ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Изкуство » ДУШАТА ТРЯБВА ДА ПЕЕ

ДУШАТА ТРЯБВА ДА ПЕЕ

2011-08-29, автор: интервю с проф. Стефан ХЪРКОВ , рубрика: Изкуство
Hurkov.JPGЗа музикалните проблеми, поставени на Поморийския фестивал "Достойно есть", разговаря Весела Игнатова

 

За осми пореден път в гр. Поморие бе проведен Международният фестивал за православна музика „Пресв. Богородица - Достойно есть“. На музикалния форум, който се превърна в църковно-музикалното събитие на годината, дойдоха над 1200 участници от седем страни. По вече установена традиция в рамките на фестивалните дни се провежда кръгла маса, на която се поставят различни въпроси и се обсъждат проблеми, които стоят пред съвременната църковна музика. Тази година организаторите се обединиха около идеята да предоставят възможността на ръководителите и диригентите на църковните хорове да споделят вълнуващите ги въпроси, свързани с непосредствената им работа. Във втория ден от фестивала „Достойно есть“ бе организирана кръгла маса с основна тема „Съвременни аспекти на православната музика”. На чаша бяло вино членовете на фестивалния секретариат и участниците във фестивала се събраха, за да се запознаят взаимно и да разменят мисли, относно трудностите и предизвикателствата, които стоят пред съвременната православна музика.

Разговарям с проф. д-р изк. Стефан Хърков, член на фестивалния секретариат на фестивала на православна музика “Пресвета Богородица-Достойно есть“, познат в Европа като един от най-добрите изследователи на православната музика и участник в журито от първото издание на фестивала.

- С какво този фестивал е по-различен от предишните издания?

- За мен е голямо щастие да чуя хора от Киево-Печорската лавра. Аз не съм предполагал, че става въпрос за две отделни групи, които правят един общ състав. С тяхното пеене човек се пренася в друг свят. Усещането е невероятно, когато човек слуша този хор. Трябва да имаме предвид, че става въпрос за манастирско богослужение. Интересно бе да разбера, че там богослужението не се води от монаси, а от светски лица. Диригентът на хора на Лаврата е и композитор на съвременна църковна музика.

- Какви проблеми се поставиха на кръглата маса?

- Постави се проблемът - той, разбира се, е главно руски проблем - за единството на монодийното и многогласното пение. Ние имаме и клиросно, и хорово пеене. Но въпросът е за съчетанието между тези два начина. Как тези два компонента от литургията се съчетават от музикална гледна точка по възможно най-добрия начин. Трябва да имаме предвид, че в Русия има особености, които не се срещат у нас, и руските диригенти поставиха тези проблеми.

- На мен ми се стори, че те са готови да приемат все повече източно-църковното пеене…

- Това определено може да се каже след днешната кръгла маса. А вижда се, че те го търсят. Търсят тази традиция и стремят се към нея. Приемат я като истинната традиция. И това е много интересно. Диригентката от Новосибирск ни обясни, че те изучават гръцки език с намерение да могат по-автентично да изпълняват тези песнопения на гръцки език. За мен това беше много изненадващо. Те имат желание да изпълняват източната певческа традиция дори и на гръцки език.

- А знаят ли, че има славяноезична източно-певческа традиция?

- Те знаят какво е „болгарский роспев“. В този вид, в който се интерпретира в Русия. Поставиха още един въпрос: този за автентичността на църковнославянския език. Това е фундаментален въпрос. Постави го диригентът от Лвов. Интересно, че точно той го поставя, тъй като вероятно при тях съществува този проблем. От различни места идват различни традиции, които се събират и изведнъж, когато се отпечатва съвременна книга старата буква си има друга семантика, носи друго усещане и това се отразява в пеенето неминуемо. Тези стари песнопения как да ги адаптираме на съвременен език? Как да ги заместим със съвременни букви? Такъв е въпросът и за ударенията. Постави се този фундаментален въпрос за съвременното битие на църковнославянския език в пеенето. Неговото предложение беше хубаво – всеки да донесе при следващото издание старинните книги, с които разполагат, да ги разгледаме, да ги анализираме и колкото и нереалистично да звучи, от това би имало голяма полза, да се постави някакво начало в чисто практически план, т. е. чрез пеене.

- Накъде трябва да продължи съвременната църковна музика? Какво стои пред нея?

- По тези въпроси трябва да се говори. Много големи въпроси стоят. Те се засягат през всичките тези осем години. Точно тези въпроси ги вълнуват и днес диригентите в осмото издание. Първо, трябва да се отърсим от тази мисъл, че всички трябва да вървим в една посока. Това е някакво мислене от комунизма, който смяташе, че всички трябва да вървим в една посока. Очевидно е, че посоките са много. Това са толкова традиции, най-различни пътища и ние трябва да уважим желанията на всеки един. Съставите, които са тук, носят свои различни традиции и ги представят. Ние трябва да можем да ги оценим и уважим. Всъщност да разберем кое при тях е положителното, защо те пеят така, защо го правят точно така. В България ние я наричаме „източна традиция“, аз бих я нарекъл „монодийна“. Очевидно тази традиция днес отново става все по-актуална. Поне аз така чувствам нещата. И като че ли днес ние се стремим да запълним някаква празнина, т. е. години наред тя е била по един или по друг начин неглижирана. И сега като че ли се опитваме да компенсираме всичко това. Така виждам нещата, но в никакъв случай това не трябва да ни кара да забравяме другото, т. е. да забравим нашата голяма многогласна традиция, която у нас съществува и за която ние, българите, имаме специален общоправославен принос. На този принос се възхищават другите народи, които идват и я чуват и се запознават с нея. Едното не бива да става за сметка на другото. От Русия и Украйна поставят този въпрос за музикалната конструкция на богослужението и е редно и ние да се замислим как при нас стои въпросът за тази конструкция. Как тези две традиции могат да се съчетаят в рамките на една литургия, т. е. как те могат да се превърнат в едно преливащо се цяло: от едното естествено да се премине в другото, а да няма всъщност накъсване... Това е най-големият проблем при нас. В утренята има прекрасни монодийни песнопения. Трудно е да ги направим многогласни, а и не е нужно. Имаме нужда да потърсим, да изровим традициите на монодийното пеене, които да популяризираме, т. е. да накараме хората да видят красотата на това пеене, да усетят красотата, някак си да се приобщят към тази красота, да я разберат и тогава вече, без да игнорираме многогласа, да се направи най-трудното, синтезът на тези две неща. На нас, тук в България, ни е даден уникалният шанс и си го имаме исторически този шанс да събираме тези две традиции. В Русия е различно, по различни стечения на обстоятелствата, реформи и др. през вековете там са минали към съвършено друга система. В Гърция също е различно. Те не възприемат многогласа и изпълняват само монодията. При нас трябва да стане това и ние имаме тази огромна отговорност към Православието да обединим двете традиции.

- Какво предлагате. Откъде трябва да се започне?

- Не зная, но според мен трябва да започнем първо с това да отдадем дължимото и на двете традиции, т. е. ние да си дадем сметка за красотата, за дълбочината на всяка една от традициите, а не да ги противопоставяме. Това е много грешен подход. Много грешен подход е да казваме: това е доброто и трябва да стане за сметка на другото.

- Кой може да го направи това?

- Не може да кажем, че това ще го направи един човек или една институция. Това може да стане само с общи усилия. От една страна, ние като музиканти (аз се приемам като човек музикант), да потърсим от музикантска гледна точка, от друга страна - богословите. Този чисто богословски аспект, там има много проблеми. В една богослужба как да се навържат тези проблеми. Къде да се намери мястото на многогласа, къде на монодията. Как това нещо да стане естествено? Да стане като една красива шевица от едното да се прилива към другото, а не да има противопоставяне между тях. В това отношение всеки, който има интерес към църковната музика трябва да се включи. Много важно е самите миряни да усетят това. Ако се върнем в нашата историческа традиция какво е било, ще видим, че в самото начало от раждането си те са харесвали монодията. Всичко за тях е било свързано с красотата на монодията. И в момента, в който идва многогласът, те казват: това ни е чуждо. Това е католишка традиция. И първоначално те са го отхвърлили напълно. Но малко по-малко те разбират, че многогласният „болгарский роспев“ си е наша традиция. Но ни е чужда, т. е. през вековете е заминала на хиляди километри от нас. Там се е развила по един прекрасен начин. Но когато се заслушаш в него си казваш, но това е красиво нещо. Като се заслушаш откриваш български корени с душата си изапочваш да ги възприемаш по друг начин. И тогава у нас идва и се насажда другият начин - започва да се твърди: „източното е гръцко“, „това е фанариотско“ и да се отрича. Дайте да го изхвърлим от нашите храмове, да изгоним от храмовете това пеене, както изгонихме фанариотите. Във вековете ние сме имали едни такива залитания ту насам, ту натам. Заражда се през Възраждането голяма дискусия кое е истинското църковно пеене. Видни наши изследователи застават на различни позиции - и диригенти, и композитори, и певци. На нас ни е съдено след като сме се отърсили от различните крайни виждания и сме надживели всичко това в миналото като традиция у нас, сега е дошъл моментът да пристъпим към това огромно дело - двете традиции да ги съчетаем и те да не се противопоставят. Те да си изпълнят функцията всяка по своему с мястото си в богослужбата.

- Как разбирате определението „духовно пеене“?

- Това е голям въпрос. Това е другият фундаментален въпрос. Трябва да се върнем в годините на комунизма. През това време този въпрос беше поставен на съвършено друга основа. Такова пеене от душа, това което се излива от нея и е един прекрасен пример за духовно пеене е дискът, който излезе на доц. Димитър Димитров и митрополит Неофит. Това е един пример как духовно може да се изпълни музика и монодийно, и многогласно. Двете традиции в слава на Бога. И тогава човек не ги гледа това дали е монодийно или многогласно. Не ги слуша с такива уши. Тогава идва молитвата. Тогава човек се пренася другаде.

- Какво бихте казал на съвременните църковни диригенти? Какво бихте им препоръчал?

- Трябва първо да усетят и да разберат духовното пеене. Това е основополагащото. Това ноти, невми, това е едно следствие. Това е графичният образ на нещата. Но отвътре трябва да идва музиката. Д у ш а т а трябва да пее. От там тръгват нещата. Ако душата пее, всичко друго се намества. Идва малко по малко. Важен въпрос се повдигна днес за постановката на гласа. Това е много важен въпрос. Въпросът за гласа и съхраняването на гласа. У нас за това въобще не се говори, като че ли сме го игнорирали. Ето руснаците са стигнали до него, защото богослужбите са много дълги. Всеки трябва да си намери онази звукова емисия, която да отговаря на неговата душа. Това никак не е лесно да стане и не става отведнъж. Понякога певците в началото започват, пеейки, да крещят и трябва да мине време, за да разбере, че душата му иска нещо друго, и че в храма най-важното нещо е молитвата. Затова първо душата трябва да пее. От там тръгват нещата.

- Много благодаря и добър успех в трудните начинания!

 

С п р а в к а:

Проф. д-р Стефан Хърков е роден на 8.07.1958 г. в Ямбол. Завършил е Средно музикално училище в Бургас (специалност „Пиано”) и Държавната музикална академия „Панчо Владигеров” в София (специалност „Музикознание”). Специализирал е във Висшето училище за музика „Франц Лист” - Ваймар („Пиано” и „Камерна музика”) и в Амстердамския летен университет ("Културна политика и мениджмънт"). Като аспирант на свободна подготовка в Института за изкуствознание при БАН подготвя дисертация, защитена през 1994 г. пред Специализирания научен съвет за музикознание и музикално изкуство и получава научната степен „доктор”. През 2004 г. защитава втора дисертация, за която му е присъдена научната степен “доктор на изкуствознанието”. От 1988 г. преподава в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски” по история на музиката, където през 1998 г. се хабилитира като доцент. През 2001 г. е избран за ръководител на катедра „Музикално възпитание и изпълнителство” в същия университет. От 2005 г. е професор по история на музиката. Преподавал е в Нов български университет и във Варненския свободен университет. Бил е музиковед, главен художествен ръководител и директор на Сливенската опера и филхармония. Член е на Съюза на българските композитори и на Съюза на учените в България. Научните му интереси са в областта на музикалната история и теория.

 





Още от "Православна мисъл":