ЛЕСТВИЦА

ВЪЗНЕСЕНА ОТ ГРОБА НА НЕБЕТО

ВЪЗНЕСЕНА ОТ ГРОБА НА НЕБЕТО

Св. Григорий Палама
Да се научим на мълчание

Да се научим на мълчание

Игумен Нектарий (Морозов)
Да станеш Йоанов

Да станеш Йоанов

Пенка Христова
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

ПРЕДАНИЕТО

2010-02-10, автор: Доц. д-р Емил ТРАЙЧЕВ, рубрика: Теология

panginia.JPGНие живеем в бързо променящ се свят. Езици, някога ограничени до далечните краища на света, днес могат да се чуят в ежедневното общуване. Само за няколко десетилетия множество нови думи и изрази влязоха в живота: интернет, кибернетично пространство, "виртуално общество", генно инженерство, глобализация. От друга страна, много богати на значения и смисъл думи от богословския речник, като "духовност", "общност" и др. бяха лишени от истинския си християнски контекст и се превърнаха в достояние на профанния език. Същата съдба е постигнала и думата "традиция/предание".

Само поглед в речника е достатъчен, за да разберем, че тази дума може да означава много неща. Тя може да означава например "народен разказ за нещо отдавна минало, легенда", унаследен или установен начин на мислене или действие. Казано по-просто, тя може да означава вършене на това, което ние винаги правим ­ или правене на това, което мислим, че винаги правим. На практика всяко семейство има свои собствени предания/традиции, особено празнични. Такива предания имат както много градове и местности, така и социални групи от всякакъв вид. Това е естествено, особено в нашия бързо променящ се свят. В съвременното общество ние очакваме промяна и от гледна точка на нея оценяваме всичко, което ни вдъхва чувството на постоянство, стабилност, принадлежност.

Така разбирано, преданието/традицията несъмнено изпълнява важна човешка потребност. То може би прави живота ни по-спокоен. Но това разбиране е далеч от "истинското предание/правилото на вярата", за което отците на Църквата говорят така убедително. Преданието гледа назад към миналото,но това не е просто припомняне на унаследени обичаи и народен бит. Православните християни може да ценят много предания, които са наследили от своите предци, но основен отправен момент трябва винаги да бъде апостолското Предание, вярата, предадена от апостолите. Това означава преди всичко вярата в Иисус Христос. Ние вярваме, че Иисус Христос е Божието "последно Слово" към човечеството, че в Себе Си Той разкрил тайната на Божия план за спасение, като показал чрез Своята смърт и възкресение абсолютната власт на Оногова, Когото Той нарича Отец. Ние също така вярваме, че сме свързани с този Един Бог и Отец посредством Иисус Христос чрез силата на Св. Дух ­ този Божи Свет Дух, Който ни преобразява в помазаници, светци, както Иисус е Помазаникът, Светията Божи.

В такъв случай Преданието е обърнато към миналото, към апостолското свидетелство. В същото време, оживявано от Св. Дух, Преданието гледа към бъдещето. То има есхатологично измерение. То очаква окончателното изпълнение на Божия план за спасение, когато Христос ще "предаде Царството Богу и Отцу, когато унищожи всяко началство, всяка власт и сила" (1 Кор. 15:24). Следователно Преданието не е просто повтаряне на прекрасни слова и формули, на вършене на това, което ние винаги правим. Както о. Г. Флоровски отбелязва, "Преданието не е само защитен, консервативен принцип; то е принцип на възрастване и духовно възраждане... Преданието е постоянно присъствие на Св. Дух, а не само спомен от думи". Верността към Преданието изисква не само съхраняване на вярата, но и чрез силата на Св. Дух нейното пълно осъществяване. Самите ние трябва да бъдем пребразени от вярата, защото само по този начин ще бъдем в състояние да я "предаваме" на другите убедително и действено. Трябва да се подвизаваме "за вярата, веднъж завинаги предадена на светиите" (Юда. 1:3) не само чрез думи, но и чрез свят пример и живот.

Преданието се разкрива като "принцип на възрастване и духовно възраждане", преди всичко в св. тайнство Кръщение. Днес ние сякаш забравяме изключителното значение на кръщението, но за ранните християни то отбелязвало важен, повратен момент в техния живот. Кръщението не е единично събитие, а по-скоро цялостен процес на обръщане. Той започвал с встъпването в послушание и продължавал с дълъг период на обучение в истините на християнската вяра и живот. Той включвал прогонването на злите духове и отхвърлянето на фалшивите богове по пътя на цялостната лична реориентация на живота и ценностите. Той включвал предаването (traditio) на Символа на вярата на онзи, който се подготвял за кръщение; и това се следвало, при самия кръщелен купел, от връщането (redditio) на Символа на вярата, когато кръщаваният могъл да каже "Вярвам...", превръщайки тази апостолска вяра в своя лична.

Днес за нас приемането на апостолската вяра започва с кръщението, но ­ така както за ранните християни ­ тя трябва да се поддържа и храни в контекста на общението, в общението със св. Тайни Христови. Трябва да помним това при изготвянето на образователни програми. Ако Преданието е наистина "принцип на възрастване и духовно възраждане" в църковния живот, тези програми трябва да са ориентирани към духовното обновление на цялата човешка личност. Те трябва да включват обучение не само в истините на християнската вяра, но и в осъществяването на дело на християнския начин на живот. Ние трябва да докажем, че "истинското предание/правилото на вярата", за което говорят отците, е живо предание, правило на живот.

Интеграцията между истината и живота, обучението и прилагането на дело на наученото е онова, към което трябва да се стремят образователните програми в духовните училища. Уроците по Свещ. Писание, Догматическо богословие и другите дисциплини трябва да се допълват от други форми на безкористно служение на другите. Ние знаем, че осъществявано в изолация, богословието може да се превърне в стерилна, лишена от убедителност, сила. Ние също така знаем, че осъществявано в изолация, безкористното служение може да се превърне в егоистично служение ­ егоцентрична самореклама и самодоволна показност. Обучение и служение трябва да се интегрират, превръщайки се в едно цяло. Но това може да се случи само ако обучението и служението са основани върху молитвата и се осъществяват в контекста на общението.

В Софийската духовна семинария и Богословския факултет всекидневното богослужение е в самия център на живота. Чрез всеобщата молитва всеки ден си спомняме в нашите занятия и дейност, че имаме една цел: изграждането на тялото Христово. Това е истинската мярка за нашата вярност към Преданието.

 

Доц. д-р Емил ТРАЙЧЕВ, декан на Богословския факултет на СУ

 





Още от "Православна мисъл":