ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Семейство » ХРИСТОС, ЦЪРКВАТА И ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО

ХРИСТОС, ЦЪРКВАТА И ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО

2011-11-26, автор: д-р Светослав РИБОЛОВ, рубрика: Семейство

Цялата вселена е призвана да участва в Църквата; светът потенциално лежи в Църквата; благата вест за спасението е отправена към всеки човек и се отнася до всяка твар. Неслучайно въпросът за брака и девството е една от централните теми на християнската книжнина през вековете. На тази тема са писали не един и двама свети отци. Тя е средоточие на редица дискусии както в Църквата днес, така и извън Църквата. За нас християните обаче, тя е тясно свързана с екзистенциалния смисъл на нашия живот, свързана е с нашето спасение. Затова и съвсем закономерно Църквата в своето съществуване в историческото време, в реалността на този свят е такава, каквато е, усвоява отношенията между мъжа и жената и ги освещава, възвеждайки ги до статута на тайнство.

Venchanie.jpg

Разбира се, тук не говорим за тайнство просто като за обред, а за оживотворяване и изпълване с божествената нетварна енергия (благодат) на цялото творение. В историята на Църквата развитието на богослужението се подчертава именно това тайнствено измерение, съсредоточено около Евхаристийното тайнство. В съчиненията на светите отци никъде не се дава определение на това що е тайнство. Един знаменит свети отец от ХІV век - св. Николай Кавасила - описвайки образно тайнствата, също не посмява да даде конкретно определение за тях. Единственото, на което той е способен да се облегне, е изречението: „Църквата... се означава в тайнствата", т. е. Църквата се осъществява в тайнствата/тайнството и съответно по него я разпознаваме. Също така тайнствата са „порта, през която прониква слънцето на правдата", прозорец в нашето битие към Божието битие.

Цялостният характер на тайнствата се основава върху нещо, което е физическа даденост и дори действително събитие в историята. Всъщност физически дадености или исторически събития изграждат тайнствата и самото тяло на общността. Това се отнася както до всички тайнства на Църквата, съсредоточаващи се към св. Евхаристия, така и за самия брак като отделно литургично тайнодействие. Нямаше да съществува тайнството Брак, ако не беше тайнството на физическата връзка между мъжа и жената от самото им сътворение, както нямаше да съществуват отделните тайнодействени литургични прояви на тайнствения живот на Църквата, ако нямаха за предобраз някое реално историческо събитие в историята на спасението.

С конкретното тайнство Брак обаче, се предава Божия благодат върху сключващите го. Благодатта в благодатното тяло на Църквата се мисли като служение, което задава живота и напредъка на общото тяло. Тайнствата с благодатта оживотворяват и увеличават тялото на общността.

Пристъпвайки към темата за християнското семейство и неговите тайнодействени измерения в Църквата като Тяло Христово, би било добре да вземем като повод нещо конкретно - някаква мисъл, израз или текст.

Ето например, в перикопа, който се чете на последованието на тайнство Брак, в заключителната му част виждаме следните думи: „Тъй и всеки един от вас да обича жена си, както обича себе си, а жената да се бои от мъжа си" (Ефес. 5:33).

Това, познато на всички ни изречение сред съвременните хора често се разбира доста превратно. Разбира се, преди всичко като поставяне на жената в подчинено, дори в унизено положение спрямо мъжа. Дори тази мисъл е давала поводи за обвинения към Църквата в дискриминация към жените. Ако обаче се обърнем към запазените до нас новозаветни гръцки ръкописи, ще видим, че изразът стои навсякъде без изменения и разночетения. Преписвачите на тези ръкописи не са се съмнявали в точността и автентичността на думите. Сиреч, разбирали са ги правилно. За да разберем и ние истинския смисъл на тези думи от св. ап. Павел, които свещеникът изчита на последованието на тайнството Брак, би трябвало да разгледаме посланието до Ефесяните като една интегрална цялост.

В първа част на послание до Ефесяните, т. е. 1-3 гл., св. ап. Павел развива идеята за домостроителството на спасението в човешката история, за изкуплението, което е неразривно свързано с основаването на Църквата. Тя именно, според апостола на езичниците, е „тяло Христово". Именно в Църквата Той е изпратил на Петдесетница Светия Дух и именно в нея Духът преподава благодатите, описвани от ап. Павел като „различни дарби" на един и същ Дух (1 Кор. 12:4).

Във втора част на посланието до Ефесяните, 4-6 глава, той обобщава практическите последствия, които произтичат от това спасително Христово дело в живота на членовете на Църквата. На тях спасението е предложено от Бога именно в Иисуса Христа. Тук апостолът пристъпва към темата за „новия човек" в Христа и се описват характерни черти на този нов човек в обществото. Неслучайно апостол Павел обръща особено внимание на съпружеските отношения именно в този контекст. В крайна сметка, от дълбока древност, всички мислители на античността са смятали семейството за основна градивна клетка на обществото. Св. ап. Павел включва в плана на спасението, в домостроителството на спасението като интегрална част и семейните връзки, както и взаимността между съпрузите, но в контекста на Църквата.

В никой друг текст от Новия Завет не се подчертава толкова ясно взаимността в правата и задълженията на отношенията между съпрузите, светостта на връзката им. Всъщност интересното при този новозаветен текст е, че отношенията в християнското семейство са поставени като паралел на отношението между Самия Христос и Неговата Църква. В този текст, именно посланието на св. ап. Павел до Ефесяните (5:20-33) отношението на мъжа към жената и на жената към мъжа се тълкува в рамката на отношенията между Христос, Който от безмерна любов отдава Себе Си в жертва за Църквата и Църквата от своя страна Му се подчинява също от любов към Него. Тук е мястото да си припомним забележителната икона на Христос Жениха, която изобразява именно великата Му саможертва.

Тук св. ап. Павел развива едно характерно за него увещание, насочено както към мъжа, така и към жената, към двамата съпрузи. То обаче е поставено в рамката на по-широко по характер увещание към членовете на Църквата въобще. Още в стих 18-21 на същата пета глава той казва: „И не се опивайте с вино, от което произлиза разпътство; но се изпълняйте с Дух, като се назидавате сами с псалми и славословия и с песни духовни, пеейки и възпявайки в сърцата си Господа, като благодарите винаги за всичко на Бога и Отца, в името на Господа нашего Иисуса Христа, като се покорявате един другиму в страх Божий". Поставяме акцента на последната част от изречението: „като се покорявате един другиму в страх Божий". Сиреч: от една страна имаме „страх Божи", от друга - „подчинение един другиму".

Безпрекословното подчинение на жената към мъжа е древна практика на всички земеделски общества. Тя е обусловена от начина на разпределение на задълженията в такава обществена структура. Тя е позната практика и в гръко-римския свят и е правило в епохата на античната класика. Всъщност в цялата антична литература преди епохата на елинизма жената няма значение. Нейните чувства, болки (дори родилните) нямат никакво значение. Особено ако става дума за жена от нисшите класи. В епохата на елинизма (ІV-І в. пр. Хр.) ролята на жената от висшите класи се засилва, но това едва ли е засегнало по-ниските слоеве от населението. По времето на св. ап. Павел тя се наблюдава в по-притъпена степен.

Езичеството разглежда брака само като средство за възпроизводство на обществото - съответно на града или държавата. Причините за това са най-вече свързани с високата смъртност на хората през онази епоха. Елитите (т. нар. нобили) имат чисто финансова сметка от покачване или поне задържане на броя на населението, заради данъчното облагане. Четирима от сто мъже и още по-малко жени доживяват до 50 години. Дори законодателството на имп. Август стимулира брака именно в тази посока - повишаване на раждаемостта. Може би именно затова на мъжа в езическото римско и в близкоизточното семейство се гледа най-вече като на властник и оплодител. Често във висшите класи се смятало, че той е и оформител и възпитател на жената.

 

Най-висша степен на подценяването и незачитането на жената е фактът, че развалянето на брака в древност в гръко-римския свят е зависело от разположенията и решенията на съпруга. Често за нея се мисли като за „разменна монета" между съпруга й и нейния баща.

Когато св. ап. Павел говори и увещава новопокръстените християни, разбира се, има предвид обществото, в което живее, контекста, в който се намира, но въпреки това той поставя мъжа и жената, и техните отношения върху една напълно нова основа. Той провъзгласява равночестие между тях на сотирологическо равнище, т. е., тяхното равенство в Божия план за спасение на хората. Ето например неговите думи от посланието му до Галатяните: „Няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса" (3:28). Те вероятно са вдъхновени от позицията на Самия Господ Иисус Христос, Който надхвърля Моисеевия закон, като отрича всяка възможност за развод (Марк. 10:5-9). Нека не забравяме, че разводът в онази епоха дори при евреите се инициира от мъжа - то е заложено като практика в тяхното законодателство. Господ недвусмислено казва: „Аз пък ви казвам, че всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си (Мат. 5:28). И също: „Защото отвътре, от сърцето човешко излизат зли помисли, прелюбодеяния, блудства, убийства..." (Марк. 7:21).

Такава позиция представлява революция за тази епоха, но революция, която ще се превърне във вековете в основна характеристика на християнското общество, на Църквата, която в своето Предание, в живия си опит в историческото време защитава правата на жената и днес е успяла да промени неимоверно много статута на жената в съвременното общество. Нека помислим къде се намират в отношението си към жените развитите общества, плод на християнската култура, и обществата с друга религиозна традиция.

По примера на Христос и св. ап. Павел надскача установените обществени правила и предлага като водещ принцип любовта на мъжа към жената вместо едностранната й подчиненост към него (в познатата обществена практика от преди това), а от негова страна тази любов е призвана да достигне до саможертва по примера на Господ Иисус Христос, Който се пожертва за Църквата Си. Темата на перикопа от последованието на тайнството Брак, който завършва със стиха от посланието до Ефесяните (5:33) всъщност не е подчинението на жената (както често бихме чули дори и днес), а взаимността във връзките между съпрузите.

Новата гледна точка, от която св. ап. Павел изследва темата, не се изчерпва с фразата: „като се покорявате един другиму в страх Божи" (стих 21). Докато неговата епоха говори единствено за задължения само на жената, той говори за едно основно задължение на мъжа към жената: „Вие, мъжете, обичайте жените си, както и Христос обикна Църквата и предаде Себе Си за нея" (ст. 25). И също: „Тъй са длъжни мъжете да обичат жените си, както обичат телата си: който обича жена си, себе си обича" (ст. 28). Мъжката любов към жената има за образец любовта на Христос към Църквата. Размерът на тази любов е показан със себеотдаването за нея, т. е., с достигане на саможертва. Тази любов, която надхвърля разбиранията на античния свят, става възможна вътре в новите отношения, които се създават в общността на членове на тялото Христово ("Понеже ние сме членове на тялото Му" - Ефес. 5:30) и имат дълбоки основи още в библейския разказ за сътворението - в думите: „И ще бъдат двамата една плът" (Бит. 2:24), както и че човек не е добре да живее сам (Бит. 2: 18). Затова Сам Той сътворява Ева, след Адам, за да бъдат те двойка, първата съпружеска двойка.

Св. ап. Павел разглежда тези думи и ги тълкува като предобраз на любовта на Христос към Църквата. Това тайнство, според един християнски отец от ІV век, св. Йоан Златоуст, се състои в това, че Христос е оставил Отца Си (виж началото на стиха в кн. Битие 2:24) и е дошъл при невестата Си - Църквата, станал е с нея един Дух.

След като богословства относно отношението между, от една страна, Христос и Църквата, и от друга страна, жената и мъжа, св. ап. Павел заключава и посочва тези отношения като пример за всекидневния живот в семейството. С други думи, идеите, изложени в посланието на св. ап. Павел до Ефесяните (5:33), представляват пренасяне на идеята за саможертвата на Христос - като върховен пример за себеотдаване от любов - към микроизмеренията на семейните отношения, където онези, които не са предпочели девственото житие, се налага да осъществяват своето спасение.

Що се отнася до страха на жената, изказан с думите: „да се бои от мъжа си", то те са поставени в самия край на израза, което естествено ги поставя във второстепенна позиция, а от друга страна - няколко стиха по-нагоре става дума за „страх Божи", „страх Христов" (стих 21), който се отнася не само до жената, но и до мъжа. В никакъв случай не може да се приеме, че става дума за общоприетия по онова време страх в семейството, във връзка с по-нисшето положение на жената тогава. С други думи, както би следвало да е и при съпрузите, подчинението на Църквата не е предпоставка, а следствие от любовта на Христа.

В нито едно друго място в Новия Завет няма толкова развита и дълбока богословска основа за взаимните връзки и задължения между съпрузите, колкото в посланието на ап. Павел до Ефесяните (5:20-33). Четенето на този именно перикоп от Новия Завет по време на извършването на тайнство Брак напомня на християните, че те пристъпват към брак, имайки взаимни задължения и отговорности и не ги отнася към някаква обществена необходимост, а към тайнството на божествената любов, което виждаме в любовта между Църквата и Христос.

 

Църквата признава и припознава различието между половете като природна част от човека, като елемент от неговата природа, още от първите векове (виж Св. ап. Павел - Кол. 2: 18; 1 Тим. 4: 3). Тя обаче ги възвежда до положението на тайнство и ги освещава. Именно поради този факт тя признава единствено моногамията и забранява извънбрачните връзки, което е нетипично както за повечето източни общества в Римската империя, така и за нейния Запад (виж Мат. 19:4; 5:28).

В контекста на този кратък екзегетически опит можем да обобщим, че св. ап. Павел в посланието си до Ефесяните, поставяйки основите на християнското семейство върху сотириологична база, разсъждава за белезите на любовта на обновения човек в Христа - онзи, който носи белезите на спасението у себе си. Това са несъмнено саможертвата за другия и послушанието в съгласие, винаги възраждащата се любов, далечна от идолопоклонничеството пред удоволствието, взаимното уважение като към Божия твар, носеща в себе си образа на Христа-Спасителя.

 

*Омилията е произнесена в деня на християнското семейство, 21 ноември, Въведение Богородично, в гр. Видин по покана на Видинска св. митрополия

 





Още от "Православна мисъл":