ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ПРЕМИНАВАНЕТО ПРЕЗ ПУСТИНЯТА, или как да преживеем периода на духовна суша

ПРЕМИНАВАНЕТО ПРЕЗ ПУСТИНЯТА, или как да преживеем периода на духовна суша

2012-04-05, автор: †Лимасолски митрополит АТАНАСИЙ, рубрика: Теология

desert-tree.jpg

 

Днес ще си припомним 28 стих на 118 псалм: „Душата ми чезне от скръб: укрепи ме по Твоето слово".

Това е особена тема в духовния живот. Във вътрешното състояние на човека винаги се случват изменения и понякога се случва това, за което говори Пророкът: Душата ми чезне от скръб. Днес ще поговорим за това какво да правим и как да се държим по време на тези изменения.

Съществува една клопка, в която ние лесно попадаме, когато желаем да се подвизаваме - това е стремежът ни да се грижим за нашите чувства. Какво имам предвид? Както всички вие знаете, обикновено става следното: когато човек започне да ходи на църква, в началото той преживява състоянието на Божествена благодат, която му се дава даром. През този период човек изпитва божествена радост; чувства молитвата, чувства как сърцето му се движи от любов към Бога; с лекота събира ума си; страстите отстъпват от него, утихват; божественото просветление осенява душата му. Разбира се, всичко това поражда в нас приятни, радостни чувства; на нас ни е много добре и се чувстваме прекрасно, сякаш сме в Рая; действително вкусваме радостта на Рая.

Но идва време, когато настъпва някакво изменение: вместо всичко по-горе изброено изведнъж се оказваме изоставени; чувстваме в душата си тъма, мрак; чувстваме, че Бог ни е оставил или че ние сме оставили Бога; отново усещаме гнета на страстите, объркването на помислите. Повече не желаем да се молим; противим се на молитвата, не намираме покой в делото Божие; насила се заставяме да отидем на църква, на бдение и т.н.

Човек възприема това изменение много трудно. Често пъти той се огорчава и скърби: „Защо се чувствам така? Защо се сблъсках с всички тези трудности, при положение, че по-рано не е имало нещо подобно?" Той започва да търси причините: може би проблема е в това? ...в онова? ...в нещо друго? Но истината не е че човек е допуснал някъде грешка, а че трябва да се научи да живее, така да се каже, по-твърдо.

Както казваше приснопаметният старец Паисий, Бог прилича на добър земеделец, който засажда малко дръвче и го полива всеки ден, доколкото то има нужда от достатъчно количество влага, за да пусне корени и да почне да расте. Постепенно, обаче, земеделецът започва да го полива все по-рядко: отначало - през ден, после - през два дена, през три дена, през четири, през седмица, през две, веднъж в месеца. Той постъпва така с цел да помогне на дръвчето да пусне корени дълбоко в почвата, за да си набавя влага директно от земята. Защото, ако расте на самата повърхност, когато задухат ветрове и завалят проливни дъждове, то няма да издържи, ще се изкорени и ще падне.

Ето защо по Божий промисъл човек преминава това обучително състояние на богооставеност, (на привидна богооставеност), чиято педагогическа цел е той да пусне дълбоко корени, за да устои. По тази причина нашата душа често преминава през пустиня и  преживява период на духовна суша. Както по време на суша всичко наоколо изсъхва и никъде няма  капка вода - тежък период за природата - така става и с душата на човека. В този период човек трябва да бъде крайно бдителен, за да не изгуби преди всичко своето дръзновение. Той трябва да знае, че ние вярваме в Бога и Го обичаме не защото Бог ни е дарувал онези радостни и приятни чувства, които сме изпитвали в началото, а защото - и в това сме абсолютно уверени - Бог е винаги с нас. Той заслужава това, защото ние извършваме целият наш подвиг единствено за да бъдем с Него. Подвизавайки се по такъв начин, ние оставаме верни на Бога, дори ако самото наше същество ни оказва съпротива. Нашето същество ни привежда аргументи в своя полза: ето, ти правиш това и това, а резултат няма; или: ти се опитваш да изпълниш нещо, а пък вътрешно изпитваш големи затруднения от това, макар по-рано с удоволствие да си вършил същото нещо. Така възникват големи, екзистенциални въпроси в самия човек.

В един от псалмите св. пророк и цар Давид казва, че враговете го попитали: „Къде е твоят Бог?" (Пс. 41: 4). Човек се пита: Къде е моят Бог? Нима Бог не вижда как страдам, как Го търся, как Го издирвам, кой съм аз - безкрайна пустиня? Отвън изглежда, че Бог мълчи и оставя човека сам. В действителност това не е така. Това просто е субективно преживяване на самия човек.

По време на този период се изисква голяма вяра. Човек трябва да устои, казвайки: „Заради любовта към Бога аз ще пребъда на своето място". Той не бива да отстъпва и да се обръща назад, казвайки: „Е, добре, щом като няма никакъв резултат от това, което правя, ще спра и нищо повече няма да правя. Бог не ми отговаря, не откликва. Ето, аз вече толкова се подвизавах, а нищо не получих от Него. Ще захвърля всичко". Не е така, защото Бог желае да ни предпази от „бакалското" отношение продавач-купувач, т.е. от усещането, че купуваме благодатта. Та нали затова се и нарича благо-дат, защото Бог даром я дава. Ние не я купуваме, не даваме нещо, за да я получим от Бога. Бог просто ни я дава. Не по някакъв закон, който ние сме изпълнили, не поради делата ни, а поради Своят любов и милост Той ни е спасил, и по благодатта, дадена ни даром, идва нашето спасение и вечното единство с Него.

Наред с това в този труден период ние трябва да бъдем внимателни и да правим всичко възможно, за да не оставяме нашето правило. Онова малко правило, което всеки от нас извършва ежедневно и ни помага да устоим. Нека това бъде кратка молитва, която четем сутрин или вечер, пост или нещо друго, което изпълняваме (св. Причастие, изповед) - трябва да се подвизаваме така, че да пазим точно всичко това, дори ако сега, в трудния период, не виждаме резултат. Ако ние опазим всичко това, ако пребъдем там, където сме, и въпреки натиска на събитията и помислите останем непоколебими и продължаваме да се борим, тогава ще бъдем уверени, че Бог отново ще се върне при нас (макар че, в действителност Той винаги е с нас). Тогава човек ще започне да принася зрял сладък плод в свое време (Пс. 1: 3). Не в един миг, както си мислим в началото на нашия духовен живот, когато за първи път сме познали Бога и след седмица вече сме си мислили, че сме достигнали божествената мяра. В духовния живот човек възраства постепенно и преуспява „в мъдрост и възраст и в любов" (Лук. 2: 52) и строи цялото духовно здание върху смирението.

Периодът на духовната суша е най-добрият период в нашия духовен живот. Винаги трябва да имаме това  в предвид. Когато преживяваме период на суша, ние преживяваме най-добрия период в нашия живот, защото тогава човек залага правилна и стабилна основа. През този период човекът се смирява, неговата душа се съкрушава, и то до смърт, и тя слиза до ада. Тогава човек вижда, че и неговите дела са едно нищо, и самият той е нищо, нула. Но той не бива да губи надежда, а да мисли така: единственото, което ми остана - това е вярата и надеждата в Бога. Когато човек започне да се подвизава по този начин, тогава идва любовта, която е по-голяма от вярата и надеждата, и човек вече се наслаждава на Божията любов. Той се наслаждава, но преди това е изминал дългия път на духовната суша - изпитание, което понякога продължава много години. Свети Исаак Сириец пише за себе си, че почти тридесет години душата му не чувствала действието на благодатта, въпреки че бил велик подвижник в пустинята.

Разбира се, Бог следи духовния живот на човека. Господ е добър педагог. Както, когато учителят вижда, че детето има желание да се учи, но е малко мързеливо и наивно, той го подтиква да чете малко повече, дава му повече уроци, понякога дори го плаши, например с това, че еди-кой си се учи по-добре. Учителят вижда как напредва неговият ученик, знае, че той притежава големи възможности и затова, ако го остави да бъде нехаен и безразличен, ще му нанесе вреда. Учителят го подтиква да придобие още по-големи знания. Така постъпва и Бог, Който вижда боголюбивата душа на човека, вижда, че понякога у нас възниква благ стремеж и желание, но нямаме сили и произволение, а леност и други подобни неща, които ни парализират. Така, чрез Своите „педагогически похвати": духовна суша, изпитания, скърби, изкушения, помисли, Той кара човека постоянно да бъде в духовно бодърстване и да върви напред.

Винаги ще помня две поучения: едното - на старец от древността, а другото - на съвременен старец. Поучението на древния старец се заключава в следното: Веднъж млад монах попитал един опитен монах, достигнал до състоянието на непрестанна молитва: „Как успя да достигнеш до това състояние? Кой те научи да се молиш?" Усмихвайки се, старецът му отговорил: „Демоните. Те ме научиха да се моля". - „Но, как е възможно това, демоните да ни учат на молитва?" - „Да. Те отправяха срещу мене такива непоносими нападения, че бях принуден постоянно да пребивавам в бодърстване и духовна трезвост, с молитва на уста и в ума, защото, ако само за момент оставях молитвата, веднага в мене нахлуваха греховни помисли, пожелания и образи, които ме правеха роб на греха".

Другият старец, наш съвременник, отец Ефрем Катунакиотис, при всяка наша среща ни казваше: „Бъдете внимателни, не оставяйте да има празнина между вашия ум и Бога". Много години не можех да разбера тези думи. Какво означават те? Те означават, че нашият ум трябва дотолкова да бъде съединен с Бога, с помненето на Бога, че в общението ни с Него да няма никаква пукнатина, през която да могат да навлизат помисли, желания, страсти, т.е. всичко онова, което ни разединява и отлъчва от Господа. Именно това бодърстване е средството, което действително ни помага да имаме здрави корени, за да устоим в тежкия период на суша, и ни държи в съприкосновение с благодатта през целия живот. Ние трябва да пребиваваме във вярност към Бога. Верен човек е не само този, у когото всичко е наред, и затова вярва в Бога и Го призовава. Верен е онзи, който в период на духовна суша, когато всичко в него се съпротивлява, когато душата му не чувства нищо, въпреки това безусловно вярва, че Бог няма да го остави: „Бог е тук, Той няма да ме остави да загина по време на тази засуха".

Отците сравняват това състояние на душата с четиридесетгодишното странстване на евреите през пустинята. Бог ги извел от Египет и четирийсет години те се лутали из Синайската пустиня, без да могат да достигнат до Обетованата земя, Палестина. Тя била близо - на разстояние от два месеца пеша, но евреите ходили четирийсет години „в земя пуста, изсъхнала и безводна" (Пс. 62: 2). Там те били подложени на множество бедствия, несгоди и изпитания, но останали верни. Когато започнали да роптаят, че в Египет се чувствали по-добре и че си струва да се върнат обратно, ги постигнало бедствие. Свещеното Писание свидетелства, че след този случай евреите започнали да казват: нека по-добре костите ни да останат в тази пустиня, отколкото да се върнем в Египет.

Знаете ли, понякога ми се налага да слушам следните неща: „Преди да започна да ходя редовно на църква аз се чувствах много по-добре. Нямах помисли, никого не осъждах, всичко ми беше наред, всичко ми беше ясно, а сега нищо не разбирам". Нашият предишен живот започва да ни изглежда много по-добър от сегашния. Сега, когато ходим на църква, ни се струва, че нашето положение се е усложнило: не чувстваме нищо, по цели дни осъждаме, всичко у нас е с краката нагоре, т.е. не водим пълноценен духовен живот. Дори започваме да гледаме хората, които живеят извън Църквата и си казваме: „Виж ги тези хора, които не влизат в храма, колко са спокойни, безгрижни, животът им е една непрестанна радост, всичко им е наред и в работата, и в семейството, толкова са радостни и общителни". В нашия ум се извършва промяна, струва ни се, че животът без Христос е по-добър от нашия и това ни кара да се връщаме назад. Тук от нас се изисква да вземем решението: нека по-добре умрем в пустинята на това Божие изпитание и да оставим в нея нашите кости, отколкото да се върнем към предишния си живот, за да се наслаждаваме на онази радост, която ни се струва, че я има там.

Безспорно е, че когато човек претърпява всичко това, изпитва душевни страдания. Но, ако той успее да преодолее препятствията, породени от неговите собствени желания, образи и фантазии и се смири пред Бога, то тогава той ще намери ключа към покоя. Този ключ е молитвата със сълзи. Молитвата, съпроводена със сълзи, принася истинско успокоение на човек, който има в себе си дълбоко смирение. Не говоря за сълзите, съединени с жалби и недоволство, когато човек започва да се съди и да вика „Защо?", например: „Защо си ме оставил, Боже мой? Защо не ми помагаш? Защо ме остави сам и аз сега греша? Защо стигнах до това окаяно състояние?" Раждат се много такива въпроси „защо". Но ако човек презре всичко това, ако си затвори очите, падне на колене пред Бога и със сълзи разкрие пред Него цялото си сърце и излее всичката си болка в молитва, то тогава той ще намери голямо утешение. Толкова голямо утешение, че след като премине периода на изпитанията, за човека ще настъпи лято, т.е. нов благоприятен период, и той с носталгия ще си спомня за миналото и за онова сладко утешение, което Бог му е дал тогава, когато не е имал никакво човешко утешение. Затова светците, които знаели тази тайна, се отказвали от всякакво човешко утешение. Те отивали и се установявали в трудни и недостъпни места. Вършели неща, за които казваш: „Но защо правят тези неща? Защо например да спи върху една скала? Защо да спи на земята? Защо да носи вериги? Защо изобщо да не спи? Каква е била причината, за да върши тези неща?". Как ще го обясниш? Разбира се, как ще го обясниш на един човек, който не може да почувства действието на Божията любов? Вземи един млад човек, който е влюбен, знам ли, в най-неугледната жена на света, но понеже той я обича, мисли, че тя е най-прекрасната. Любовта му е променила ума. Светците са били хора, които са доближили Бога, но не чрез собствената си логика. Те не казвали „Знаеш ли, за да се спася, трябва да върша Божиите дела!" Те нямали такава логика. Нито казвали: „за да се спася, трябва да правя толкова и толкова дела, за да получа въздаяние!". Не. Светците били влюбени в Бога. Те обичали Бога безкрайно много и понеже били влюбени в Бога, вършили щури неща, които умът не може да побере, нито да обясни. Такава вяра, такава любов, в такова духовно състояние, което превишава логиката. Те не били нелогични, а свръх логични хора. Тяхното сърце било съединено с Бога.

Ние гледаме нашата мяра, слизаме и гледаме себе си, гледаме нашето състояние и знаем, че Бог няма да презре нашите молитви. Той няма да презре нашите стенания и изпитания. В този период на засуха в човека се извършва истински вътрешен духовен труд. Ако той не преживява духовна суша, ако не се бори с изпитания, значи Бог все още не е започнал да работи в него; още е рано, нещата са сурови, той още не е влязъл в пещта, за да се изпече.

В цитирания от нас псалм свети пророк Давид казва: „Душата ми чезне от скръб. Една от най-страшните стрели на изкусителя против нас е унинието. Унинието парализира духа и човекът не иска нищо. Всичко му изглежда неприятно. Както болният, който няма апетит и не иска да яде; носят му мляко с ориз - „Не искам", носят му риба - „Не искам", дават му най-хубавата храна - „Не искам". Всичко му се струва горчиво, гадно, отвратително. Ако все пак му дадеш нещо за ядене, трябва насила да го изяде.

Нещо подобно става и с душата на човека, изпаднал в униние. Унинието създава в човека онова, за което говори пророкът - чезнене (на църковно-славянски - дремание, т.е. дрямане, бел. прев.). Когато те обхване тази (духовна) дрямка, сядаш в креслото, разполагаш се удобно и се предаваш на тази дрямка. Такова е и унинието - стрела, която попада в тебе и ти се вцепеняваш: и телесно, и духовно. Дрямането или чезненето от униние е едно от най-силните оръжия, които дяволът използва срещу човека, подвизаващ се духовно в молитва, пост, поучение, безмълвие, любов Божия. Какво казва Господ? „Прочее, внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преяждане, пиянство и житейски грижи" (Лука. 21:34) Тук Христос ни показва три входа, през които може да влезе тази отрова - преяждането, пиянството и житейските грижи. Какво означава това?  Означава разпътството в греха, означава  душевно-телесен комфорт, да искаш всичко да е приятно, да не искаш труда, трудолюбието, всичко да става без ти нищо да дадеш от себе си. Онова, което ни обзема, бори ни и ни ограбва без дори да го разберем, са житейските грижи. Изкусителят постоянно ни подхвърля грижи, грижи, грижи - за да не можем да се спрем. От тях човек отслабва и душевно, и телесно и после няма желание за духовна дейност. Няма как и да го има; ако в края на деня ти си грохнал, какво можеш да направиш тогава? И така ден след ден, ден след ден. В крайна сметка, тази умора отнема от човека времето и разположението, за да се вгледа поне за малко в себе си.

Да, разбира се, всеки от нас си има определени задължения, но нека не прибавяме към тях още излишни неща, които крадат от нашето време и от последните ни сили, които са останали да се вгледаме в себе си. Умереността и простотата в живота на християнина - това е основното нещо, за да имаме лекота в общението си с Бога. И отговора днес спрямо потребителското общество, в което живеем, се състои в следното: Църквата се ползва от света, а не света от Църквата. Ти си господар на вещите, а не техен роб. Ти си владетел на своето време и на своите работи, не си роб на делата, които всъщност те разкъсват и не ти оставят възможност да се заемеш с онова, с което си длъжен да се занимаваш.

Дяволът не се бори с духовния човек направо, т.е. той няма да ти каже: „Знаеш ли, що не вземеш да извършиш някой грях?". Нали ако го каже, ще встъпи в борба с тебе. Той първо гледа да те обезоръжи. В началото той ще се приближи към тебе, ще види и ще каже: „Така, с какво се занимава тоя тук? Аха, той е много бдителен, внимава над себе си, пости, моли се, подвизава се..." На първо време врагът ще намери начин да те отклони от онова, което правиш. Той ще те накара да вършиш разни работи, да се захванеш с нещо, само и само да спреш да се молиш и да се насочиш към други неща. Той ще ти създаде такива условия, че да оставиш своето правило и духовния живот, и в момента, в който бъдеш обезсилен, ще те сграбчи и ще те застави да правиш онова, което той иска. Ще те пречупи като сламка, защото вече нямаш сили, понеже си изгубил молитвата, участието в Тайнствата, изповедта. Безделието и унинието ще те оголят и ще те доведат до границата на падението. Щеш-не щеш, всичко ще свърши с падение, защото вече няма да имаш никаква сила.

Именно с тази духовна дрямка и униние трябва да се борим. За това пророк Давид казва по нататък: укрепи ме по Твоето слово. Защо казва това? Защото цялата борба, която водим, е за вярата и неверието; защото веднага, щом човек започне да се разколебава в духовната борба, вярата започва да отслабва. С други думи, утвърди ме във вярата, защото, когато вярата е разколебана, тогава човек вече не се съпротивлява на предложението за грях. „Укрепи ме по Твоето слово" означава също, че е нужно да имаме Божиите слова в нас, т.е. сякаш имаш в дома си килер за хранителни продукти и, когато дойдат трудни времена, започваш да живееш със запасите от този килер. Или, както казваше старец Паисий: „Гледайте да работите духовно добре, че когато вече няма да можете да работите, да получавате духовна пенсия". Какво е искал да каже с това? Това, че когато при тебе духовно всичко е наред, трябва ревностно да се подвизаваш, така че във време на изпитания, в период на духовна суша, да имаш духовни спестявания, събрани от поучения, от Божиите слова, от молитвата... За да не може врагът -изкусител да те убеди и да каже: „Погледни, няма нищо". А защо изведнъж се оказва, че няма нищо? „Вчера Бог беше с мене. Вчера Той говореше с мене в моето сърце. Вчера аз се радвах заедно с Него. Нима днес Го няма?" Има Го. Вчерашният Бог, днешният Бог, утрешният Бог е един и същ Бог.

Ето защо молитвата, поучението в словото Божие и в творенията на светите Отци са като духовен влог, който ние имаме в себе си, за да можем да се ползваме от него в трудни времена. Борбата, която водим в благоприятен период, е храната, за която ще си спомним, когато дойдат изпитания, казвайки си: „Погледни, Бог не ни оставя. Ще отмине това изпитание и Господ отново ще дойде, отново ще настъпи ден". Има ден, има и нощ: 12 часа ден, 12 часа нощ. Не е имало още случай, когато нощта да не е отминала. Изключение прави нашата последна нощ. Но ако това не е последната наша нощ, то денят задължително ще настъпи. Същото е и в духовния живот. Нощта ще отмине и ще изгрее слънце. Изпитанието ще отмине и след него ние ще видим сладките плодове.

Още веднъж ще повторя и с това ще завърша: най-правилната духовна дейност в човека се осъществява в периода на духовна суша и изпитания. Именно тогава се върши духовният труд. Кои плодове стават сладки? Онези, които са расли в „безводие". Най-сладките дини и пъпеши са „безводните", които не са пълни с вода, като останалите. Те са сладки и ароматни, защото са израснали  в трудни условия. Същото е и с човека. Който е „изпечен" в трудностите и пребивава във вярност към Бога, той не отстъпва, а казва: „Аз не искам шоколад от Бога, аз искам Самия Бог. Аз ще намеря Бога в тези изпитания. Няма да избягам от Него. Няма да се откажа от своето място. Готов съм да умра тук, да падна в битката, но за нищо на света няма да се върна обратно".

Когато човек каже това и пребъдва в него, влагайки всички свои сили, въпреки натиска на изкусителя, тогава Бог наистина се радва и награждава този човек. Такъв човек действително е борец, войн Христов, и ще вкуси обилни, прекрасни и сладки плодове, когато отмине периодът на изпитания.

 

Превод от руски: Петър БАНЧЕВ

(Преводът е сверен по оригиналния текст)

***

СРОДНИ ТЕМИ:

АСКЕТИЗМЪТ ОТ БИБЛЕЙСКО ГЛЕДИЩЕ, Проф. протопр. д-р Николай ШИВАРОВ

БОРБАТА СРЕЩУ СТРАСТИТЕ И ОЧИСТВАНЕТО НА ВЪТРЕШНИЯ ЧОВЕК, Архим ЙОСИФ, игумен на Ксиропотам





Още от "Православна мисъл":