ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Монашество » СЛОВА ЗА СТАРЕЦА НАЗАРИЙ

СЛОВА ЗА СТАРЕЦА НАЗАРИЙ

2011-07-17, автор: Велизар ПЕЙКОВ, рубрика: Монашество
*Български патерикон*

1-dqdo-Nazarij-2006.jpg „Бог да прости дядо Назарий" - тези думи чух в телефонната слушалка на девети юни в 15.00 ч. Отначало не можах да разбера какво точно говори моят брат в Христа отсреща. А той ми обясняваше, че духовният ни старец - дядо Назарий - е починал. Нещо, което не съм си и представял, че ще се случи така скоро. Та дядото бе толкова жизнен при последната ни среща! В съзнанието си винаги съм го виждал като побелял старозаветен старец достигнал деветдесет, че и повече години...

Малко след окопитването ми от първоначалната изненада при тази новина, аз вече шофирах към „Дяволския мост". Оттук нагоре към върха на планината Плана започваше личната Голгота на всеки, който е имал щастието да се срещне с нашия дядо Назарий.

А то се случи с мен през лятото на далечната 1980 г. Стана съвсем случайно. В спортуването ми из планините около София ме насочиха и към Кокалянския манастир. Тогава манастирът нямаше вида, в който е сега - с високите дувари и изписаните над портите икони. В разградения отвсякъде двор, насред ливадата, се издигаше само каменна църква с оброчен камък до нея. А отстрани старата, като че ли пред разпадане, манастирска сграда с олющени стени, направени от дебели греди с плетени пръти, измазани с кал и варосани отгоре.

Зад абсидата на църквата, където сега е магерницата, се намираше малка полуразрушена постройка - част от някогашно съборено манастирско крило. Вътре шеташе някаква баба. Оттам се показа монах със синкав избелял подрасник. Изгледа ме малко подозрително. Предавам му поздравите от монахиня, обитаваща манастир при отсрещната планина. Заприказвахме се. За един опитен духовник светският човек насреща му е изцяло прозрачен и затова неминуемо последва въпроса: „Ти кръстен ли си?" Отговорът бе: „Не съм".

Така се положи началото на срещите ми с дядо Назарий. След работа хващах автобуса до Кокаляне, после бегом през баира или край реката нагоре до манастира. По един-два часа разговаряме на масата под астмата, и после аз отново на бегом, окрилен и с лекота в душата от разговора, се връщах обратно в света.

Оттогава са изминали цели 31 години. Когато срещнах дядото за първи път, той бе на 47 години и вече с 22-годишен монашески опит...

В манастира аз бях сред първите пристигнали след упокоението на стареца. Отец Гервасий ми позволи да го видя за последно в килията му. Същата тази малка ъглова килийка, в края на старата сграда, с двата прозореца, гледащи към входа на манастира. Вътре печка, легло, миндерче отрупано с книги, малка маса до прозореца. Дъските на пода са толкова стари и скърцащи, че ти се струва, че всеки момент можеш да пропаднеш в кухничката отдолу.

Спомням си как една мразовита зима, когато снегът беше метър и половина, а само в тази стая гореше печка, дядо Назарий ме покани в килията си. Той седеше до печката, а аз на миндерчето, и така провеждахме разговорите си. Дори и след построяването на новите жилищни сгради, дядото си остана аскет до края. В новата сграда обикновено настаняваха новопостриганите монаси...

Ето сега, стоях в същата тази килия и виждах дядото, както съм го запомнил - с избелелия кафеникав подрасник, бос с напукани пети. Легнал на леглото, като че ли е заспал. Ръцете му кръстосани на гърдите, груби, месести. Правя поклон за последно благословение, както ме е учил, и целувам десницата му. Тя е още топла, като на жив още човек.

- Цивилните навън! - чувам от вратата гласа на новопристигнал млад монах. - Трябва да подготвяме стареца за опело!

Това беше последното ми виждане на лицето на моя старец. Оттук нататък то бе все покрито, както се полага при смърт на монах - лицето му се покрива с черното  монашеско було.

Някъде далече в съзнанието ми се е запечатала смътна картина като от сън, че когато някога дядото почине, аз ще копая за неговия гроб...

- Опелото е утре в 13 часа. Трябва да се изкопае гроб, владиката така нареди! - чувам гласа на отец Гервасий.

И той един посърнал, малко стъписан. Та нали само преди три часа бе намерил своя старец починал. Застинал така, както е седнал на леглото си, за да закуси по време на петдесятния пост, с постната филийка с мед в ръка...

Като си помисля, че всичко това сега се случва, ме побиват тръпки. Нима онова, което се е таило някъде в съзнанието ми става реалност...

Има няколко основни, простички на думи, неща, които съм научил от дядо Назарий.

Първото е, че случайности няма - „Космите на главата са ни преброени" - и всичко е от Бога. Второто, че всичко трябва да се посреща с душевно спокойствие. Каквото и да се случваше и аз да се оплаквах, старецът винаги ми казваше: „Спокойно! Всичко е по Бога!" И с крайчеца на погледа си го засичах как почти незабелязано ме прекръстваше. По-късно ми обясни, че с този незабележим кръстен знак трябва да вървя напред. При разговори с непознати, при влизане в сграда и т.н. Кръстният знак е нашият бранител...

Разговорите ни бяха винаги като при изповед. Поучаваше: „Внимавай, не давай празни обети. Не се заричай - ще ти се търси отговорност!"...

Когато дойдеше време за причастие, знаеше всичко за мен и направо ми четеше разрешителната молитва. Учеше така: „изповед, причастие - и си чист пред Бога". Останалото бе: „Внимавай какви ги вършиш, стъпваш по дяволските примки!".

В онова атеистично време старецът знаеше всеки на какви рискове бе  подложен в служебното си положение и винаги казваше: „Бъди спокоен, Бог избира хората си (Бог е събирач!). Внимавай! Дните са лукави!"

Веднъж отивам и му казвам: „Дядо, предложиха ми работа еди къде си, ама там работят и против Църквата! Какво да правя?"

„Спокойно - казва ми. - Отивай, ти си християнин, няма страшно! Бог ще ти покаже какво да правиш!"

Така се случи, че работата се развали. Не чувах с едното ухо и ме отрязаха. Прав бе старецът - Бог си имаше грижата за всяко нещо!

Но тогава бях направо озадачен от отговора му. През 60-те години комунистите го изгонили от Рилския манастир, за да направят обителта музей, а сега той ме пращаше да отида при гонителите!

- Слушай - разправя ми. - Когато бях „командирован" за две години в Гложенския манастир, при мен идваше един партизанин бай ХХ. По цели нощи сме говорили. Да знаеш, беше по-голям християнин от много други. Всичко си е до човека! И в Богословската академия да си, уж „чедо на светлината", пак може да излезе най-големия хаймана и безбожник. Всичко си е до човека! Бог си избира хората...

 

ДОБРИЯТ ПАСТИР

Дядо Назарий дълго време се грижеше за манастирското стопанство. Горе на върха на Плана планина земята се обработваше и се гледаха овце. Графикът на дядото по стопанството е бил горе-долу такъв. Сутрин рано - служба в църквата. После при овцете. Вечерта се връща в манастира за вечернята. През деня в манастира оставаше само неговата помощница баба Цветанка. След време старецът ми каза: „Помислих тогава и си рекох: „Назаре, защо си дошъл тука, на животните ли да служиш?" И решил да се занимава вече само с духовна работа...

Оттогава започват да прииждат и многобройните негови духовни чеда. Защото казано е: „Не може да се скрие светилник под купа на връх планина". Такива като мен - всякакви други заблудени и търсещи спасение души от безбожния свят там долу - се появиха през годините впоследствие много - гребци, каратисти, хипари разни, йоги, синове на партийни функционери. От Бургас и Варна, моряци от корабите, от всички краища на България, все млади хора идваха при дядото. Старецът ги кръщаваше, изповядваше, венчаваше и напътстваше.

Всичко, с което съм се захващал, започваше с благословението на стареца. Той никога не налагаше волята си. Казваше нещата по такъв прост и достъпен начин, че те убеждаваше в правотата на начинанието.

Ревностно пазеше духовните завоевания на чедата си. При поклонничество до този или онзи манастир ни насочваше към духовника, с който да контактуваме.

- Отиди - казваше, - при майка Касияна от Врачешкия манастир. - Да видиш какво се казва истинска монахиня. Или пък ме пращаше при монахиня Касиана в Бистрица. Тя пък от своя страна ме насочваше при архимандрит Климент Рилец в Рилския манастир, караше ме да  му искам памук от мощите на св. Иван. Така съм се запознал с дядо Геласий, дядо Натанаил, монахиня Павла от Кладнишкия манастир, дядо Иларион и много други духовници, които отдавна не са вече  между живите.

После дядото разпитваше как са преминали поклонническите ми срещи, усмихваше се, клатеше глава и тук-там си казваше неговата приказка.

Така, както пчела събира прашец от цвят на цвят, ни караше да трупаме от духовната мъдрост.

- Вярата - казваше, - не е от днес за утре. Приемай я по малко, да не се разочароваш и преситиш, и така ще ти стигне за цял живот!

 

ДЯДОТО СПАСЯВАШЕ

Дядо Назарий беше сърцеведец. За него лицето на човека нищо не говореше, гледаше на сърце. Когато манастирското братство се разрасна, по празниците към църквата се нижеха опашки от изповядващи се. Дядото преживяваше вътрешно всяка изповед на чедата си и вечер не можеше да спи. Тогава сам Бог знае колко се е молил за всеки един от нас в личните си молитви...

 Особено много държеше на християнската нравственост, морал и показност. Често се случваше да става въпрос за грубо или нехайно и пренебрежително отношение на някой от духовниците към хората, а да не говорим за останалите вярващи. Тогава на дядото му ставаше болно. „Остави ги - казваше, - те себе си не пускат, пък и останалите не допускат." За някои от монасите пък казваше: „Намерили са си по една нишичка да спасяват по свой начин само себе си." Казваше също: „Лявата ръка да не знае какво дава дясната". Кой какво беше дал за манастира, така и не се разбираше. За пушачите казваше: „Кадят на дявола. Една страст не могат да отсекат, камо ли за по-големите изкушения". Последното беше отправено към свещениците, които демонстративно пушат пред енориаршите си.

 

ТЪРПЕНИЕТО МУ БЕ БЕЗГРАНИЧНО

Незапознати с вярата туристи постоянно му досаждаха с неуместни въпроси. Идва веднъж един възрастен господин по къси гащи и размъкнат потник, влиза в църквата. Дядото му казва, че не може така. Пък оня като викна: „Знаеш ли кой съм аз, професор еди кой си от БАН... Ще видиш ти!". Друга жена, пак разголена, му се караше, че може да седне където си иска в манастира, защото държавата го била построила...!?!

Преди години на Великден идваха кокалянци - в „техниьо монастир", както казваха по шопски. Дядото им осигуряваше специални стаи в старата сграда. И веселбата там започваше още преди 24 часа. Дядото излиза от църквата и на оброчния камък (там е бил олтарът някога на старата църква) вдига кръста и провъзглася: „Христос Воскресе!" Един пияница от терасата пък вдига бутилката и отвръща: „Наздраве!"

Това май беше и последният Великденски купон за местните. Оттогава се заключваха помещенията и който иска да заповяда - само в църквата.

 

ЗА ВРАЧКИТЕ И ЕКСТРАСЕНСИТЕ

Веднъж заведох при опитния духовен старец дядо Назарий една моя позната, която увличаше с хороскопи и предсказания доста народ след себе си. Всичките те бяха интелектуалци, с добро материално положение - лекари, банкери, бизнесмени. Между другото врачките много обичат да говорят за Бога, да си слагат икони и да пращат клиентите си при свещеник да им чете пред иконите - един вид  те самите се явяват копипейст на префразирания евангелски разказ „...истината не трябва да излиза от бесовската уста..."

Дядото посрещна гледачката като най-близък човек. Само дето не я запрегръща, че е дошла на крака при него. Изповяда я. Такава изповед й тегли, че когато тя излезе от църквата, гримът й се  беше размазал от сълзи...

После тази жена почна да води  „свойте" хора при дядото. Тя отпред предвожда по пътеката „братството си", всеки надеждно инструктиран какво да носи и да дава за манастира. Тези „поклоннически" групи понякога се състояха от по десетина човека. Допреди дядото тези хора били водени на „поклонение" в Златолист. Там се зареждали при одъра в стаичката на т. нар. „преподобна" Стойна и от вековното дърво в двора на църквата „Свети Георги".

Но какво се случи при дядото. Старецът се захвана да работи индивидуално с всеки един от тази група последователи. Последваха изповеди, индивидуални посещения по празниците. И след време голяма част  от тези хора изоставиха „духовната" си майка и почнаха да идват при дядото. Една от тях дори най-демонстративно разпръсна пред него парченцата от кората на дървото от Златолист, където се е зареждала и си ги носеше като талисман.

От този случай са изминали може би 7-8 години. При опелото на дядото видях трима човека от тази група, които плачеха...

И когато станеше дума за моята позната врачка, дядото все ми казваше: „Какво става с твойта Х....., кажи й да дойде, милата. Да ми врътне едно хороскопче!". И се смее, като не пропускаше да  споменава  името й от поменика си.

Дядото ми е разказвал, че когато бил в Рилския манастир, Ванга е ходила там и някои от монасите са тичали да я посрещат. А той я наблюдавал само от балкона...

Така се случи, че по време на световното първенство по художествена гимнастика в Гърция, пътувах обратно за България с националките на      Нешка Робева. Автобусът спря на Рупите и Нешка накара момичетата под строй да целуват ръка на Ванга за благословение. После ме попита „Ти целуна ли ръка на леля Ванга". „Ааа, аз и отговорих, че не съм й треньорката на златните ни момичета и тя повече не ми проговори".  Продължих само да наблюдавам сляпата Ванга отстрани, както дядото я е гледал някога от балкона и я маркирах с невидимия кръстен знак, както съм научен. Тук, на Рупите, при „превъзнасяната от всички знаменита врачка Ванга" аз не изпитвах нищо. Докато, когато посещавам свети места - Света Гора или се покланям пред св. чудотворни икони и св. мощи чувствам след това радост и лекота в сърцето - несъмнен знак, че всичко е по Бога. А тук при Ванга - нищо подобно! Само голо любопитство. Когато разказвах всичко това на дядото той ту мълчеше, ту пак ме прекръсваше...

Някаква негова позната му беше донесла подарък кукла-талисман, черна една такава. Дядото, за да не я обиди, приел куклата и я закачил на един пирон отвън. „През нощта - казва, - чувам глас: „Назаре, ела!" От куклата идва. Така ли, рекох. Знам те, кой си! Мястото ти е там, където трябва". И дядото хвърлил куклата в тоалетната.

При стареца идваше всякакъв народ. Много обичаше да контактува с йогите. Един такъв дядо го причастява и на излизане от църквата гледа - оня застанал на главата си. Пита го: „Какво правиш, бе?" „Ами, така ще живея 120 години!" След време дядото си спомняше за него и казваше: „Гледай го пък тоя нашият, щеше да живее уж с орлите, пък и той умря!".

 

СТАРЕЦЪТ НЕ СЕ ДОВЕРЯВАШЕ НА ВСЕКИ

Заведох при него руския посланик с аташето му по печата. Човекът беше се кръстил след промените в светогорския манастир „Св. Панталеймон". Обясних на дядото що за хора са и че искат да го видят. А той само ми каза „Много важно".

Прие ги, но разговорът протече сдържано и вяло, така че те побързаха да си тръгнат.

Друга позната много искаше да се срещне с дядо Назарий и беше отишла сама в манастира. Сварила дядото да си пасе козата пред портата, после ми се оплака, че не е срещала такъв неразговорлив старец.

Един богослов - канонист до мозъка на костите, желаеше да става монах. Заведох го в манастира. Дядото го изслуша, но го мяркаше да стои облегнат с лакът на масата, примижал, сякаш всеки момент ще заспи от отегчение и накрая му рече: „Виж какво, момче, от мене тука няма какво да научиш". После ми каза: „Не става!".

Старецът много-много не обичаше тежките философско-богословски бистрения. Веднъж при него беше дошла една надъхана философка. „А какво смятате за исихазма?" - питаше. „Какво е това? Не разбираме от тези работи, ние тука сме прости монаси!" - отклони разговора старецът. Останали насаме го питам: „Дядо, ама как така: да казвам ли молитвата на исихастите „Господи, помилуй, мя". „Може - усмихна се. - Моли се така и то по-често. Когато бягаш, когато спортуваш - всякога и за всичко."

 

ЗА ЧУДЕСАТА

Съвсем в началото, когато още не схващах духовните неща, го питах: „Дядо, като си живял толкова много сам в манастира, кажи ми - да ти се е случвало някакво чудо?" За мен в главата ми православието непременно беше свързано с някакви чудеса. А той се усмихваше: „Какво ти чудо бе, чудеса стават много, имаш ли вяра и духовни очи - ще ги видиш".

Пък аз като Тома Неверни все го подпитвах за чудо. И старецът ми разказа как веднъж като млад монах се връщал през нощта по пътеката към манастира. Всеки, който е слизал оттам вечер, знае какво е - тъмница, нищо се не вижда под клоните на дърветата. Като нищо ще се търкулиш надолу в дола. Така било и тази вечер със стареца, само че изведнъж станало светло като ден. Така и се прибрал...

А колкото до чудесата, при него те се случваха. Гледаш го стареца, няма пукната стотинка, а за тези 31 години сградите в манастирския двор никнеха като гъби. Бог си му доставяше средствата за строежите. Бог си му пращаше строителите (като Пепи от Железница)  в това труднодостъпно място, без път за нормален транспорт и без ток. И хора от братството - винаги се намираха да помогнат.

 Масата по празниците винаги беше претъпкана с храна. Имам чувството, че като чудото с петте хляба, дядото размножаваше всичко донесено. Голяма част от храната оставаше и се изхвърляше, понеже нямаше къде да я съхраняват...

Родният ми брат не беше кръстен. От вяра и църква нищо не хващаше - пълна нула, въпреки усилията ми да го поучавам. В семейството му обаче се случи наистина чудо. Дъщеря му нямаше деца дълго време. Що пари изпотрошиха по професори и медицински светила - нищо. Говорих с жена му, пък и тя разпитала тук-там, и строила ги всичките, та пред иконата на св. Мина в Обрадовския манастир. И чудото стана - роди им се първото внуче.

Брат ми тогава май не повярва в това чудо. Заведох  го при дядо Назарий. Понеже го знаех какъв е философ, сметнах, че само ще ме излага пред стареца с неуместните си въпроси. Едно мисля, пък то друго стана. Дядото завърза с него такъв непринуден разговор, че без малко да падна от почуда от пейката. Накрая дядото ме смъмри: „Толкова години те познавам, и да не си ми казал, че имаш брат! Много чист човек е, да знаеш!

И чудото стана - върлият атеист взе, че се кръсти след седмица - беше на 60 години! Това за мен беше по-голямо чудо от чудото пред иконата на св. Мина. „Неведоми са пътищата Господни".

 

ДЯДО НАЗАРИЙ БЕШЕ АСКЕТ - КАТО СТАРЕЦА СИ ДЯДО ЕВЛОГИЙ РИЛЕЦ

Знам от дядото, че до Кокалянски манастир са го съпроводили неговите събратя монаси - дядо Неофит (сега Русенски митрополит), дядо Йосиф (сега Нюйоркски митрополит) и дядо Геласий. Тръгнали са си отгоре с прощалните думи „Къде те оставихме, брате!". Сигурно никой от тях не са е представял, че сам св. Архангел Михаил си го е избрал вече за игумен...

 В тази отдалечена обител са се подвизавали някога монаси белогвардейци изгонени след революцията в Русия. Този манастир е бил и нещо като лятна резиденция на архимандрит Серафим (Соболев), чийто гроб сега е в криптата на руската църква в София. Старецът ни е водил до молитвената му скала, любимото място за усамотение на неканонизирания още за светец архиепископ Серафим ...

 Дядото ми е разказвал също и за стареца си дядо Евлогий. „Пък те, казваше, старците (имаше предвид дядо Евлогий и старец на дядо Геласий) в килиите си имаха само легло, маса, стол и нищо друго. И накрая преди да умрат, каквото са спестили през живота си, го оставят на манастира. И се състезават кой ще остави повече!" И ми казваше тогава за една сума оставена от дядо Евлогий, която ми се стори за времето доста голяма.

Приказваше си дядо Назарий, ама и той не остана по-назад от стареца си. Продаде си апартамента в Надежда и с парите направи новия теракотен под в църквата. Парите от продадените по наследство имоти в Несебър също отидоха за манастира.

Голямата му мечта беше правоъгълникът на манастирския двор да се затвори със сгради, по подобие на любимия му Рилски манастир. Оставаше само една постройка  да се вдигне - тази до голямата порта при входа.

Дядото сам си беше посочил гроба още приживе. Това беше гробът до църквата на един от игумените на манастира, загинал като мъченик. Заклан някога от македонски воевода, върлувал с шайката си в околността. Тялото на монаха е стояло в църквата три дни, докато го открият. Кучетата не са го докосвали, само котките са му яли от раните. Това съм го чул от дядото. Затова и котки в манастира не се задържаха...

След като изкопахме гроба, на метър и половина дълбочина стигнахме до каменна плоча. Под нея лежаха останките на монаха-мъченик. Ковчегът на дядото беше положен върху тази плоча.

Толкова за телесната смърт на дядото. Пръст при пръстта отива. Слава тебе, Боже!

 

ДЯДОТО БЕШЕ СМИРЕН, НО НЕ И ОВЦЕДУШЕН

Когато някой от духовниците правеше нещо неприсъщо за сана му, пък бил той и негов брат по пострижение, той не си спестяваше укорите и то в наше присъствие. Болеше го и когато научеше нещо нередно за някой свещеник. После мнозина от чедата му после станаха и монаси, и свещеници. Това, което бе нередно, дядото открито критикуваше. Казваше: „Пък оня нашият, е направил това и това."

Един монах, сега голям старостилец с неизвестен произход, беше му написал писмо, в което го осъждаш, че нямал смирение. За същия дядото само каза:  „Объркана работа, ей такъв си беше още от началото, залиташе! Язък за името, дето съм му дал!"

 

ЧУВСТВОТО МУ ЗА ХУМОР БЕШЕ ПОСЛОВИЧНО

Един от манастирското братство закарал с колата си дядо Евтимий, игумена на  „Зограф", до манастира. Настанил се старецът на задната седалка на автомобила, а нашият човек, след като се представил, му дал по пътя да чете един от вестниците, които издавал. Гледал старецът през очилата и мълчал. Като стигнали горе при манастира, дядо Назарий му казал: „Така и така... това е наш човек, прави вестници. Ето го". И подал един от купчината, която му били донесли. Тогава дядо Евтимий с бавен глас най-после си произнесъл мнението. „То всичко добре, ама много женски  фигури има в тоя вестник". Пък дядо Назарий се усмихнал и му рекъл. „Абе, виж какво, това тука е светски вестник, а ти си светогорски монах. Ама тук има писано за всички. Ето ти православната страница, тя е за тебе, пък аз ще чета останалата част." И дядото откъснал страницата предназначена за светогореца.

На практика той обикновено ползваше тия вестници за подпалване на печката и затова от време на време му се носеше по някоя друга пачка от тях...

Имаше хора край него, които редовно изпадаха в съблазън чрез пресата - чрез всякаквите вестници, и най-вече чрез „жълтите". В тях се пишеха разни глупости за Църквата. Най-интересното обаче бе, че покрай майсторските лъжи, се пишеха истински неща, но изопачени, които обаче само един въцърковен човек можеше да знае. Веднъж старецът ми звънна разстроен поради някакви недораумения, писани по негов адрес. Питаше какви са тия дето пишат такива измишльотини. Обясних му да не се занимава с тях, защото Господ ги е наказал още приживе. Затова и светогорци, когато отиде при тях някой вестникар, гледат с недобро око на професията му.

По-късно, в разследването по случая с дядото се установи, че писанията не са само измислица на вестникари, а бяха лъжи на един уж „църковен" човек - чадо на бащата на лъжите!

 

СТАРЕЦЪТ МИЛЕЕШЕ ЗА ЦЪРКВАТА

През юни 2007 г. дойде при мен, за да ми освети къщата. Показах му къде в центъра на селото ще строим нов храм. Остана очарован. „На това място, каза, ще се издигне една много хубава църква. От София ще идват тук да се кръщават и венчават."

Мина година оттогава и все като ме питаше. „Айде бе, какво става с църквата, построихте ли я?".

Оправдавам се: „Не става нищо, дядо, местните са такива и такива - шопи дървени. Събирали са преди това пари за църква, и някой все ги е крал! Нямат доверие на никого и никой не ще да дава! Пък и се говори по предание, че св. Иван ги е прокълнал от баира при пренасянето на мощите му. Факт е - едни други се карат!"

„Не си прав, момче - смъмри ме. - Аз тези хора ги познавам. И започна да ми изрежда имена - бай Сандо и т. н. Казвам ти, там ще имате църква!" И старецът всеки път ми предлагаше заделените от него 1000 лв. за храма...

От деня, когато почина - 9 юни, нещата като по чудо потръгнаха. Пари се намериха за строежа и то осигурени от хора, които не са на „ти" с вярата!

Много още има да се пише за стареца Назарий. Но, както се знае, в живота на православния човек има и неща, които не могат да бъдат изказани. Те си остават необяснима тайна.

Знам, че до 40-тия ден - 18 юли, само трябва да се молим за душата на стареца ни и да казваме: „Бог да прости дядо Назарий". Знам също, че сега се явява  някъде сред нас и ни наблюдава с познатия ни премрежен и същевременно грижовен поглед. Знам също, че след четиридесетницата вече ще казваме: „Дядо Назарий, моли Бога за нас."

Снимки: Митко ДИМИТРОВ

2-dqdo-Nazarij_3-2006.jpg3-dqdo-Nazarij_2-2006.jpg4- Arhangelovden-2006.jpg

5-Arhangelovden_1-2007.jpg22-1.jpg22-2.jpg

 





Още от "Православна мисъл":