ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ВЗРИВОВЕ В ЦЪРКВАТА СА НЕВЪЗМОЖНИ

ВЗРИВОВЕ В ЦЪРКВАТА СА НЕВЪЗМОЖНИ

2012-01-16, автор: † ЛОНГИН, Митрополит Саратовски и Волски, рубрика: Общество

LonginSaratov.jpg

„Църквата не оправда надеждите на интелигенцията от 90-те години..."; „Църквата не се справи с алкохолизма в Русия..."; „Църквата не успя..." - дълъг е списъкът на всичко онова, което Църквата е била длъжна да направи през последните двадесет години, и тогава идва ред на въпроса: а защо не го е направила? Въпросителните са много.

Митрополит Лонгин Саратовски и Волски ни предлага в отговор на всичко това нещо просто, но много мъдро: да осъзнаем ясно в какво се състои естеството на Църквата. Кое в нея е главно, кое - второстепенно; какво е дълбоко присъщо на нейната природа и какво й е съвършено чуждо. Тогава, по думите на владика Лонгин, ще са по-малко рисковете да смесваме истинната Църква със собствените си стереотипи за нея...

Цялостен растеж

- През 90-те години много хора се върнаха към Църквата, но на практика малко от тях схващаха същината на православната вяра. Разпространено е мнението, че положението си е останало същото до ден днешен, което ще рече, че твърденията за «второто Кръщение» са крайно условни...

- Зависи какво разбираме под „второ Кръщение". Нека за сравнение си припомним първото. Когато казваме, че през 988 г. се е извършило християнското кръщение на Русия, това не означава, че тутакси целият народ станал православен, пък преди това всеки прилежно се е ограмотил в богословието. Съвсем не. Немислимо е в рамките на някакъв кратък период от време да е кръстен цял един народ: от великия княз до последния просяк. Кръщението е било масово, но не всеобщо: първи по ред били управниците и висшата класа. След това всичко се развило по евангелските правила: малко квас в тестото постепенно заквася цялото тесто (срв. Гал. 5:9). Кръщението през 988 г. положило само началото на един продължителен процес. Князете, приели православието, започнали в известен смисъл да се „съревновават" помежду си в изграждането на храмове, преустройване на манастири, и полагали грижи за разпространението на Свещеното Писание и богослужебните книги. Ето така християнството постепенно навлязло в живота на целия народ.

Или вземете, примерно, Римската империя: когато при император Константин Велики християнството станало свободна религия, това съвсем не означавало някакво мигновено преобразяване на обществото. Едва след време Григорий Богослов ще отбележи, че вече всяка християнка от продавачките на пазара знае разликата между „единосъщен" и „подобосъщен". Само че вече били минали цели три века!

И тук възниква един интересен въпрос: щом е получило своето начало през 988 г. при княз Владимир, кога всъщност е било окончателно завършено кръщението на Русия? Двадесет години по-късно? Или петдесет? Или сто? Можем ли за конкретен исторически момент да отбележим: ето... Русия е кръстена открай докрай, всички са просветени със Светото евангелие. Приемането на християнството от цял народ е продължителен процес, който няма как да ограничим в конкретен период от време, а кръщението само по себе си е просто едно начало. Аз бих казал, че днес наблюдаваме постепенното развитие на точно такъв процес...

- ... който ние уместно определяме като „второ кръщение на Русия"?

- Да. Но нека да уточним понятията. За мен това „второ Кръщение на Русия" е явление от статистически характер. В този смисъл няма спор, че преходът между 80-те и 90-те години стана «второ Кръщение». Хиляди руски граждани приеха православието, и при това го направиха като осъзнати зрели хора. Друг е въпросът, каква беше степента на тяхната осъзнатост и готовност да приемат онези дарове на благодатта, които човек получава при кръщението. Разбирането за Църква и православна вяра беше на съвършено различно ниво у хората и нерядко техните представи бяха изкривени и неточни. Някои потърсиха Църквата от едното любопитство. Други пък с приемането на православната вяра изразяваха своето негодувание срещу омразната идеология, съсипала живота на всички: хората се почувстваха свободни, а свободата включва и свободна връзка с Църквата. Далеч не за всички обръщането към Църквата беше свързано с приемането на Христа. Но абсурдно и наивно щеше да бъде да очакваме нещо друго след седемдесет години съветска власт.

- Щом обръщането на хората към Църквата не е било свързано с главното - приемането на Христа, тогава как да гледаме на това „второ Кръщение"?

- Като на нещо съвсем естествено. Да направиш първата крачка към Църквата... това означава да прекрачиш прага на храма. Много хора ги е довела тук наследствената памет. „Руски е равнозначно на православен". Срещата с Христа и опознаването на Църквата - това е задача, която за тях е на следващ план. По онова време самото изпълняване на тази задача беше нещо сложно чисто практически: в неголемия брой храмове, които бяха останали запазени, хората по цял ден така обсаждаха свещениците, че те едва смогваха да се справят...

- И при все това главният въпрос остава: съумя ли Църквата, след първата крачка, да направи още и втора, и трета, и всички останали ... Промени ли се с нещо положението след двадесет години?

- Днес в Църквата има повече хора отколкото през 90-те на отминалия век. Смятам, че лично аз съм в пълното си право да правя оценки за това. През 90-те служех в Москва и бях настоятел на току-що откритото подворие на Троицко-Сергиевата Лавра. Правеше ми впечатление, че в Църквата идваха много хора. Но тези, които се задържаха, бяха, естествено, по-малко. Същото е и днес, само че сега броят на тези, които се задържат в Църквата, вече е по-голям. Условно, схемата е такава: да допуснем, че в началото на 90-те в даден град сме имали десет храма и те са били посещавани от по 1000 човека, или общо - 10 000. Във всеки храм са се задържали, да речем, по 20 човека, или общо - 200. Днес в този град има вече сто храма. Във всеки от тях идват по сто човека, или същите онези общо 10 000 на брой. Само че сега в храма се задържат поне по 10 човека, или общо те стават 1000. Макар това да е съвсем условна схема, тя реално отразява динамиката на процеса. 

- А това, според Вас, може ли да се приеме за достатъчен темп на растеж? Ето, минаха вече цели двадесет години. Сигурно сме имали основания да очакваме по-активен растеж...

- Това е естествен за Църквата ръст на развитие. В Църквата са невъзможни взривни процеси от какъвто и да било характер. За нея е свойствено постепенно да прониква в тъканта на живота на хората, а въцърковяването на един народ може да продължи не просто цяло столетие, но в по-крайни случаи - поколения наред. Според мен понастоящем протича едно естествено по същността си развитие. 

Странични ефекти

- Какъв понастоящем, от Ваша гледна точка, е основният проблем на Църквата?

- Недостигът на образовани, всеотдайни и самопожертвователни духовници. Има такива, разбира се, но броят им все още е недостатъчен. Колкото повече са тези свещенослужители - способните и достойните, толкова повече ще се откроява тяхното служение от всяко друго човешко дело и толкова по-ефективно ще намират решение всички - подчертавам, всички - останали  проблеми в Църквата. Служението на духовника винаги е вид жертва. Още повече важи това днес, когато е станало нещо обичайно свещениците, най-вече тези в големите градове, да разполагат с възможност да си закупят скъпа кола или жилище. В състояние на подобно „външно благополучие" служението на духовника трябва да бъде още по-саможертвено. Всички проблеми в Църквата са свързани единствено с нас самите. Това е било в сила и преди хиляда години, и през 90-те, и до ден днешен.

- Хората очакват, че в общество, в което Църквата има свобода, социалната обстановка трябва да се подобрява. А критиците на Църквата наблягат, примерно, на това, че през изминалите двадесет години броят на алкохолиците и наркоманите не е намалял...

- Първо, хората винаги смятат, че някой за нещо им е длъжен. Ние постоянно седим и чакаме, че ето, ей сега ще дойде някой и ще ни реши проблемите, но в същото време самите ние не желаем да вършим нищо. Това е банална мисъл, само че в случая тя много точно представя ситуацията. Второ, и то е главното, задачата на Църквата не е да въвежда порядки в обществото и да намалява броя на наркомани, алкохолици и др. п. Това не е присъщо за нейната природа. В крайна сметка Църквата по принцип не разполага с принудителни средства. Задача на Църквата, това е проповядването на Словото Божие и възпитаването на християнско отношение към света. И именно тук откриваме един от общественополезните продукти, които се раждат от християнското отношение към живота, защото християните - това са хора, които имат почитание към закона, хора миролюбиви и отговорни и т. н. Сред тях трудно ще срещнете алкохолици, наркомани. А ако ли все пак някъде ги има, това са хора, които идват в Църквата като в последен пристан, за да им помогне тя да се избавят от своя недъг. Но нека подчертая, че това е само следствие от главното - от проповедта.

В тази връзка си спомням нещо, което ми е разказала една жена от моята енория. Тя беше дългогодишна служителка в съветска библиотека. Всяка година висшестоящите инстанции изисквали отчет - в каква степен библиотеката е подпомогнала за нравственото укрепване на населението в района: на колко хора е било повлияно да се откажат от развод, да оставят алкохола и т. н. Горките библиотекарки все били принудени да си съчиняват как един или друг мъж се върнал при семейството си, след като прочел еди-коя-си книга. Абсурдно положение: да превъзпитават хората - това не е задача на библиотеката. Но въпреки това на обществото все му се иска да разполага с някакви чисто практически, статистически показатели. Очевидно някои хора виждат в това единствения начин за оценяване ефективността на работата. Но ще бъде наистина ужасно, ако тръгнем да използваме подобни подходи и критерии и спрямо Църквата. Плодовете, които принася Църквата, съвсем не са такива, каквито очаква светското общество, което няма ясна представа за нейното естество. Плодовете на Църквата израстват постепенно в душите на хората: любов, радост, мир, дълготърпение, кротост.

- Независимо от това през 1990-те години представителите на интелигенцията, например, възлагаха на Църквата огромни надежди, които, по тяхно мнение, останаха неоправдани...

- Разбирам тези хора. Всичко онова, което те приемаха като знание за Църквата, на практика нямаше нищо общо с действителността. В известен смисъл това положение се е запазило и до днес. Нашите почитаеми критици не спират да повтарят какви са техните очаквания от Църквата, но при все това самите те не желаят да се вгледат и да добият по-ясна представа какво точно представлява Църквата - как самата тя определя себе си, в какво вижда своите задачи. И когато тези хора се противопоставят, те на практика водят борба не с Църквата, а със собствените си представи за нея, с разни митове и измислици. Нищо чудно, че фантомът, какъвто в техните очи е Църквата, не оправдава очакванията им. Те и до ден днешен се чувстват огорчени от същия този фантом.  Лично аз в началото на 90-те бях вече свещеник, т. е. не гледах на Църквата отстрани, и поради това не очаквах от нея неща, които са й абсолютно неприсъщи. За разлика от много наши интелектуалци, аз не мога да се чувствам огорчен от Църквата. Просто не виждам за какво. Много добре си спомням положението преди 1991 година. В манастира ме приеха през 1986 г. - това все още си беше чиста проба съветско време. И само си представете как изведнъж пред очите ти започват да се случват неочаквани неща, които изпълват сърцето с радост. Ето, тук, да речем - отваря врати Даниловския манастир. Там пък, в някоя друга обител - дадено е разрешение да бъдат приемани вече не по двама-трима монаси, а по двайсет-трийсет. Всяко подобно събитие беше нещо ново и необикновено. И в този смисъл моите очаквания... като на човек църковен... до голяма степен се изпълниха и продължават да се изпълняват. 

В горяща изба

- Какви изменения очаквате занапред в Църквата?

- Очаквам времето, когато обръщането към вярата ще престане да бъде за хората нещо като влизане в горяща изба, от която бързат да извадят нещо. Струва ми се, че днес много наши страдания произхождат от това, че когато човек приеме вярата, той започва да я „носи" със себе си, без да знае къде да я „постави", къде да я „разположи": „По какъв начин да живея сега? Какво трябва да правя?" Сещам се още един пример... поколението на моята баба и нейните близки. Тези хора са били родени и възпитани във вярата още преди революцията. Много от тях имаха завършени само няколко класа в енорийското училище и до края на дните си пишеха с печатни букви. Те бяха православни... и си живееха просто нормално. Вярата бе за тях нещо толкова естествено, че не им беше нужно да разсъждават „как трябва да живеят по християнски". Те спазваха всеки пост, макар че тогавашните години сами по себе си са били, в известен смисъл, време на пост: революция, война, глад и т.н. При все това те полагаха усилия да имат църковен живот и освен към себе си, към никого другиго нямаха никакви претенции. Дори да се случи съпруг или син да се откаже от Църквата, те само усилваха молитвите си за такива хора... От никого нищо не изискваха, никого за нищо не заставяха, не упрекваха, но редом с това не допускаха никакви компромиси със собствената си съвест. Лично аз приех православната вяра именно защото имах примера на баба ми. Тя не проповядваше, не поучаваше. Просто беше редом до мен със своя пример... и това ми беше достатъчно. Такива хора има и в днешната Църква. Но аз очаквам времето, когато техният брой ще се увеличи.

- А какво може да се направи, за да стане това по-скоро?

- А какво означава „по-скоро"? Та тук става дума за пълнокръвен живот, който е невъзможно да бъде ускорен. Представете си един добър градинар. Какво прави той? Полива, поддържа. Странно ще бъде, идвайки в градината, да си каже: „Онова цвете расте нещо много бавно"... и да тръгне с ръце да тегли стеблото нагоре, за да ускори растежа. Така всъщност съвсем ще го унищожи! Ето защо единственото, което можем да просим от Бога за Църквата, това е време. Както казваше Столипин: „Дайте ни двадесет спокойни години, и няма да познаете Русия..." Изминалите двадесет години са години на църковен ренесанс. От моя гледна точка, това бяха щастливи години... един от най-прекрасните периоди в историята на Руската Църква... само че ще са ни нужни поне още толкова, за да говорим за някакви сериозни резултати. В наши дни просто трябва да се замисляме по-често какво е Църква и какво представлява тя по своето естество. Тя не дава бързи, аламинутни плодове. И ако я разтърсваме подобно на ябълково дърво, за да нападат веднага узрелите плодове... едва ли постъпваме разумно.

Интервюто взе: Константин Мацан

11 януари 2012 г., списание „Тома"

Превод: Анжела ПЕТРОВА

 





Още от "Православна мисъл":