ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Биоетика » СТАНОВИЩЕ ПО ПРОБЛЕМА НА ЕВТАНАЗИЯТА НА ГРЪЦКАТА ЦЪРКВА

СТАНОВИЩЕ ПО ПРОБЛЕМА НА ЕВТАНАЗИЯТА НА ГРЪЦКАТА ЦЪРКВА

2011-09-21, автор: Св. Синод на Еладската църква, рубрика: Биоетика

СВ. СИНОД НА ГРЪЦКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА

ОСНОВНИ ПОЗИЦИИ ПО ПРОБЛЕМА С ЕВТАНАЗИЯТА

(6 ноември 2002 г.)

evtanasia.jpg

І. Значение на проблема

1) На 28 ноември 2000 г. парламентът  на Холандия прие узаконяване на евтаназията. На 16 май 2002 г. евтаназията бе декриминализирана и в Белгия. Успореден на тези две страни курс предприеха Австралия и определени щати от САЩ. В последните години тази тема все повече се разисква в законодателните органи, в компетентните комисии, в средствата за масова информация, на конференции, обществени дебати и т. н.

Вече е налице един въпрос, който досега не беше на дневен ред, но всекидневната клинична практика постоянно го поставя на авансцената и прикрива ясната опасност от притъпяване на съзнанието и изкривяване на нравствените критерии. Често чувствата на хората се насочват по един тип логика и разбиране, които изискват или в най-добрия случай оправдават законодателното гарантиране на евтаназията, макар че засега повечето общества и правови държави се противопоставят на нейното приемане.

2) Тъй като за пръв път такава практика се узаконява, и понеже съвременното обществено разбиране с господстващия в него нездравословен рационализъм, лесно принася в жертва на олтара на конюнктурното благополучие и тесния интерес уважението към живота и към смъртта,то нуждата от изразяване на позиция от страна на Църквата по проблема за евтаназията е крайно наложителна.

3) Под понятието евтаназия разбираме: постигнатото чрез чужда помощ - активна или пасивна (с действие или бездействие) - ускоряване смъртта на един човек, който страда или предстои да страда от неизлечима и мъчителна болест, запазил или не съзнание, и сам той изразил категоричното си желание да се прекъсне живота му.

ІІ. Животът и смъртта в Православното богословие и Предание

4) Животът е най-висшият дар Божий, чието начало и край се намират в ръцете Господни, и единствено "в Негова ръка е душата на всичко живо и духът на всяка човешка плът" (Иов. 12:10). Животът е пространството, в което се изразява нашата самостоятелност, в което се срещат благодатта Божия и свободната ни воля и се извършва човешкото спасение.

Всяко усилие да се определят границите на живота единствено според човешките воля, мнение, решение или възможности, лишават живота от неговата святост.

5) Човекът е създаден безсмъртен по благодат. Безсмъртието е неговото естествено състояние. Чрез греха обаче дойдоха в този свят болката, падението и смъртта. В заключение смъртта е допусната от Бога, "за да не стане злото безсмъртно".

6) Биологичният живот не определя цялостното съществуване на човека. Човекът е сътворен от Бога с тяло и душа, намиращи се в неразривна връзка, която обаче се прекъсва с биологичната смърт. С нея тялото изтлява, а душата се запазва, за да се съедини отново с вече възкресеното тяло.

7) Най-важното значение на сегашния живот се състои в придобиването от човека на възможността за обожение, както и човешкото изкупление чрез покаянието. Без духовен живот запазването на биологичния губи своето значение, лишава се от смисъл и се превръща просто в един кръговрат на смъртта.

8) Човекът още от мига на своето зачатие достига до опита от смъртта, било с видоизмененията на тялото по причина на възраст, болест, загуба на обичано лице. Но смъртта и нейните последствия се преодоляват чрез Христа, Който със Своята смърт победи смъртта („със смъртта Си смъртта победи").

9) Смъртта е събитие, което се свързва не само с края на биологичния живот, а и с цялостното съществуване на човека. Тъй като животът продължава и след биологичната смърт, начинът, по който човекът живее и умира, определя състоянието му във вечността.

10) Съвременното светско разбиране разглежда смъртта във връзка с евтаназията само като право, а не и като събитие извън властта на човека; като някакъв факт, чието време може да се избере и от човека, а не безусловно от Бога. Уважението към богодарувания живот естествено изисква и защитата му по всякакъв начин, изразяваща се и като усилие за запазване на качеството на живота, и като целенасочено удължаване на неговата продължителност. Според християнското учение, продължителността на живота и мигът на смъртта по никакъв начин не могат да бъдат определяни като човешки права.

ІІІ. Смисълът на болката

11) Църквата приема със съчувствие болестта на човешката природа, затова и винаги прегръща болните, страдащите и болящите. Човеколюбиво измолва избавлението им „от всяка скръб, гняв, беда и нужда", моли се краят на човека да е „непосрамващ, безболезнен, мирен", а понякога се моли и за упокоението на страдащите (молитвата при Разлъка на душата с тялото).

12) Въпреки това, зад болката се вижда едно Божие благословение. Болката в човешкия живот, както и всяко изпитание е „съратник в спасението", а понякога „по-добро и от самото здраве", според св. Григорий Палама (ЕПЕ, Солун 1985, т.  9, стр. 264). Естествената, както и екзистенциалната болка е благодетел, защото разширява понятията ни за живота, тя би могла да бъде и средство за аскеза в смирението, търпението и любовта, или пък предпоставка за подготовката ни за вечността.

13) Ние не търсим болката и ако тя ни споходи, се стараем по всякакъв начин да я преодолеем. Но в случаите, когато остане или е нелечима, чрез вярата, търпението и издръжливостта, тя се оказва особено благотворна и полезна. Позитивното или негативното влияние на болката зависи съществено от личната нагласа на човека спрямо нея. Поради това, научаването на търпение, дори и при най-тежките житейски състояния, е най-добрата подготовка за самото им преодоляване.

ІV. Медицинското разглеждане на болката

14) Съвременната медицинска наука е в състояние чрез правилна обезболяваща терапия да преодолее успешно и то в голяма степен повечето от видовете на болката. По тази причина научната подготвка и информиране на лекарите са особено наложителни. Паралелно с тях обаче утешителната грижа от страна на медицинския персонал, както и съчувствието на роднините и приятелите са неоценими за болния за преодоляването на страданията му.

15) В случаите, когато болният не се повлиява от терапевтичните процедури, добре е да се дават успокояващи лекарства. Любовта ни задължава да облекчаваме болните с всички възможни средства и не ни позволява да подсилваме страданията им, като им отнемаме необходимото болкоуспокояващо. Може би за тях да е по-добре да преминат в смъртта от съня.

Църквата приветства и благославя усилията на лекарите, които чрез прилаганата от тях терапия успокояват страданията на пациентите до последния им миг от настоящия живот.

V. Последствията на съвременните медицински технологии

16) Съвременната медицинска технология има определящ принос в преодоляването на разните видове болести. Същевременно обаче тя силно е променила медицинската интервенция и като резултат болните често се сблъскват с нововъзникнали ситуации от чисто медицински характер, които водят до несрещани досега дилеми и завършват с въпроси, на които няма отговор.

17) Трагичните състояния на отиващия си живот, които именно предизвикват настоящото бурно развитие в областта на медицината, поставят от самосебе си на дневен ред въпроса не само дали е допустимо да съкратим живота на някого, но и дали е правилно въобще да възпрепятстваме неговата смърт. Примерно, медико-фармацевтичната технология удължава не само живота, но често и периода от време, в който смъртта настъпва.

18) От друга страна, въпреки впечатляващия напредък на медицинската диагностика и прогнозиране, никой и никога не може да бъде абсолютно сигурен в нелечимостта на една болест или в безнадеждността на дадено състояние. Винаги съществува място за възможна грешка в лекарската преценка или за неочаквано развитие на болестта, както дори и за чудотворен изход от нея.

VІ. Мисията на медицината

19) От времето на Хипократ мисията на медицината е тъждествена на терапията и служението на живота и е несъвместима с подпомагане на смъртта. В забележителната си клетва, лекарят обещава, че „никога и на никого няма да даде смъртоносно лекарство, дори и ако той самият му го иска, нито ще го съветва да го приеме".

20) В случаите, когато е безсилен да излекува, лекарят участва в борбата на болните, действайки за успокояването на болките, облекчавайки ги от безпокойствата, успокоявайки напрежението, подпомагайки по-лекото понасяне на мъките им, така че човекът да живее достойно до последните мигове на живота си.

VІІ. Обществени и психологични причини на евтаназията

21) Най-дълбоката причина, поради която в наши дни евтаназията е придобила изключителна актуалност и предизвиква нови вълнения е фактът, че в нашата съвременност господства чисто материалното, конюнктурно и меркантилно разбиране за живота, . Това се отразява на целия облик на живота, в който здравето е придобило изключително и предимно икономически характер, а човекът се възприема само механично като мимолетно същество.

22) Съвременното консуматорско общество разглежда индивида, който се намира в краен стадий на нелечима болест, като неспособен за производство и потребление, като недопринасящ с нищо за напредъка и развитието на системата; и като пречка за комфорта и благополучието на останалите. По тази причина обществената готовност за помощ и подкрепа към него е твърде малка.

23) Същевременно обаче, не можем да пренебрегнем и съществуването на психологични причини, които отвеждат хората до желание за евтаназия. Обикновено такива са: отчаянието по причина на естествено негодувание, боязън от физическа болка, разочарование от отслабването на физическите сили, както и страхът да не се станат тежест за близките си.

24) Ако болният се увери, че една от тях или дори всичките се разрешават в обичта и грижата на медицинските лица, на близките и приятелите, той много трудно би стигнал до избора на евтаназията като изход. Наличието на такъв избор е косвено обвинение на съвременното общество.

25) Желанието за евтаназия обикновено се появява при лица, които се намират в състояние на тежка депресия. А това означава: първо, че условията, при които се изразява това им желание са такива, не гарантират трезвия разсъдък на желаещия; второ, че с подходяща подкрепа, съчувствие, помощ и евентуална психотерапевтична намеса, същите лица биха могли да изразят различен избор за своето бъдеще.

Нелечимата и мъчителна болест влияе върху душевното равновесие на болните в такава степен, че бихме могли да твърдим, че е почти невъзможно болният да изрази волята си с бистра мисъл или логично съждение.

VІІІ. Обществените последствия от евтаназията

26) Прилагането на евтаназията упълномощава лекарите и роднините на власт извън тази, която им принадлежи, и то такава, която е с неконтролируеми последици. От лекаря зависи диагностицирането състоянието на болните. От роднините, чиито подбуди понякога биха могли да са със съмнително качество, зависи решението. Техният личен характер, начинът на мислене, настроението им в конкретния момент, философската и религиозната им ориентация, а дори и личните им интереси, биха могли да играят определяща роля в нечие решение да се съкрати чужд живот.

27) Ролята на лекаря, така както е общоприето в обществото ни, е на този, който има неоценим принос в борбата за здраве и съществуване. Енергичната му намеса в ускоряването на смъртта, дори и от съчувствие, изцяло разрушава връзката лекар-пациент и принизява достойнството на човешкия живот като висше благо.

28) Така нареченото „право на смърт", което е законната гаранция на евтаназията, би могло да прерасне в заплаха за живота на онези болни, които не са в състояние да отговорят на икономическите нужди по тяхното лечение и болничен престой. Нека не забравяме, че нашата независимост се ограничава и от това, че сме социални същества.

29) Чрез  същественото навлизане в прехода към евтаназията, от една страна, се улеснява постигането на незаконни интереси, а от друга, се развива една расистка и сегрегационна логика, съгласно която при борбата за защитата на живота се дава предимство на здравите, младите, състоятелните и преуспелите. Социалното възприемане на ближния само чрез логиката и етиката на администрацията, на производствеността и на правата, а не чрез любовта в Христос, води до обезценяване на човека.

30) Прилагането на евтаназията в определени държави създава опасността от преки противозаконни действия и проблеми, един от които е т. нар. „търговия със смърт", с методичното придвижване с незаконни цели на всички желаещи евтаназия (напр. дадените случаи с Холандия и Швейцария).

ІХ. Правният възглед за живота

31) Човешкото достойнство има абсолютен характер и неговият основен израз - човешкият живот - се защитава абсолютно. Тоест, независимо от неговото качество и независимо от волята на неговия носител. С други думи, правото на разпореждане със собствения живот не се признава.

Това доказват разпоредбите, като например тези, чрез които се наказва съучастието (подбуждането или подпомагането) на самоубийството (чл. 301 от НК), или убийството на неизлечимо болен с неговото съгласие (чл. 300 от НК), както също и това, че съгласието на страдащ от опасен или тежък телесен недъг да бъде убит, не намалява тежестта на вината на извършителя.

32) В случай на издигане на правото на разпореждане със собствения живот, като изява на правата на личността, то това при всяка вероятност ще предизвика сериозна пукнатина в системата за абсолютната защита на живота, като ще отвори вход за самоволни права и такива на други носители, като напр. на роднините (а и на кой от тях?), или на лекаря, когато правото на саморазпореждане вече няма как да се осъществи.

33) Евтаназията на „умиращия", т. е. ускоряването на очакваната смърт, ако бъде приета от законодателя, ще стане трамплин и за узаконяването на евтаназията на „болните от нелечима болест", което понятие само по себе си е крайно несигурно. В този случай държавата попада в плетките на ценностната криза и въпроси относно достойнството на подарения ни живот.

34) Наказателният Кодекс на Република Гърция се счита за един от най-добрите и най-богатите по съдържание в Европа. Чл. 300 и чл. 301 от него, понастоящем биха могли да бъдат удовлетворителен критерий за всеки един случай на евтаназия.

35) Съзнателното отхвърляне от страна на всеки лекар по „дълбоката и настойчива" молба за евтаназия на болните е ненарушимо. Т. нар. човешки права не могат да доведат до желанието да бъдат убити от своя лекар.

Х. Приносът на Църквата

36) Дълбоката духовна причина, водеща до едно позитивно становище спрямо евтаназията, обикновено се крие в необуздания материализъм, в обездухотворяването на човека, в липсата на вяра или отхвърлянето на Бога, в приемането на страданието и болестите като нещастие и неправда, в лишаването на живота от светостта и свързването му само с външната красота и с природните и икономическите сили, както и в приемането на смъртта като последното и окончателно социо-биологично събитие в човешкото съществуване, а не като негов преходен стадий.

В такова общество понятията жертва, търпение, очакване и издръжливост са непознати, а понятията - милост, съчувствие и щедрост са погрешно тълкувани.

37) Евтаназията, макар че светски се защитава като „достойна смърт", в своята действена форма е подпомогнато самоубийство, т.е. тя е свързване на убийство с лично действие. По тази причина тя е упадъчно явление на социалното пренебрежение към човека.

38) Тези мигове на нашия живот, които са свързани с неговите начало и край, както и тези на слабост, болка и изпитания, крият в себе си изключителна святост и представляват тайнство, което изисква особено уважение от страна на роднините, на лекарите, на медицинския персонал и на цялото общество. Ако тези моменти се приемат духовно и с необходимото внимание, то те улесняват смирението и търсенето на Бога и дават на човека опита от Божествената благодат и чудесата Божии.

39) Същите мигове благоприятстват отношенията между хората, развиват обществената любов и нейната изява на съчувствие и милосърдие. Молбата на някои болни за евтаназия всъщност е въпрос на търсене на нашата обич и желанието ни да бъдем до тях. В такива мигове мнозина от нас търсят благодатта Божия и обичта на събратята.

40) Църквата добре познава слабостта на човешката природа и това, че „по-добре смърт, нежели скръбен живот или постоянна болест" (Сирах. 30:17), затова и с дълбоко разбиране се отнася към тези, които се огъват пред непоносимата болка и смъртта. Словото на нейната истина винаги е човеколюбиво и нейното човеколюбие винаги служи на нейната истина.

41) Любовта по своята природа не е просто съчувствие, а болка и съпричастност към кръста на страдащия брат. „Обичам" не означава избавям другия от тежестта на живота, а повдигам и аз тежестта на неговата болка и му давам от своя живот, или много повече - давам му истината и обичта Божии. Любовта е понятна само в истината.

42) Нашата Църква вярва в безсмъртието на душата, във възкресението на тялото, във вечната перспектива и реалност, в болките като „рани на Господа Иисуса на нашето тяло" (вж. Гал.6:17), в изпитанията като причини, които  благоприятстват спасението, във възможността за развитие на обществената любов и съпричастност между хората. На тази основа:

а) Църквата проповядва, че нашият живот се намира единствено в ръцете на Бога; че всичко, което ни се случва е за наша полза; че нямаме правото да „поправяме" плана на Божието домостроителство, и,

б) че всяка смърт, която е резултат от чисто човешки избор, колкото и да се нарича „добро", следва да се отхвърля като „хула" спрямо Бога. Всяка медицинска практика, свързана с ускоряване момента на смъртта, се осъжда като противна на деонтологията и оскърбителна за  медицината.

Ние, хората, се молим на Бога, но несме тези, които определят живота и смъртта.

43) На съвременната форма на евтаназията като ускоряване и предизвикване на смъртта Църквата противопоставя евтаназията (благата смърт, умирането - б. пр.) като преодоляване на смъртта. Щастлив живот и блага смърт за Църквата са живот и смърт със смисъл и перспектива. Избирането на смъртта, когато произлиза от отхвърляне на волята Божия, е грях. И обратното, жаждата за смърт, когато извира от любов към Бога, е изключително благословение, особена благодат и рядка добродетел: „желая да се освободя и да бъда с Христа" (Фил.1:23).

44) В Свещ. Преданието на Църквата са запазени много случаи за светци, които не са искали да прибягват до лекари и лекарства за своето излекуване, а се оставяли изцяло на Божията грижа за по-нататъшното развитие на здравето и живота си. Има и случаи на аскети, прибягвали до употреба на лекарства и други медицински средства и впоследствие счели тези си действия като отклонение от пътя на съвършенството.

Този факт не загатва за някаква колеблива позиция на Църквата, а показва абсолютното уважение към човешката свобода и значението на неговата съкровена вътрешна воля.

Затова зад всяко слово на болния трябва да виждаме издълбокото състояние на неговата душа, което би ни обяснило неговите желания и решения. Аскетът, когато отхвърля лечението в болница и избира подвижничеството си, не извършва евтаназия. И обратно, когато някой без надежда и търпение отхвърля лекарската подкрепа и помощ и така сам прекъсва продължителността на живота си, то той определено носи вина за това.

45) Упражняването на медицинска грижа и лечение, от юридическа гледна точка, не е някакво независимо лекарско право, а единствено задължение, в съответствие с мярата, в която иска пациентът. Също така, настъпването на смъртта „поради липса" на подходящо приложено лечение, поради отказ от приемане на лекарска помощ от страна на болен в пълно съзнание, не е убийство, нито пък е съучастие в самоубийство. Въпреки това, лекарят има нравствено задължение да помогне на болния да се включи в усилието за преживяване на болестта му.

46) В случай, че болният не е в съзнание, но има надежда за излекуване, то лекарят трябва всячески да помогне за запазването на живота му.

47) Когато болният не е в съзнание и след увереността, че не съществува повече надежда за изцеление, липсата на съзнание у болния се замества от това на лекаря и на роднините. Затова се подчертава нуждата от високо развито съзнание у лекарите. В случаите, в които лекарят, основавайки се на своите познания, наблюдения, опит, обич към пациента и вяра в Бога, чувства че е по-добре да избягва употребата на инвазивни средства, които повече натоварват, а не лекуват пациента, това не опетнява неговата нравствена честност.

48) Употребата на медицинската инвазия е добре да се простира дотам, докъдето усложненията и допълнителните проблеми, които създава не измъчват повече, отколкото да облекчават. Болката се дава единствено от Бога и нито трябва да се предизвиква, нито трябва да се удължава от медицината. Продължаването на живота и избавлението от болката трябва да стават съгласно волята Божия, а не да бъдат самоцел.

49) Възможността да се предизвика чрез модерна терапия изкуствено удължаване на естествените граници на живота и запазване за неопределено време на състоянието на бездушно тяло у болния, стигащо дори до унижаване на човешкото достойнство, но пък с абсолютни следствия за обкръжението му - икономическо източване или пълно ограбване, или предизвикване на множество психологични безизходици, е нещо в което лекарят не трябва нито трябва съзнателно да участва, нито към което да насочва.

50) В пространството между евтаназия чрез бездействие и евтаназия чрез активна намеса се намират случаите, в които:

а) вече е приложен метод на стабилизиране и поддържане (например механичните жизненоподдържащи системи), но при липсата на перспектива за възстановяване. Така че въпросът тук е дали е разрешена активната намеса за неговото изключване, и,

б) съзнателното даване на успокоителни и болкоподтискащи средства, които вероятно ускоряват смъртта.

В първия случай, активната намеса обременява съзнанието с чувство на вина за съучастие в смъртта на болния, докато във втория, отсъствието на пряка връзка и сигурност за нещо такова не натоварва съзнанието. Тук пряко и сигурно е облекчаването на болния от болките.

51) В чистия случай на евтаназия чрез активна намеса няма никаква възможност за нейното оправдание. Поради което дори предпоставката за узаконяването й не я прави нравствено допустима.

Политикът и респективно законодателят не могат да се самопровъзгласят за разпоредители на живота и смъртта.

52) Развитието на здравите връзки на обич и общение и на всичко, подкрепящо човека, така че да може да посрещне смъртта и болката, допринася за преодоляването на изпитанието и за превръщането му от лична борба в причина за силна съпричастност и общение.

53) В случаите, когато болният се намира в такава паника, че е завладян от изкушението да поиска евтаназия, Църквата може със своето присъствие, с утешителното си слово, с резултатната си молитва, със светото тайнство Елеосвещение, с любовта си да даде толкова надежда и облекчание, които да са по-силни от страха от болката и желанието за смърт. Тогава евтаназията не само отсъства от мисълта на Църквата, но вече няма място и в решенията на болния.

54) Църквата, за да направи осезаемо своето присъствие в моментите на критични решения и изпитания не трябва да чака болните, а да ги призовава. Тя самата да ги намира, като прониква внимателно и резултатно в болниците. По тази причина се препоръчва, както засилването на института на болничните свещеници, така и пристъпването към организиране на доброволчески групи в болниците с цел за напътстваща подкрепа на тежко болните.

Ако изоставянето на човека води към евтаназия, то обичта, подкрепата и съществената надежда усилват любовта му към живота.

 

Превод от гръцки: Владимир ПЕТРОВ

Редакция: Анула ХРИСТОВА

 





Още от "Православна мисъл":