се разхождаме из околностите на семинарията. Всичко това затвърждаваше у мене желанието, като завърша да стана послушник, да се подготвя за монашеско пострижение. Бях си избрал Рилския манастир. Защото възлюбих родолюбивия подвиг на родния светец.

- Значи ли това, че сте мечтал за манастир, а не за епископско служение?

- Съвсем искрено - да! Но какво стана. След семинарията веднага постъпих в Духовната академия. Там наред със следването бях всекидневен певец в църквата „Св. Николай Мирликийски", срещу Митрополията. Всеки ден - св. Литургия. София ми даде твърде много през тези студентски години: тържествените богослужения в храмовете, театралните постановки, оперите, концертите... всичко това ме обогати, разшири кръгозора ми. Имаше и многобройни изкушения - благочестиви християнки, редовни богомолки, които искаха да ме задомят със своите внучки, за да се радват на хубаво, благочестиво свещеническо семейство. Но бях опазен от това изкушение. Бракът нямаше да ме отклони от Църквата и от свещеническото служение, но сигурно щях да изживявам тежко липсата на монашеството и това да се отразява негативно на личния ми и семеен живот. През 1956 г. завърших. Две години - 1957-58 г. - в казармата. В началото на 1959 г. по покана на блаженопочившия Старозагорски митрополит Климент, по-специално на моя духовен отец архим. Панкратий, тогава протосингел, а впоследствие - също митрополит, на Старозагорската епархия, заминах за Стара Загора. На 14 януари 1959 г. в Мъглишкия манастир „Св. Николай" получих монашеско пострижение.

Преди това имах размисъл и борба в себе си, защото моите родители и многопочитаният от мене известен кърджалийски свещеник иконом Даниил Николчев, който е от рода на Великотърновския митрополит Софроний, син на Чавдар войвода, искаха да се посветя на свещеническо служение в Кърджали, да бъда градски свещеник близо до родния ми край. Хората там ме обикнаха още когато при завършването си през 1956 г. станах певец и диригент в храма и очакваха да стана техен енорийски свещеник. В една младежка, неукрепнала и впечатлителна душа всичко това не можеше да не създава известно двоумение, колебание. Когато тръгвах за пострижението си, на гарата в София имаше два влака - единият за Стара Загора, другият за Кърджали. Професор Коев, мой приятел, Бог да го прости, дойде да ме изпрати. Имах два билета - единия за Кърджали, другия за Стара Загора - и изборът щеше да определи живота ми. Покойният професор Коев, тогава асистент в Духовната академия, ми каза: ето, това е един вододел за тебе, от една страна любовта към родителите ти, към твоите съграждани, вниманието на родопските свещеници и техните очаквания, и от друга страна, монашеското поприще под опеката на един достоен архиерей, какъвто беше митрополит Климент - при него ме беше завел, тук в Светия Синод, и препоръчал професор Дюлгеров, царство му небесно от БФ. Кърджалийският влак тръгна няколко минути по-рано. Когато началникът на движението вдигна зелената палка и даде път на влака за Кърджали, аз хлопнах вратата на потеглящия влак, а с това и към попрището ми на градски свещеник.

- Никога ли не сте съжалил за този влак? Имал ли сте такива мигове на съжаление?

vRusia1.jpg- Не. Аз предвкусвах красотата на монашеския живот. Пък и средата, в която попаднах след пострижението си, животът ми с моя старец при църквата „Света Троица", близо до Митрополията, създаваше за мене една строга манастирска обстановка и аз нямах време да разпилявам мислите си в нещо друго. Всекидневните богослужения в храма, отеческата любов на архиерея - моя старец... тази духовна атмосфера ме завладя и укрепи душата ми в избраното от мене монашеско поприще. При това на ръкоположението ми в йеродяконство на 10 март - Православна Неделя, дойдоха близките ми: баща ми, майка ми, ик. Даниил, баба ми, изключителна жена, родила 10 деца. Те благословиха моето монашеско поприще и аз, получил тяхната подкрепа, се успокоих. Скоро след пострижението ми, през септември същата година, аз бях изпратен от Св. Синод, по ходатайството на дядо Климент, на богословска специализация в Московската духовна академия, в Троице-Сергиевата лавра. Дните прекарани в Сергиев Посад бяха най-радостни и благодатни за мене. Там бях три години - три прекрасни благодатни години под покрова на св. Сергий Радонежки, основател и небесен покровител на Троице-Сергиевата лавра. Наред с научните ми занимания имах послушания и към манастира - служех в манастирските храмове в определени дни. Защитих кандидатска дисертация на тема „История и канонизация на руските светии 19-20 в. и тяхното значение за РПЦ", издадена и на български език. Втората ми тема беше за славянските манастири на Света Гора и значението им за славянските народи. Третата година трябваше да работя върху тази тема и във връзка с разработването й да замина за Света Гора. Но в онези години това се оказа много трудно. Тогава не се приемаха така лесно духовни лица от други страни да пребивават по-дълго време на Света Гора.

- Имате  предвид пречките, които Гръцката държава умишлено е поставяла пред монаси и послушници от други националности?

- Именно. Говоря за 60-62 година. След това, когато вече бях главен секретар на Св. Синод, разбрах какви са били причините да не замина за Атон. Преди това не разбирах тези, бих казал, политически причини. Съгласно регламента, ако монасите от дадена народност паднат под седем, манастирът става гръцка собственост. Българският елемент в „Зограф" тогава беше на косъм от изчезване. Но, слава Богу, манастирът продължава да пребъдва като славяно-българска обител.

- Ако се върнем към въпроса за личностите, изиграли важна роля за Вашето духовно израстване, кои имена бихте споменали от този период на живота Ви?

V Rusia.jpg-  Освен обичайните занимания за семинаристите и стипендиантите: учебните занятия, духовните занимания, библиотеката... тези, които вече бяхме в духовен сан, а аз бях йеродякон, по благословение на ректора и настоятеля на манастира служехме в лавърските храмове. Имахме възможност да общуваме с монасите и да се радваме на общуването с благочестиви поклонници на светата обител. Във  връзка с моите научни занимания аз често посещавах и Ленинската библиотека в Москва и тогава служех и в българския храм на ул. „Таганка", където бях обграден с вниманието на храмовите духовници и благочестивия руски народ. Но основно общувах с някои от лавърските братя, които питаеха бащинска любов към нас. С особено значение за мен беше блаженопочившият вече Волоколамски митрополит Питирим, който тогава беше архимандрит и наставник на студентите в сан. Той ни водеше на екскурзии в Подмосковието, по древни свети места, манастирските метоси - тогава, поделения на Троице-Сергиевата лавра. Той беше широка душа, с богата култура, с топло отношение към учениците, дошли от всички  краища на необятна Русия, и чужденци като мен, общуваше с всеки. Много обичах да служа с него, а и той обичаше да му дяконувам и в лаврата, и когато го канеха да служи извън стените на манастира. Няма да забравя неговото внимание, неоценимата му роля за моето духовно укрепване и израстване.

Имена мога да спомена много - на духовници, преподаватели... Но неизличимо е останал в съзнанието ми блаженопочившият патриарх Алексий І, от когото имах честта да получа свещеническата благодат. Той ме ръкоположи за йеромонах, в съслужение с блаженопочившия Български патриарх Кирил, който беше дошъл за една конференция. Велика Божия милост - да бъда ръкоположен в присъствието на двама патриарси. Вечна да бъде паметта им! Патриарх Алексий І беше една изключителна личност, завладяваща, харизматична. Духовен княз по призвание. Ерудирана личност със силно духовно присъствие в поведение и думи, в отношението му към нещата и света. С голяма любов към учебното заведение и учащите се.

Идваше тогава често и една друга изключителна личност - Крутицки и Коломенски митрополит Николай, уп­рав­ля­ващ Мос­ков­с­ка епар­хия, който изнасяше лекции в семинарията и беседваше с нас. Разбира се, не мога да не спомена и българското и руско свещенство от храма на ул. „Таганка": Проватски еп. Антоний, Главиницки еп. Стефан - тогава архимандрит, когото наследих като главен секретар. Те също проявяваха към мене особено внимание и помощ.

 pat. kiril i episkop parteni.jpgНе мога да не засвидетелствам с благодарно сърце и умиление личното отеческо благоразположение на патриарх Кирил, който след моята 3-годишна специализация в Западна Европа: Франция, Швейцария и Англия, ме назначи за протосингел на Софийска св. митрополия през 1969 г. На 7 март - Православна Неделя - 1971 г. той се упокои в Господа. Но пак той в моята младост и неопитност ме посочи и на 1 октомври 1970 г. ме назначи за главен секретар на Светия Синод.

- Тоест, административния опит получихте под неговото ръководство?

- Не само. Неговият богоизбран наследник, нинездравстващият патриарх Максим, ме прие като послушник в йерархията и администрацията на БПЦ за почти 10 години, докато не приех послушанието да замина като епископ в САЩ - управляващ Акронска епархия. През това време съм имал най-близък досег с Негово Светейшество патриарх Максим, както в богослужебния живот, така и в административния. Питая към него най-топли синовни чувства и имам за какво да му принеса думи на благодарност. Човек може много да научи както от неговия управленски опит, така и от изключителната му монашеска строгост към себе си и търпимост към всички останали. Той, според моите усещания, е възприел тази философия: да даде добрия пример, път и възможности, а който може да ги оцени - да ги възприеме със свободна воля, без да бъде насилван или унизяван. Това е един метод, който Негово Светейшество следва и до днес в ръководството на Църквата, като предстоятел и председател на Светия Синод. Неговата скромност е пословична. Никога не е поставял своите разбирания, своето мнение на първо място. Съборността, която имаме в БПЦ при вземането на важни решения, е благодарение на неговия зрял духовен талант, монашеско чувство на послушание към Църквата, първосветителска отговорност към светото Православие и дълголетната БПЦ и нейните чеда.

След като през 1983 г. се върнах от САЩ, аз пак бях много радушно приет от Негово Светейшество патриарх Максим, който след кончината на приснопаметния Левкийски еп. Партений ме взе за свой първи викарий. Вие можете да си представите какви следи остави еп. Партений, този бележит архиерей, който повече от 40 години е бил викарий на Софийския митрополит. Изключителен духовник, богослов, проповедник и достоен носител на епископското служение. Колко много трябваше да науча в новата духовна обстановка, за да бъда полезен в това отговорно служение на претенциозното столично общество.

- Как приехте избора Ви за митрополит и как това ново служение промени вътрешния Ви и външния Ви живот?

mtDometian3.jpg- Бях І -ви викарий на Негово Светейшество Българския патриарх Максим от април 1983 г. до юли 87-а, когато бях избран за Видински митрополит и въдворен на тази катедра през август същата година. През всички години на послушание при Негово Светейшество аз имах възможността да се уча от този висок пример и да бъда в постоянния поток на благодатта на служението. Ден през ден архиерейски богослужби, защото храмовете и параклисите в Софийска епархия и празниците в църковния календар са толкова обилни и очаквани от вярващите! Негово Светейшество като архипастир и духовен отец беше така снизходителен да ми предоставя възможност да служа не само в София, но и в обширната епархия, по храмове и манастири, села и градове, а това са 9 духовни околии. Всеки месец изготвяхме подробна програма и аз старателно се подготвях. Времето беше бурно и деликатно за църковно служение от гледище на атеистическата идеология. Често ни се налагаше да отговаряме пред „кесаря" за някоя „по-смела" наша постъпка, а ние изпълнявахме онова, което считахме за свой пастирски дълг: да способстваме за обновяване на храмове, да проповядваме открито и без страх словото на Истината. Не искам да отварям тази страница на изпитания, но и на поучителни спомени. Бяха отделни моменти, пък и Негово Светейшество винаги е заставал твърдо зад нас и това много ме е окуражавало да бъда праволинеен в служението си на Църквата.

Помагаше ми и ме ръководеше и опитът, който натрупах като протосингел покрай дядо Партений, както и напътствията на други високопоставени и ерудирани архиереи, като: еп. Николай Макариополски, ректор на Духовната академия, а известно време и председател на църковното настоятелство на ПКСХП „Св. Александър Невски", еп. Тихон Смоленски, първия ми ректор в Пловдивска духовна семинария дядо Йосиф Ню-Йоркски, предходника на катедрата на настоящия митрополит Йосиф, дядо Иларион, вечна му памет, който беше архимандрит и началник на Богослужебния отдел, когато аз бях главен секретар и имах възможност да съслужа и да общувам с него. Имаше и един отец архимандрит Василий (Трингов), също поучителен за мен в много отношения, както и други добри свещенослужители в столицата.

Но избирането ми за митрополит се оказа вододел. Да пребиваваш под покрова на Българския патриарх, нему да даваш отчет за своето поведение, за служението си и да се ръководиш от неговите мъдри и духовно зрели напътствия е едно, а когато всичката отговорност падна върху моите плещи - друго. Вече не си просто послушник. Изхвърчал си от спокойното гнездо и ставаш самостоятелен, правоправещ архиерей. Отговорността е огромна какви решения ще вземеш, какво ще предприемеш, за да отговориш на потребностите на поверения ти народ и свещенство, както и грижата затях.

Спокойното житие: отиваш, където те изпрати Светейшия, кажеш благо слово, радват ти се, връщаш се, докладваш, чуваш наставленията му... се замени с грижата за повереното ми лозе. А почвата не навсякъде в пределите на родна България е плодовита, често е камениста.

Не се оплаквам от своя дял. Бог ме изпрати в епархия, където трябваше да продължа делото на моите именити предшественици. На тази катедра са предстоятелствали екзарх Антим, бележита личност, държавнически и духовен гений, отличаващ се с мъдрост, щедрост, гражданска съвест. След него идва митрополит Кирил, който доизгражда втората по големина в България катедрала „Св. Димитрий", гробът му заслужено е до нея. След него - митрополит Неофит, един дългогодишен зам.-председател на Светия Синод, ерудирана личност с много творения, която обновява църкви и манастири, строи училища, детски градини... Отива си през 1971 г. на 103 г. След него идва дядо Филарет и в едни не леки за Църквата години обновява обители и храмове. Прекланям се пред тези личности! Винаги се просълзявам, когато трябва да говоря за тях. Аз съм наследник на това богатство и то задължава много. Храмовете, които са строени там през Възраждането и насетне, говорят за голямата вяра на този народ, въпреки че политическите процеси, борбите за идеологическо надмощие невсякога са били в полза на Църквата в този район. Манастирите по време на турското робство са били около 50 на брой в обширната тогава Видинска епархия от Враня насам. Сега голяма част от територията й е в пределите на Сърбия. В момента са 8 живи, действащи манастири. Слава Богу, продължаваме с дадените ни скромни възможности, но с много желание и любов, да доизграждаме това скъпо достояние. Особено в последно време, когато Бог ми даде по-спокойни старини и ме обгради с млади, дейни клирици и монаси. Моят викарий, Величкият еп. Сионий, една високо ерудирана и дълбоко предана на Църквата личност, откакто е при мене, ме отменя в много отношения: в усилията по обновяването и възстановяването на църкви и манастири, в съхраняването на иконното и историческото ни богатство, пое голяма част от срещите, от епархийските църковно-просветни ангажименти и др... Младият ми протосингел архим. Антим пое голям дял от нелеките ми финансово-стопански и административни задължения. Другите, така усърдни в служението си всеки на своя пост, отци и братя, като архим. Поликарп, игумените и пр. Аз, разбира се, гледам да съм им полезен със своя зрял опит в общото наше служение на поверената ми епархийска църква. Може би тук е мястото да отбележа, че през последните години, след демократическите промени, общественото съзнание се обогатява духовно, хората възрастват във вярата и се възвръщат традициите за дарителство на храмове, параклиси и подпомагане на просветните инициативи във Видинска епархия. С радост ще отбележа, че бяха построени и осветени три големи храма и десетки параклиси, както и  Бдинският манастир във Видин, с монаси-населници и редовен манастирски живот и просветна дейност. Предстои възстановяването на древния Албутински скален манастир „Възкресение Христово" и Епархийското училище във Видин с перспектива то да се превърне в учебен и културно-просветен център за младежите във Видинска епархия.

- Интересно ми беше как се съчетава монашеският подвиг с административните, стопански, финансови и ръководни задължения, които има архиереят, но сега разбирам, че двете неща са свързани - без монашеския подвиг не бихте имали духовните сили, нужни, за да носите своя управленчески кръст.

- Това е една симбиоза в архиерейското служение. Архиереят е монах, той продължава да изпълнява своите монашески обети и задължения, но трябва да прилага придобитите духовни дарове в една, вече нова обстановка, различна от манастирската, в една нова „пустиня" на подвизаване, която има своите изкушения, каквато е светът. Архиереят е и общественик. Особено в наше време, при силата и влиянието, което имат медиите на локално и национално ниво. Канят ни непрекъснато за интервюта, за различни обществени събития, годишнини, празници, в училища, институции... Всеки търси в своите начинания гласът и благословението на Църквата.

Ние сме над политическите пристрастия. За Църквата всички са чеда Божии независимо от политическите им убеждения в съвременната демократична обстановка. Слава Богу,  винаги съм се радвал на едно благородно отношение и подкрепа от страна на местната власт, на почит към мен, като представител на БПЦ, архиерей, който се старае да си изпълнява дълга към повереното му паство с добра съвест. Аз не съм имал конфликт с гражданските власти във Видинска епархия. Удостоен съм с почетно гражданство на  Видин, Лом, Кула, Монтана, Берковица... - това са градове със стара история и слава. Колко са почетните граждани на един град? И там, сред най-достойните люде, да се вписва и името на един български архиерей, е чест както за моята скромна личност, така и за епархията и родната ни Православна църква. Благодарен съм Богу за Неговия благ промисъл, за това, че ме насочва и пази в служението ми! Естествено, човек може да има и пропуски, но има и начин за изправление: да подлагаш своята съвест ежедневно на изпитание, на изповед, на преоценка на личното поведение и да предпочетеш онова, което е в полза на Църквата, Бога и обществото, защото не може човек да служи на  двама господари. Ето това евангелско правило е едно от правилата на благодатното архиерейско  служение: „Никой не може да слугува на двама господари, защото или ще намрази единия, а ще обикне другия, или към единия ще се привърже, а другия ще презира. Не можете да слугувате на Бога и на мамона" (Мат. 6:24) А нашият Бог в Неговата троичност е Повелителят и Творецът на всичко видимо и невидимо. Той е нашият благ Промислител, Път, Истина и Живот.

- Ако се върнете назад във времето, кои са най-трудните моменти от Вашето архиерейско служение?

mtDometian1.jpg- Трудности от личен характер, както Ви казах, в моето скромно служение не съм имал. Като архиерей се радвам на добро отношение и от вярващия народ, и от свещенството, от игумените на светите обители, от гражданската власт.... Аз съм облагодетелстван в това отношение. Но ми е мъчно, когато като епархийско началство не съм в състояние всякога да удовлетворя личните материално-финансови потребности на някои свещенослужители от по-бедните селски енории.

Нашият край от години страда от силна безработица. Хората, останали без поминък след закриването на заводите и предприятията, тръгнаха по света да изхранват семействата си. И ако някога Видинска епархия е имала над 250 000 граждани християни, сега не са повече от 180 хиляди и то предимно възрастни хора, на социални помощи и пенсии, които разчитат за издръжката си на своите чеда, емигрирали в по-големите центрове на страната и в чужбина: в Испания, Гърция, Кипър, Италия, САЩ.... Това са хората, които биха били активната част от продуктивната и свежа струя в епархийската ни църква. Цели села, някога заможни, с големи благолепни храмове, сега са обезлюдени. Пустеят домовете, пустее и храмът, и училището, и читалището, и улиците. Затрудненията, които изпитва целият ни народ, най-тежко, според статистическите данни, се отразяват на Северозападния край на България. Там е най-големият демографски срив, а той се отразява пагубно и на стопанския, и на културния живот, на образованието, разбира се, не на последно място и на църковния живот. От тук идват нашите затруднения да организираме по-нормален църковен живот, да имаме нови, млади, високообразовани свещеници. Какво можем да предложим на един млад човек и семейството му при тази ситуация обстановка? Как да издържа семейството си, къде да учат децата му, на какво поприще може да разчита съпругата му? Как да му осигурим прилично съществуване, като и минимална заплата сме затруднени да предложим? Преди години заварих 130 свещеници, сега са намалели наполовина, на 70.

Ето това ми създава особена грижа и огорчения. Това са най-тежките моменти в моето служение, когато като архиерей, като духовен отец, не мога да осигуря нормалното и най-необходимото за чедата си, в очакване на по-добри, дай Боже, времена.

Затова бих желал нашата Църква, освен единство в светата Евхаристия,  във вярата и традициите, вбъдеще да възстанови отново и братското разбиране и подкрепа в материално отношение, за добро свидетелство пред света.

- Имате предвид по-богатите епархии да подпомагат по-бедните? Кога се разпадна централизираната финансова система в БПЦ?

-  С началото на разкола, 1991-2 година. Но това е друга страница, която не бих искал да отварям.

- Всъщност, като Ви попитах за тежките моменти в служението си, очаквах да ми кажете за разкола.

- По принцип Съборната Църква е Богочовешки организъм - свята и непорочна. Но ако говорим за разкола, той е едно трагично явление в историята на БПЦ, плод на човешкото несъвършенство и породено от непослушание към чиноначалието на хора, поддали се на властолюбие и стремеж към лична изгода.

Червей на раздора, който поразяваше тялото на Църквата ни. Като гнилоч, унищожаващ кошера, в който има определена дисциплина и ред. Отстъпление от канона, традициите, единството. Аз не бих искал да приемам ролята на съдник - Бог е праведният Съдия. Но св. Йоан Златоуст в прозрението си за греха на разкола бе казал, че и кръвта на мъченичеството не може да умие този грях и останалите в него без покаяние.

Разколът се отрази пагубно на цялостния живот на Църквата ни. Порази я във всяко отношение: в духовно, в послушание, братска любов и доверие, финансова дисциплина, авторитет пред обществото... Но да не завършваме в такива мрачни краски, защото Бог поругаван не бива. Бог е велик и всесилен.

- Какво Ви дава оптимизъм, сили да продължите служението си с неотслабваща воля и усърдие? Освен вашите чеда, за които вече споменахте.

mtDometian4.jpg- Вярата в могъществото и благостта Божия. У мене оптимизмът винаги се е основавал на думите на Спасителя: „Небе и земя ще премине, ала думите Ми няма да преминат" (Лука. 21:33). И ако ние, човеците, в своите немощи грешим срещу Църквата й рушим, то Спасителят е Главата на Църквата и вратата адови няма да и надделеят. Силата на непреходното Божие Слово и благодатта Божия ме обновяват духовно, дават ми сила и дръзновение да продължавам напред, да върша каквото е по силите ми и да не губя надежда. Независимо от нашите падения и ставания, Църквата е пазител и крепило на Истината. Кой може да ни попречи да бъдем в благодатните двори на Църквата, да бъдем в спасителния и кораб, чийто кормчия е Сам Господ Иисус Христос, а Божията Майка е разперила своя покров над цялото човечество! Светостта на родните и общоцърковни светии, техният пример, подвиг, молитвената им сила са нашата пътеводна звезда. За нас остава само да се трудим усърдно, с търпение и вяра всеки в попрището, на което Бог ни е призовал, колкото и скромни и незначителни да ни се струват нашите трудове. „Не бой се, малко стадо"! (Лука. 12:32)

Нека утехата ни да бъде в Господните слова: „Добри и верни рабе! В малко си бил верен, над много ще те поставя; влез в радостта на господаря си!" (Мат. 25:21).

 

Интервюто взе: Александра КАРАМИХАЛЕВА

Снимки: из личния архив на Борис ЦАЦОВ

 





Още от "Православна мисъл":