ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 

ВЕЛИКДЕН

2012-04-10, автор: Мартин Ралчевски, рубрика: Общество

Vuzkresenie Xr bialo.jpg

Влизаме в храма със свещ в ръка и приповдигнато настроение, но вътрешно сме изпълнени с противоречия... Питаме се: защо не ни чуваш, Господи? Нали обеща, че ще отвръщаш на молитвите на всеки, който е в нужда? Толкова се измъчих. Имам проблеми със здравето. Парите все не стигат... Трудно е...
Такива мисли вървят в главите ни, а е... Великден. Денят, в който трябва да мислим за Възкръсналия, а не за себе си.  
Защо сме такива? Защо все гледаме преди всичко на нас да ни е добре? Отговорът е следният: защото слабо вярваме. Или още по-точно казано: защото съвсем не вярваме!
   Христос пита апостолите: „За кого Ме мислят човеците?". Те Му отвръщат, че някой Го мислят за пророк Илия, други за Иоан Кръстител, трети за Иеремия... След което Той пита пак: „А вие? Вие за кого Ме мислите?". Всички знаем продължението на евангелския текст - единственият, който отговаря, е апостол Петър. Той изповядва: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог!"
   Ако днес отнесем този въпрос към себе си, най-вероятно би се разкрила грозна картина. Бихме видели, че въпреки че се наричаме християни, вътре в себе си всъщност май сме други. Защо казвам това? Защото доста от нас си мислят например, че всички религии водят към Бога. Това мнение се разпространява напоследък от много хора, включително и православни. А това всъщност е неправилно и се явява и един от най-големите проблеми за съвременните християни.
   Ще направя една съвсем кратка съпоставка между Бога, чието Възкресение честваме сега, и боговете на други религии, за да напипаме пулса на истината по-лесно.
   Мюсюлманите вярват в доброто, но само по отношение на тях, защото светът за мюсюлманите е разделен на две части: свят на исляма, и свят, който е извън неговите граници. Към този чужд свят на неверниците се прилагат други  принципи - хората там трябва да бъдат принуждавани да приемат исляма, за да могат да се насладят на чувствения рай!
   Евреите също делят света на две части: богоизбраният, т.е. еврейският народ, и другите народи. Някои евреи смятат, че само те са сътворени от Бога, а другите народи - от низши духове. Затова равенството между тях и останалите народи е напълно невъзможно!
   Будистите пък се отнасят с неразбиране към самата идея за личен Бог. Според тях, при спазването на определени практики, без никакво покаяние будистите биха могли да се превърнат в божества!
   На фона на тези постулати, върху които изграждат възгледите си някои световни религии, християнството е коренно различно. Макар че днес в света има милиони мюсюлмани, евреи, будисти и прочее, техните учения не могат да се приемат спокойно от човешката съвест.
И така - другите са различни от нас. Това е факт. Но, защо е така? И... на какво точно се основава нашата вяра? Отговорът е съвсем прост - на празния Божи Гроб! На победилия смъртта Христос! Нека не се лъжем - никой друг основател на религия не е възкръсвал. Никой! Само Христос! И именно това е най-голямото свидетелство, че християнството е единствената религия, която води към Бога. Друга няма!
   Тук може би някои ще възразят, че това им е добре известно и че те от години спазват стриктно вярата си, редовно посещават Божия храм, четат и познават Евангелието...
   Прекрасно е, ако повечето от нас наистина са такива. Но дали това е така? Дали наистина всички ние живеем според повелите на Евангелието? Задавам тези риторични въпроси не наслука, но преднамерено, защото през изминалите месеци голяма част от нас, всъщност май забравихме на какво ни учи Христос. Може би се досещате, че иде реч за досиетата на митрополитите. По темата се изприказва много. Много от нас, с надежда, чакаха митрополитите да кажат нещо и да започне обществен диалог. Това обаче не се случи и така загадките около тях станаха още повече. И, улисани от медийния шум, сякаш забравихме нещо друго. Това бе тайното покаяние. Ще си позволя едно леко отклонение, за да бъда разбран по-добре. В руския игрален филм „Параклисът на ангела", с участието на Алексей Морозов, чието действие се развива преди и по време на Втората световна война, се разказва за млад комунист, който застрелва, без причина, един стар свещеник. После комунистът си пуска брада, дегизира се като монах и заминава за един финландски остров, близо до руската граница, на който има православен манастир. Задачата му е да доносничи в Москва. По време на престоя си в манастира, обаче, с младия агент се случва нещо непредвидено. В душата му настъпва обрат и той спира да доносничи, разкайва се и става истински монах. По време на войната руснаците превземат острова. Всички монаси избягват. Бившият агент също тръгва, но после умишлено се връща, за да приеме съдбата си. Руснаците опожаряват манастира и убиват изменилия на партията „агент".
   Филмът е доста популярен в Русия, но не и у нас. Ако го изгледате, гарантирам ви, че ще се почувствате пречистени. Той поставя много въпроси. Но това, което сякаш е най-интересно за нас е дали  покаянието на агента е искрено? На този въпрос можем да отговорим само по един начин - разбира се! Та той пожертва най-скъпото, което имаше - собствения си живот!  
   Ако отнесем този поучителен случай към нашия висш клир, ще узнаем, в какъв грях падаме, когато съдим прибързано. Изводът е ясен - нека не бъдем съдници.
   „Христос възкръсна", братя и сестри! Това велико събитие трябва да ни вълнува днес, а не църковните крамоли, не битовите проблеми, не политическите злоупотреби и свързаните с тях последствия. Защото същият този Христос, чието Възкресение честваме сега, не е просто някакъв велик учител, а е Самият Бог, Който дойде в света, но малко хора Го познаха. Включително и днес - малко са тези от нас, които вярват в Него истински. А ние не вярваме, защото шумът на света около нас е твърде голям. Светът иска своето и постоянно ни дърпа надолу. Светът крещи и ни подтиква не да обичаме хората, но да гледаме единствено себе си.
   На всички е добре известно, че от появата на християнството до днес милиони християни са отдали живота си, отстоявайки вярата си. Според данни на ООН, в наши дни годишно стотици християни, живеещи в нехристиянските страни, продължават да губят живота си само защото изповядват Христос. В сравнение с тези хора, ние сме щастливци. Ние можем без страх да говорим за вярата си. Можем спокойно и на висок глас да се наречем християни. Но нас сякаш ни е срам. Срам ни е да изповядваме гласно и уверено, че Христос е възкръснал. Е, казваме го, но... някак вяло. Без плам. Защото имаме оправдание, тъй като често човекът, когото поздравяваме, нашия брат, сестра, приятел, съсед или колега, е скептичен. И изобщо, българското общество е скептично по отношение на вярата. Затова и нашият поздрав е вял. Затова той е апатичен, безличен. А той е такъв, защото обичаме повече света, отколкото Бога!
   Такова поведение обаче е пагубно! Като християни ние трябва да сме уверени във вярата си. А не да сме лицемерни. Дори и всички да се отвърнат от Христа, на нас не ни е позволено. Веднъж определили се като християни, ние трябва да вярваме и смело да изповядваме православната си вяра до края на дните си, защото животът е кратък. Всички, рано или късно, ще умрем и ще застанем пред Христос, Който ще ни попита какво извършихме на земята? И тогава какъв отговор ще дадем? Как ще Го погледнем? Какъв ли ужас ще ни обземе, когато Той ни попита, защо сме се срамували от Него?  
   За да избегнем този лош сценарий, нека сега всички тихо кажем наум следната молитва: „Не Се отвръщай от мене, Господи, защото съм слаб във вярата, но помогни ми да Те обикна с цялото си сърце!" А на глас пък нека силно да се поздравим едни други с най-светлия поздрав: „Христос воскресе!" - „Воистину воскресе!"


Д.П.





Още от "Православна мисъл":