ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Образование » Възпитание на съвременната младеж - предизвикателства

Възпитание на съвременната младеж - предизвикателства

2013-01-28, автор: Монах МОЙСЕЙ Светогорец, рубрика: Образование

Монах Моисей Светогорец е роден в Атина през 1952 година. Той се подвизава на Света Гора вече повече от тридесет и пет години. Занимава се със светогорска просопография, поезия, критика и литература. Автор е на повече от 35 книги и стотици стати, преведени на различни езици. Издал е серия проповеди в Гърция и в чужбина. Участвал е като лектор в над 80 конференции. Изпълнявал е длъжността главен секретар на Свещения кинотис на Света Гора и надзорник на скита „Св. Пантелеймон" към манастира Кутлумуш. Вече двадесет години е главен редактор на списание „ПРОТАТОН" и духовен старец на килията „св. Йоан Златоуст" към манастира Кутлумуш, бел. прев.

MhMojsej.jpg

Интересът към съвременните младежи на всички нас непременно трябва да бъде висок. Те са нашето бъдеще, нашето продължение и нашата надежда. Тяхното възпитание идва от Църквата, училището и семейството. С ранното възпитание се осъществява връзката с живия Христос, с майката на всички ни - светата Православна църква и свещените й тайнства. Най-доброто възпитание идва от семейството и родителите, главно чрез техния пример и чистия им живот и ни най-малко - с непрекъснати груби и строги думи. Защото забележките, укорите и прекалената строгост често водят до сериозно противодействие. Нужно е търпение, разбиране и доверие в Бога, гореща молитва и много тактична намеса в живота на нашите деца.

Нека любовта ни към тях не се превръща в задушаващ обръч, в тежки окови, в отнемане на свободата им и подчиняване. Ако ние ги наплашим и тероризираме, то съвсем скоро ще прекъснем диалога си с тях. Когато детето пожелае да разреши по-малък или по-голям свой проблем със своите приятели или самичко, то това не е най-доброто решение. Възпитанието изисква подход. То е изкуство, учтивост, доброта и кротост. Припряността, небрежността, безцеремонността и императивността в повечето случаи не дават благоприятни резултати.

Прекрасният педагог св. Йоан Златоуст в своите творения често споменава, че без борба младостта не е възможно да се опази и да се развие. Така например, е възможно един млад човек да бъде по-благоразумен и от един възрастен. Светият отец счита младостта като трудна за управляване, лекомислена и лесно подлъгваща се. Като цяло, младостта обича леността, безцелността и охолството. Младите, пише той, имат, също така, и силно влечение към плътските грехове. На родителите се препоръчва да предпазват децата си и отрано да им поставят твърди основи[1].

Неприличните гледки, вулгарните изрази, сквернословията и мимолетните връзки са мощни провокации, които покваряват сърцето на младия човек. Всички те рушат онова, което семейството е изградило. Сластолюбие, сребролюбие и славолюбие има, защото младежките сърца са отдалечени от боголюбието и целомъдреното човеколюбие. Богатството, пресищането, разточителството и любовта към материалното водят, рано или късно, до блудство, безнравственост и сквернота. Младият човек би трябвало да се отличава по своя морал, чистота и доброта. Но надалеч от Христос и воден от „живота", той смята Църквата за твърде строга, анахронична и трудна за разбиране. Той не признава безсилието си и постоянно оправдава вероотстъпничеството си. Терапията на младежките страсти представлява цяла една наука.

Бурите обаче в живота на младия човек не се случват, за да го отчаят, а за да го усъвършенстват и направят по-зрял. Заслужава си и трябва младите хора да се закалят и да оставят настрана повърхностността си и мекушавостта. Небрежността на родителите по отношение на доброто възпитание на децата им е доста сериозна грешка. Възпитанието започва още от бебешка възраст. Проявите на неуважение, от страна на децата, трябва овреме и по съответния начин (спрямо възрастта, б.р.) да се контролират от добрите родители. Както правилно се отбелязва: „възпитанието, което предлагаме на младите, задължително трябва да бъде съотнесено към Христос, да не бъде импровизирано, но систематично и резултатно. Защото онова, което е най-скъпо за родителите след Бога, са техните деца"[2].

Съвсем не мога да кажа, че днес възпитанието е лесна задача. Някои родители са направо мъченици. Много пъти мъченици са и самите деца, защото растат в едно анти-духовно време, с взаимно противопоставящи се мнения, без високи идеали и стабилна ориентация, без ясни ценности и свещена цел на живота. Растейки, децата очакват да намерят едно общество по-човечно, по-справедливо и по-достойно. Скоро обаче надеждите им се опровергават и изпаряват. Децата, произхождащи от разпаднали се и неразбиращи се семейства, стават боязливи, нервни, стресирани, комплексирани, разочаровани и проблемни. Тези деца често имат трудности в обучението, но и училищата, от друга страна, съвсем не предлагат онази подходяща атмосфера, която да развие техните духовни сили, най-дълбоките им стремежи и така да формират едни здрави личности. Напротив, училищата често предлагат всякакви безплодни знания, чисто материалистични теории, но не и предпоставките за духовна уравновесеност и изграждане на красиви идеали.

Децата днес растат слушайки и четейки ежедневно за най-разни престъпни деяния, обири, измами, наркотици и самоубийства. Особено безпокойство буди безнаказаността на нарушителите. Кражбата се смята за дарба (и малко ли филми има на тази тема, б.р.). Неравенството, користта, алчността и индивидуализмът се считат за напредък. Покварата, пансексуализмът и безнравствеността провокират и надделяват. Моделите за днешната ни младеж са все отрицателни. За техен пример не им се сочат светиите, героите, народните благодетели, духовните личности, хората на науката и изкуството. Напротив, в целия свят гъмжи от войни, терористични актове, търговия на оръжие и жива плът, страшни болести, унищожаване на околната среда, масови кланета, увеличение консумацията на алкохолни напитки и психотропни средства.

Децата се чувстват несигурни заради непоследователността на големите, тяхната неискреност и лицемерие. Те непоправимо са наранени и биват довеждани до лекомислени и мъчителни действия. Онези, които не се подвеждат от заобикалящото ги, се чувстват постоянно изолирани, омаловажени и самотни. Те биват презирани, принудени са да се срамуват и крият. Накрая, и те биват повличани от силното течение. Отрано виждаме нашите младежи уплашени, лишени от любов, меланхолични и от това на човек сърцето му се натъжава. Самите носители на възпитанието с цялостното свое поведение убиха Бога в душите на децата си. Разбира се, никога не е късно и винаги могат да се предприемат категорични и ефикасни действия, и винаги с помощта на Бога[3].

Съвременните младежи имат многообразни развлечения, но те не се забавляват истински. Търсейки радост, намират печал. Вкусвайки временна наслада, поглъщат мъка. Докато спокойната съвест отдъхва само в истинската радост. Доброто забавление отморява, удовлетворява и успокоява душевно и телесно. Проблемите от ежедневието се преодоляват не чрез напрежението, а чрез отмора, приятен разговор и общуване.

Днес голяма част от младежите са стресирани. Ритъмът на живот е станал силно динамичен. Свръхконсумацията, постоянното гонене на време, както и неизпълнените амбиции са едни от главните причини за стреса. Съперничеството, неуспехите, предателствата, манията за перфектност и егоизмът още повече засилват този стрес. А спокойствието и главно смирението внасят равновесие и укрепват нашите младежи. Докато постоянният и нестихващ стрес може да доведе до различни нервни и сериозни психични заболявания. Единствено Бог може да избави съвременния човек от многото тревоги и стрес.

Казва се, че днес младежта е в голяма криза. Младите искат напълно да се освободят от миналото и историята си, не признават авторитети, жадуват за отричане и абсолютна свобода, екзалтират се от модерното и необичайното. Разразила се е жестока полемика срещу статуквото, срещу белите коси и моралните принципи. Често се забелязва и един опасен фанатизъм, безразсъдна смелост, огромен оптимизъм или песимизъм. Въпреки това, някъде вътре във всичко това се крие един огромен глад и жажда за Бога.

Ще се спра накратко на две-три сериозни предизвикателства, с които днес се сблъскват нашите младежи и които, както казахме, оспорват свещените норми. Своята вътрешна празнота те се опитват да запълнят чрез потребителски блага или наркотици. Те мислят, че така ще избягат от проблемите, че ще ги разрешат и ще станат изведнъж щастливи. Но напразно, защото така проблемите само се задълбочават. Любопитството към забраненото, очарованието на безразсъдното, смелото и подмамващото, както и фантазията, съдействат на това колкото болезнено, толкова и опасно удоволствие и смъртоносна зависимост. Същевременно, видовете наркотици са различни, като към тях спадат напр. алкохолът, култът към плътта и други.

Така създалата се психологическа нищета довежда до пълна безизходица. Младият човек, не желаейки да полага усилия, учи и мисли, прибягва до отровните вещества и сексуалното удоволствие, с надеждата, че в тях бързо ще намери липсващите му щастие и радост, че ще се откъсне от угнетенията. Но вместо това се заклещва с още по-тежки окови. Приближава смъртта чрез бича на наркотиците и вируса на СПИН. Казват, че това бягство (в наркотика, б.р.) представлява някакъв стремеж към търсене на безсмъртието и изгубения рай. Така, в нашето съвремие се случва парадоксът на една трудно обяснима и противоречива ситуация: въпреки, че младежите са жадни за живот, те устремено са водени към смъртта. Затова ние вярваме, че на тях им бе представен един подменен и лъжлив бог. Защото исихасткото и мистическо богословие, чрез вносните плодове на самодоволния Запад, бе заместено от студената логика на неопределената метафизика и схоластиката. На мястото на истинската човечност и чистия алтруизъм бе настанен атеистичният хуманизъм. Светоотеческото себеочистване и обожение бе заменено от един външен морализъм и анонимна религиозност. Забравянето на истинското богословие на трезвението и помяната му с една безсилна социология и някакъв изкуствен религиозен живот води до търсенето на друг бог и друг един „рай", земния.

Токсикоманите не са деца на друг някакъв бог. Това са децата от съседната на нашата врата. Те не са нито лоши, глупави и пропаднали деца. На тях просто не са били предоставени подходящите духовни и нравствени защитни сили преди да бъдат подмамени и да се пристрастят. Разбира се, всяка една превенция и информираност са добри и ние не считаме, че някой би стигнал дотам, където е изпаднал, от съвършено незнание. Младите хора лесно пренебрегват опасностите, подвеждат се, нямат твърда вяра и мощни съпротивителни сили. Отговорността за повечето сериозни пропуски носи семейството, училището, а също така и Църквата. Защото именно незрялостта на младите ги тласка надолу по стръмна улица.

Един опасен вход към такава улица представляват телевизията и неприличните филми. Специалистите казват, че малкият екран въздейства пагубно, най-вече на децата, юношите и младите хора. От него те научават лошото, неморалното, престъплението, лукавството и равнодушието. Телевизията се е превърнала в учителка на заблуда, изопачаване, неприличие и измама. Учениците й полагат успешно изпити за напредък в нищетата и жалкото съществуване. Сцените на ужас проповядват непрестанно жестокото насилие и суровото самосправяне с живота. Силата на този образ помита чистите сърца и чувствителните съзнания, показва низостта, безчестието и недостойнството. Налице е едно боготворене на пошлото зрелище, на задоволяване на дивите инстинкти и възход на безумието и глупостта[4]. На Света Гора ние, за радост, нямаме, нито искаме телевизия. Осведомени сме обаче за безобразията на лукавото телевизионерство.

Ще се върнем на темата, която вече засегнахме и която има водещо значение. Както сами разбирате, правилното възпитание представлява мощна сила срещу настъпващите изкушения, проблемите и различните предизвикателства, стоящи пред обичните ни младежи. Религиозно-нравственото възпитание на младежта е абсолютно необходимо, защото предизвикателствата са много и големи. Възпитанието трябва да дойде от родителите и учителите. Когато обаче семейството е разклатено, а  училището е обезсилено, как тогава да се помогне на децата? Все пак, училището формира свободни и отговорни хора. За жалост обаче младите поколения растат в невъзпитание.

Децата не очакват от родителите си само богатства, подаръци и пари. Преди всичко необходими са доброто възпитание и образование. Само така обществото напредва. Родителите са тези, които създават достойни, добродетелни, боголюбиви и човеколюбиви небесни жители, продължители на добрите нрави. Хармоничното семейство формира характери вдъхновени, търпеливи, толерантни, внимателни и сериозни, за които споделянето е приятно и то не само, когато е наложително. Добродетелта е благ навик и когато детето я усвои и заобича, то никога няма да я изостави. Възвишено, голямо и сериозно е задължението на християнските родители. Важна е тяхната мисия и тежка е отговорността им да предлагат на обществото висоти, които да издържат на ежедневните предизвикателства[5]. Старецът Паисий Светогорец прави още една важна забележка, като казва: „Забелязал съм, че днешните деца, особено тези, които биват издържани да следват, търпят вреда от домашните си. Въпреки, че са добри деца, те стават негодни. Не мислят и придобиват някакво равнодушие. Развалят ги и ги разглезват именно техните родители. Понеже те са преживели трудни времена, искат техните деца да не се лишават от нищо. У децата си те не развиват онова достойнство, с което те да имат радост у себе си и когато бъдат лишавани. Разбира се, тези родители правят това с добра умисъл. Да лишат децата си от нещо, без те да могат да го разберат, е жестоко. Но да им помогнат да притежават радостта и когато биват  лишавани от нещо, това вече е нещо много добро"[6].

Всеки млад човек, юноша или девойка, трябва своевременно да разучи себе си, да се помоли, да се посъветва с опитни духовници, да се вгледа дълбоко в себе си и да открие кое е действителното му влечение и призвание. За Православната църква основните пътища са два: монашеството и съпружеството. Те и двата водят до Бога по различни пътеки. Стигат до целта на живота: светостта, обожението и спасението. „Има изобилна скрита святост в трудните времена, в които живеем. Не само в живота на скромните и никому неизвестни скрити монаси, в пустините и в общежитийните манастири, но и в света. Съпруги, които с търпение понасят своите непостоянни и блудни съпрузи, жестоки, пияни, които отсъстват по цяла нощ, непрокопсаници и равнодушни. Съпруги, които не стигат до развод, а търпят и се надяват, вярват и се молят, и не лишават децата си от добро възпитание"[7].

Пътят на монашеството е стръмен, но благодатен. То представлява форма на пълно и цялостно посвещаване на Бога. Става дума за един свободен и целеустремен живот. Православното източно монашество ни е предадено от свещеното Евангелие. Издигнато е от множество праведни, благочестиви и боговдъхновени люде. То, разбира се, не е за всички. Все пак си заслужава внимателното му изучаване. Свети Йоан Златоуст казва, че монашеският живот е голям помощник в пътя към съвършенството. Монахът е истинският вярващ и озарен от Светия Дух човек[8].

Съпружеството е едно от тайнствата на нашата Църква. Както всичко днес, така и то преминава през криза. Семейството често боледува. Модернизмът и прогресът му причиниха сериозни проблеми. Не трябва обаче кандидат-младоженецът, или бъдещата булка, да се страхува, да се плаши, да изпада в малодушие, да се отнася отрицателно и да го захвърля заради някои проблеми. Бракосъчетанието за нашата Църква е велика тайна, тайнство на любовта. Любовта изглажда различията, понася недостатъците, търпи и се надява. Съпругът и съпругата приемат благословението да станат създатели на живот. Любовта на съпрузите е най-важната, а чадородието е плод на любовта и извор на голяма радост[9]. Според светите отци на Църквата главната цел на съпружеството не е създаването на потомство, а съпътничеството на единия член с другия към освещение и спасение.

Бихме могли, обични мои, да кажем, че днес младежите се намират пред тези две свещени предизвикателства. Да се подготвят за това на кое е по-добре да се посветят. Светските покани и предизвикателства към тях са много и някои от тях споменахме. Ако младежите имат добра основа, здрави корени, правилно възпитание, дори да предположим, че се случи някога да се отклонят от пътя, те все пак ще се завърнат. Ако обаче нямат къде да се завърнат? Затова изтъкнахме, че особено голямо значение има добрият семеен климат. Въпреки толкова неблагоприятните условия и днес, в това прекомерно предизвикателно време, има младежи и девойки, които се подвизават, които живеят духовен живот, имат истинска връзка с живия Христос, които са любознателни, действително напредничави, будни, приятни, чистосърдечни и засмени. Силата на духа не винаги е с мнозинството. Нека не се чувстват в неизгодно положение добрите малцинства. Значение има истината, чистата съвест, спокойният сън, животът без тревога, страх, несигурност и неувереност.

Само Христос може да въоръжи нашите младежи да бъдат безстрашни към нажежените стрели на лукавия, към хитрите провокации, към измамите на злото, към лъжите на насладата, към рутината на плиткия, монотонен и повърхностен живот. Младите хора са силни и добри, красиви и ентусиазирани, благородни и добродетелни. Нека не омърсяват живота си отрано, уловени в тъмни безизходици, в смъртоносни капани, в кални води и блата. Дори и да се случи нещо такова, нека не позволяват отчаянието да завладее душите им. Блудният син от евангелската притча е готов да вземе всеки един и да го заведе при очакващия го баща, за да го обцелува, да му облече чиста премяна, да постави на ръката му скъп пръстен, да му сложи богата вечеря и да настане голям празник заради радостта от завръщането, от покаянието[10].

 

Превод от гръцки: дякон д-р ПЕТЪР П. Симеонов

Ред.: А.Хр.

 

*Докладът бе прочетен на Кръгла маса с тема: „Семейството, възпитанието, образованието и закрилата на подрастващите", в рамките на „Седмицата на православната книга", Варна, 12 септември 2012г.

 

 

 


[1] Ιωήλ Εδέσσης μητροπ. "Το ενδιαφερον του ιερου Χρισοστομου για τους νεους", Χρυσοστομικό Συμπόσιο, Αθήνα 2007, σσ. 137-142.

[2] Пак там, σ. 145.

[3] Παρασκεβά Ζωγραφου πρωτοπρ., Κηρύγματα Αλήθειας και Ζωής, Θεσσαλονίκη δ.χ., σ. 573.

[4] Κεκριδη, Σ., "Τηλεοραση: ο μεγαλος διδάχος", Νεανική παρουσία, 178/1997, σ. 39.

[5] Καλογήρου Ειρηναίου αρχιμ., "Το χρέος των γονέων. Η χριστιανική ανατροπή των παιδιών", Παρουσία, 173/1989, σ. 75.

[6] Παϊσίου Αγιορείτου μοναχού, Με πόνο και αγάπη για τον σύγχρονο άνθρωπο, Σουρωτή Θεσσαλονίκης, 2002, σ. 243.

[7] Μωυσέως Αγιορείτου μοναχού, Η αγιότητα είναι κατορθωτή σήμερα, Αθήνα 2010, σ. 25.

[8] Μωυσέως Αγιορείτου μοναχού, Ορθόδοξος Μοναχισμός, Αθήνα 1995, σσ. 17-25.

[9] Καρδαμάκη Μιχαήλ πρωτοπρ., Αγάπη και γάμος, Αθήνα δ.χ., σ. 22.

[10] Μωυσέως Αγιορείτου μοναχού, Ο Όσιος τελώνης και ο άγιος άσωτος, 20102, σσ. 43-71.

 





Още от "Православна мисъл":