ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Биоетика » Евтаназията („добрата" смърт) и Православната етика

Евтаназията („добрата" смърт) и Православната етика

2011-09-04, автор: Отец Стейнли ХАРАКАС, рубрика: Биоетика

evtanasia-m.jpgКогато тежкото състояние на моя тъст, страдащ от емфизема, напредна и го повали непоносимо мъчително, за нас, неговите близки, най-болезнени станаха разговорите, в които обсъждахме евентуално донорство, както и офертите на различни здравни агенции, предоставящи прилагането на последни новости в медицината - всички тези неща се превърнаха в дълбока вътрешна грижа за всеки един от нас. Но разговорите ни натежаваха от толкова много суеверия, че понякога едва ли не приличаха на коварни заговори. Близки родственици заставаха враждебно на противоположни позиции само щом се повдигаше откровено въпросът за позицията на Църквата и наглед невидимата етика, заложена в големите медицински открития и изразяваща се в решителната, непоколебима борба да бъде запазен човешкият живот, но също така и нейната несъвместимост с въвеждането на механизми за съкращаване на живота на безнадеждно болни хора като вид облекчение в техните страдания. Къде е разликата между смъртта, която е „добра", и евтаназията? В какво се проявява безумието и посегателството?

frHarakas.jpgОтец Стейнли Харакас е виден православен специалист по тази тема и поставя ясни разграничения, които могат да бъдат полезни както за семейства и отделни хора, изправени пред лицето на смъртта, така и за вече опечалените, които именно в скръбта си ще могат да размислят по-дълбоко за тези неща. Чувство за вина, страх, напрегнато безпокойство, изолираност, желание за безусловно отдаване - това са все обстоятелства, които могат да помрачат здравия разум и ясния поглед за нещата. Аз лично съм убедена, че отец Стейнли, който лично се е сблъсквал с такива проблеми в живота си, представя изключително убедителни аргументи.

Отец Стейнли Харакас ни казва следното:

Традиционното християнско определение за физическа смърт е „отделяне на душата от тялото". Тази дефиниция няма как да бъде опитно онагледена. Ето защо научната информация за наближаването и настъпването на смъртта не представлява обект на изследване в богословието. И все пак относно медицинските случаи с безнадеждно болни хора можем да отбележим от богословска гледна точка някои важни особености. Като цяло представата за физическия живот е свързана със способността на човека да поддържа своите жизнени функции. Процесът на наближаване на физическата смърт започва с отслабване на пълноценното взаимодействие между отделните системи на организма. Самото настъпване на смъртта идва, когато пораженията в организма станат гибелни и необратими. Може дори да се каже, че физическото съществуване и смъртта са елементи от една неделима цялост, в която няма как да се посочи с абсолютна точност кога процесът на настъпване на смъртта навлиза в своя необратим ход. При все това стремежът на Църквата и традиционният стремеж на лекарите (да си припомним Хипократовата клетва) са насочени към полагането на максимални усилия за поддържане на жизнения статус, възпиране на всякакви зловредни процеси, застрашаващи живота, и отблъскване на смъртта. В медицината се приема за напълно обосновано използването на медикаментозни средства, хирургически операции и дори присаждането на изкуствени органи (изкуствени бъбреци, бели дробове, сърца и др.п.), когато е налице възможността те да възвърнат максимално бързо цялостната функция на организма в нейната нормална или близка до нормалната степен. 

Става дума за това, че понастоящем с целия този сложен набор от изкуствени органи, специални методи на лечение и сложни интервенции медицината разполага с изключителни възможности да поддържа „живот" в тялото. Вярно, немислимо е все пак да очакваме, че тези средства дават възможност да бъдат възстановени телесните функции в тяхната абсолютна цялост и пълнота. Тук ще посоча по-специално тежките случаи, при които редом с други поражения в организма настъпва прекратяване на мозъчната дейност, тъй като тогава основателно можем да кажем, че такъв човек не е жив в истинския духовен смисъл и че у него има единствено функциониране на отделни части от тялото. В подобни случаи липсва морална необходимост лечението да бъде продължено с изкуствени средства. Любопитно е да се отбележи, че в традиционния Молитвослов на Източноправославната църква е включено цяло последование за хора, които са на смъртен одър. В случаите, когато човек минава през продължителен период от последни страдания и „води предсмъртна борба", ключов мотив в молитвата е зов към Бога да отдели душата от тялото и да даде покой на умиращия. Обръщайки се към Бога, ние казваме: „Да, човеколюбивий Господи, заповядай да се пусне от плътските и греховни вериги и приеми в мир душата на Твоя раб (името) и го упокой със светиите Си във вечните жилища" (Требник).

Тук обаче трябва да подчертаем, че тази молитва е отправена към Бога, а за нас, православните, Негова е цялата власт над живота и смъртта. С казаното дотук, искам да посоча, че евтаназията е несъвместима както с медицинската, така и с духовната грижа за живота. Някои виждат евтаназията като морално оправдано и/или морално потребно прекъсване живота на безнадеждно болен човек. Само че едно е да дадеш възможност на умиращ човек да посрещне достойно смъртта, когато вече е изгубена всяка надежда за живот, и дори да си послужиш с молитва Творецът на Живота да вземе болния, който „води предсмъртна борба" - това само по себе си е оправдано; друго е обаче да си послужиш с евтаназия, т. е. с директно, умишлено прекъсване на човешки живот. Моралните принципи на Православието не приемат абсолютно никакви алтернативни средства, които имат за цел директно прекъсване на живота на безнадеждно болни хора в техните предсмъртни мъки и счита това за особен род убийство, когато то е извършено без знанието и съгласието на пациента, или за вид самоубийство, ако е с негово лично позволение. За обществото една от най-критичните страни на евтаназията изпъква в контекста на крайно трудната задача да се поставя обективна граница между „поносимо" и „непоносимо" страдание - нещо, което още по-трудно се съчетава с принципите на Православието поради това, че в тях се съдържа убеждението, че страданието може да води до духовно усъвършенстване (срв. Рим.8:17-19). 

Решенията от морално естество са винаги трудни и относителни. Обществените морални норми сами по себе си са доста условни и променливи. Поставянето на евтаназията на ниво човешко право или морален дълг е в пълно противоречие с фундаменталното духовно схващане, че на нас човеците ни е дадено да бъдем пазители на живот, на който не ние сме създатели. Евтаназията е абсолютно неприемлива не само поради опасността от погрешна преценка на обстоятелствата, но също така и поради огромните рискове, пораждани от всякакъв род самоцелни решения, които са в пълно противоречие с фундаменталния принцип за светостта на човешкия живот.

С други думи, Православната църква учи, че както лекарят, така и сродниците на пациента имат за свой дълг да облекчават максимално неговите страдания, да му съдействат да проявява търпение и да не пада духом, да го насърчават към покаяние и молитва. От една страна Църквата заклеймява като безнравствен акт всеки опит за преднамерено, самоцелно поемане на ненужни страдания, но от друга страна тя вижда в страданието и положителна стойност - позиция, която трудно се побира в „светската логика". 

За да бъде по своя смисъл краят на земните дни вид „евтаназия" (от гръцката дума εὐθανασία, или „добра смърт"), без да се отклонява от принципите на Православната етика, това трябва да бъде смърт, която човек приема, устремен към очистване на своята душа и към придобиване на мира на духовното просветление, за да посрещне края на своя земен живот, изпълнен с вяра и упование в Бога, и с надеждата да получи място в Царството Небесно. Дори на смъртния си одър човек има шанс да възвърне своята богообразна, богодарувана човешка природа.  

 

Извадката в текста е от книгата на отец Стейнли Харакас „За здравето на тялото и душата: православно въведение в биоетиката".

 

Анджела ДАМИАНАКИС

 

Превод от английски: Анжела ПЕТРОВА

 

 





Още от "Православна мисъл":