ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » История » ВЪЗВРЪЩАНЕ НА МОЩИТЕ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

ВЪЗВРЪЩАНЕ НА МОЩИТЕ НА СВ. ИВАН РИЛСКИ

2012-07-01, автор: Написано от дякон Владислав Граматик, рубрика: История

moshtisvRilski.jpg

Разширявайки все повече своя пагубен устрем, безбожните войнства на турците опустошаваха с огън много страни с техните честни манастири и божествени храмове и ги предаваха на окончателно запустение. Тогава и свещената Рилска обител беше разрушена и окончателно запустяла. И остана така доста години. А как отпосле пак бе обновена в първото си благолепие с Христовата благодат и как бяха върнати чудотворните мощи на преподобния от славния град Търново в същата обител, предстоящето слово ще разкаже...

След като подир известно време замлъкнаха войните и разстроените народни работи утихнаха, имаше трима мъже  благоговейни и благородни, българи по произход, които живееха в село Граница при град Велбужд (Кюстендил), украсени със сана на свещенството, братя по плът, синове на блаженейшия Крупнишки епископ господин Яков, който много добре пастирстваше като светител в ония дни всред тамошното Христово стадо. Единият от тях се наричаше Йосаф, който първенствуваше в техния живот още отначало, вторият се наричаше Давид и третият - Теофан. Те и тримата приеха монашество, напуснаха родното си място и се преселиха в Рилската пустиня. И понеже намериха всички здания съвършено разорени с изключение на църквата и кулата, пак възстановиха всичко от основи с Божията помощ и благолепно украсиха, като положиха много труд и изразходваха много средства. Мнозина не само от близките места, но и отдалече, се стичаха с голяма вяра и носеха приношения на светата обител всеки според силата си, а най-вече в празника на светеца и, придобили от това голяма полза, връщаха се пак у дома си с радостна душа. В продължение на доста време, като уредиха светата обител, те представляваха образец  на добродетелен живот за всички свои подчинени с трудовете и подвизите, в каквито винаги се упражняваха.

След като навсякъде се разнесе слухът за тях, дойде в манастира някой си презвитер Яков, протопрезвитер на град Филипопол (Пловдив), който им съобщи за чудотворния ковчег на преподобния Иван, че от много години лежал скрит и неизвестен в Търновската архиепископия, но по онова време вече открито се показвал на външни посетители, и че той самият го бил видял: бил там по работа със своя митрополит, поклонил се с мнозина други пред свещените мощи на преподобния и си изпросил от свещениците една частица от тях за благословение. Това като чуха от оня почитаем презвитер, много се зарадваха в душите си и по-подробно го разпитваха за това. Подир известно време дойде при тях и друг един свидетел, който разказваше същото: и той също така бил в Търново по някакъв случай и видял чудотворния ковчег на светеца със собствените си очи и добре се осведомил за него. Но те все още нямаха твърдото убеждение, че наистина всичко това е така и никак не можеха да хванат вяра на разказите, защото дотогава никога не бяха чували, че ковчегът на преподобния се намира в Търново, тъй като многото изтекло време беше предало тази работа в глъбините на забравата и най-вече поради тежките събития около този град по време на неговото завземане чрез нашествието на варварите. Защото когато Бог предаде този град в ръцете на враговете заради нашите грехове, тогава намиращите се в него светини бяха разграбвани свободно, поради което се мислеше, че и мощите на преподобния Иван са били тогава отнесени нанякъде. Затова, за да се осведомят по-добре за него, изпратиха там един брат от манастира, който познаваше оня край, като му поръчаха внимателно да разузнае всичко, та като се завърне оттам, да им разкаже подробно какво е видял и разбрал.

След като пратеникът всичко изнамери според дадената му заповед и скоро се завърна при тях и им съобщи всичката истина, с голяма бързина съобщиха за това на благочестивата царица госпожа Мария, която беше дъщеря на благочестивия сръбски деспот Георги и жена на самодържавния султан Мурад ІІ. Тя живееше тогава не в царския дворец на столицата, а в имението си на юг от град Серес. Пратениците всичко й разказаха и я помолиха усърдно да им помогне да пренесат свещените мощи на преподобния от град Търново в неговата честна Рилска обител, за която услуга й обещаваха голяма награда от Бога на небето. А благочестивата и боголюбива царица, щом чу това от монасите, склони към тяхната молба и се постара скоро да превърне тяхното прошение в дело. И ето, в подходящо време тя се яви пред самодържавния султан Мохамед ІІ, който я имаше вместо майка и й оказваше почит във всичко, както никому другиму в своето царство, и понеже имаше голям кредит пред царя, не се излъга в надеждите си. Получи заповед от царската власт до търновския кадия (съдия) да изпълни молбата на монасите с възможната бързина, и като се върна от столицата, повика при себе си монасите в имението, където пребиваваше, и им връчи писмото. А те, като го получиха, върнаха се в манастира и веднага изпратиха в Търново ония, които определиха да бъдат изпратени за пренасянето на светеца.

Като стигнаха пратениците в българската столица Търново и се установиха там на квартира, първенците на града узнаха причината на тяхното идване и вдигнаха голям шум и вълнение всред народа, за да не им бъде разрешено в никой случай да изнесат мощите на светеца от техния град. След като стана голям спор за това между тях цели три дни и твърде голямо вълнение се вдигна всред народа отнесоха се двете страни към градския кадия (съдия) да разреши техния спор. И когато монасите дадоха царското писмо на съдията, което му заповядваше бързо да даде на пустинните мъже пустинния светилник Йоан,  съдията веднага предаде в техни ръце от дълго време желаното съкровище, всечестния ковчег на благоносния светец, и така спорът на двете страни се разреши. Тогава монасите с много почит и радост веднага взеха ковчега на светеца, с чисти плащаници го обвиха, с благовонни масла го помазаха и вече не намираха смисъл да остават в града, а веднага на другия ден излязоха от града и, като поставиха ковчега на светеца върху едно животно, поеха пътя към своя манастир, без някой от града да ги изпрати с изключение на някои бедняци и няколко монаси. Същия ден около 12 часа стихнаха до някаква река, която се нарича от местното население Росица и която отстои на не много голямо разстояние от града. И понеже тогава тя беше много наводнена, така щото беше изпълнила цялото си корито, и никой не можеше да я мине заради многото въртопи и непристъпни струи, монасите ги обхвана голяма скръб и бяха в недоумение какво да правят. Но ето, внезапно им се яви нещо като някакъв дим благоуханен, който излизаше от ковчега на преподобния, и изпълни всичкото онова място на два часа разстояние. Тогава те веднага получиха смелост, навлязоха в реката, преминаха без никаква вреда, носени от молитвите на светеца, и поеха своя път с радост и веселие.

Като чуха хората от околността за пристигането на светеца, събраха се на река Герман в някакво село, на разстояние от манастира около ден и половина път, и там го чакаха. Но и манастирският игумен, когато узна, че светецът се приближава, вдигна се със своите подчинени, които се бяха случили в манастира свещеници и братя, и като взеха свещи и кадила най-благоуханни, срещнаха го с почести в горепоменатото село. Сутринта, като запалиха свещи и кадила и като направиха молитва, сам игуменът със свещеници взе мощите на светеца и вървеше пред ковчега, като се радваше и пееше, както някога богоотец Давид пред ковчега на завета. И така вървяха пеши с целия народ до голямата планина Рила. Когато бяха там под планината, игуменът заповяда да седнат и да вкусят храна, за да не ослабеят някои от неядене. И така полегнаха хората по зелената трева, както някога при чудесата на Христа. И там поставиха знак в името на светеца, където и досега всяка година в празника на светеца хората правят тържество на това място. После, като станаха оттам, дойдоха в манастирския метох, наречен Орлица, и в църквата „Св. Апостоли", която сам игуменът на манастира Давид бе издигнал от основи на това място, положиха честния ковчег на преподобния, защото на другия ден беше празникът на първовърховните апостоли Петър и Павел. И така тържествуваха с народа, и деня почетоха, и на Бога въздадоха благодарствена хвала. Като станаха на другия ден, който е 30-и юни, пак игуменът със свещениците и с Крупшинкия епископ господин Йосиф, който беше също така негов брат по плът, взе ковчега и го носеше, а народът следваше пеши и викаше „Господи, помилуй" чак до самия мост над метоха. Оттам някои от народа поеха светеца и окрилени от бързотечната лекота на божествения Дух, скоро станаха невидими за тях, защото повече от бързите елени или от летенето на орлите бягаха, и не че те носеха светеца, но самите те невидимо бяха носени от светеца. И това чудо се последва и от други. Ето срещна ги цялото братство на св. обител с икони и честно дърво на мястото, наречено Върбица, малко по-долу от съединението на двете реки Рила и Илиина, и там образуваха хор заедно и пяха божествени песни, целуваха светинята и един друг, и оттам всички заедно пристигнаха в манастира. И като внесоха ковчега на преподобния в църквата с много почести и псалмопение, поставиха го на приготвеното място на 30 юни 1469 г., където и досега лежи и източва непресъхващ извор на изцеления за пристъпващите с топла вяра. Като извършиха всенощно бдение и почетоха деня, установиха оттогава всяка година първия ден на месец юли да служат на преподобния всенощно бдение в манастира, като празнуват така възвръщането на честните мощи, и да му пеят молебен канон-параклис в четвъртък всяка седмица на годината.

След това пак на благочестивата царица госпожа Мария изпратиха съобщение за светеца и за своето пътешествие. Като прочете царицата писмото и като узна за връщането на светеца, много се зарадва и им написа благодарствено писмо, в което се казваше: „Благодаря на моя Бог, че в наши дни стана връщането на мощите на светеца!" И предаде на пратеника светла плащаница, за чест на преподобния и за неин всегдашен спомен. Слава на нашия Бог, който промислително благоволи това, сега и винаги и вовеки веков! Амин!

 

Из „Великия панигирик" на Рилския манастир

„Църковен вестник", бр. 26/1993 г.

 





Още от "Православна мисъл":