ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ВЕЛИЧИЕТО НА ХРИСТОВИЯ КРЪСТ

ВЕЛИЧИЕТО НА ХРИСТОВИЯ КРЪСТ

2013-01-30, автор: Проф. к.б. Славчо Вълчанов, рубрика: Теология

Sl_Vulcanov.jpg

„Кресту Твоему покланяемся, Владыко, и святое Воскресение Твое славим!"

Два пъти годишно в православния храм умилително звучи тази дълбокосъдържателна църковна песен, посветена на св. честен и животворящ Кръст Христов: през Великия пост на Неделя Кръстопоклонна, а в ранна есен - на Кръстовден. Съгласно православния календар богослужебната дата 14 септември е отредена за тържествено честване на големия Господски празник „Въздвижение на честния Кръст Господен" (Кръстовден).

***

1. Христовият Кръст има централно значение за християнската религия. Той е „знамението на Сина Човечески" (Мат. 24:30), отличителен белег за вяра в Разпнатия на Голгота Богочовек Иисус Христос и за принадлежност към Неговата св. Църква. Изключителна е култовата употреба на кръстното изображение. Църквата още от древни времена го поставя над храмовете, за да извиси сърцата ни към небето, да подчертае, че св. Кръст е връхна точка на изкупителното Христово дело и да посочи, че той е предназначен за благоговейно поклонение от всички. Кръстът се поставя тъй също на най-святото храмово място - олтара, за да се онагледи основоположната верова истина, че Спасителят, Божественият Ходатай чрез Своята жертва на Голгота изпроси пред Божия престол омилостивение и небесни дарове за човешкия род. Като го предлага за поклонение и целуване, Църквата неизменно учи през вековете, че това е всесилно лекарство срещу душевни и телесни недъзи, сигурна закрила при усилни времена и житейски обстоятелства. Темата за Христовия Кръст е вечна тема за засвидетелстваната чрез него любов Божия към нас, за тържеството над смъртта и за обещанието на вечния живот.

2. По-специално св. Православна църква с празника „Въздвижение на честния Кръст Господен" свързва, от една страна, благоговейното поклонение пред тази най-велика християнска светиня, а от друга страна, възпоменава историческото събитие на намиране дървения кръст, на който Спасителят бил разпнат. Във връзка с последното следва да се отбележи, че през първите три столетия след Христовото разпятие и смърт на Голготския хълм нищо не се е знаело за дървения кръст на Спасителя. Точното място, където бил укрит той, било неизвестно може би поради някои особености на тогавашния юдейски обичай за погребения. Така в Талмуда е посочено: „Мечът, с който той (престъпникът) е убит, платът, с който той е удушен, камъкът, с който той е убит и дървото, на което е повесен - всички тези неща трябва да бъдат погребани, но не ги погребвали заедно с тях (в същия гроб)"[1]. Затова Христовият кръст заедно с кръстовете на двамата разбойници (Мат. 27:38) са били зарити в непосредствена близост до Голгота. Според свидетелството на св. Кирил Йерусалимски (†386)  светите места, които били свързани с редица събития от земния живот на Иисуса Христа, още от дълбока древност били предмет на посещения и поклонение, включително и местата на Христовото разпятие и смърт.[2] Но външно те претърпели много промени (насипвания, разрушения, земетръси, осквернения от римски императори, изграждане на езически храмове). Откриването на затрупания в земята Кръст Господен се дължи на св. цар Константин велики и на неговата майка св. Елена. Император Константин Велики имал силно желание по особен начин да засвидетелства благоговението си към Господния Кръст, за който вече имал видение (с надпис: „С него ще победиш") и благодарение на който наистина спечелил много победи: срещу римския си съуправител Максентий (28 октомври 312 г.) и във войната с византийците и скитите. Както свидетелства бащата на църковната история Евсевий Кесарийски (260-339), този император „не без внушение свише, но подбуждан от духа на Самия Спасител" решил да открие честното дърво на Господния Кръст и да построи там храм - „най-святото място на спасителното възкресение в Йерусалим да стане предмет на всеобщо благоговейно почитание"[3]. Този замисъл бил осъществен от св. Елена, която през 326 г. посетила светата Земя. По предание (записано от Григорий Турски), с помощта на евреина Иуда изпод капището на Венера, сред насипи, смет и камъни били открити Гробът Господен и Голгота. Сред чудно благоухание, близо до Лобното място били намерени трите кръста с гвоздеите, а встрани от тях - дъсчицата с евангелския надпис на гръцки, латински и еврейски: „Иисус Назорей, Цар Иудейски" (Йоан. 19:19). По съвета на йерусалимския патриарх Макарий, Христовият кръст бил разпознат чрез докосване до смъртно болна жена и до труп на мъртвец. По този начин се проявила чудотворната Божия сила на Христовия Кръст - източник на изцерение и възкресение. Сред всеобщо ликуване той бил издигнат високо от патриарх Макарий и раздвижен пред многобройния народ, който пеел „Господи, помилуй". Именно от тук води началото и названието си християнският празник „Въздвижение на честния и животворящ Кръст Господен".

3. Според тълкуванието на Светите Отци и Учители на древната Църква, Старият Завет е предобразователна сянка към истините, лицата и събитията от Новия Завет. „Празник или новомесечие, или събота - това е сянка на бъдещето, а тялото е Христос" (Кол.2:16-17). Старозаветните пророчества и предобрази се сбъдват в Богочовека Христа: „Всички обещания Божии в Нега са „да", и в Него „амин" (2Кор. 1:20). Затова най-съществената черта на старозаветното откровение е неговата христоцентричност. Така предобрази в Стария Завет има и по отношение на Кръста Христов. Знаменателна в това отношение е беседата на Христа с Никодима, в която Спасителят разкрива тази промислителна тайна за подзаконните човеци с думите: „Както Моисей издигна змията в пустинята, тъй трябва да се издигне Син Човеческий, та всякой, който вярва в Него, да непогине, но да има живот вечен. Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен." (Йоан.3:14-16). Библейското повествование за целебната сила на медната змия е част от поредицата разкази за живота на евреите през 40-годишното им странстване из Синайската пустиня. Те отново роптаят срещу Всемогъщия Бог (Елохим) и срещу своя вожд, законодател и свещен писател Моисей (ХІІІ в. пр. Хр.): „Защо ни изведохте из Египет, та да измрем из пустинята: тука няма нито хляб, нито вода, а на душата ни омръзна тая лоша храна" (ст.5). Следва поредно Божие наказание върху твърдоглавия и необрязан по сърце и уши народ (Деян.ап. 7:51): „И прати Господ върху народа отровни змии, които хапеха народа, и много свят измря от (синовете) Израилеви" (ст.6). Макар и заслужен, гневът на Всевишния се излял и отразил твърде тежко върху богоизбрания до Христа иудейски народ - в покайно съкрушение те умолявали Моисея: „Съгрешихме, дето говорихме против Господа и против тебе; помоли се Господу да премахне от нас змиите. И Моисей се помоли (Господу) за народа" (ст.7). Прозвучава тайнствената Божия разпоредба: „Рече Господ на Моисея: направи си (медна) змия и я окачи на върлина, като знаме, и (кога ухапе някого змия) ухапаният, щом я погледне, ще остане жив" (ст.8). Следва свидетелството за ново необикновено чудо - въздигането на излято от мед изображение на змия като условие за спасение и символ на жизнено начало:[4] „И направи Моисей медна змия и я окачи на върлина, като знаме, и кога змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив" (ст.9). Късен отзвук през елинистическата епоха (Ів.пр.Хр.) на това предобразователно събитие намираме в кн. Премъдрост Соломонова (16:57, 12). Тук анонимен книжовник в стила и под името на свещения писател Соломон възпомена чудото с медната змия в контекста на усилна молитва към Бога за предците: „След като биваха погубвани чрез ухапване от отровни змии, Твоят гняв не отиде докрай. Но те бяха смутени за кратко време, за да се вразумят, като получиха любов за спасение, за да си спомнят заповедите на Твоя закон, защото, който се обръщаше, биваше изцеряван не чрез онова, в каквото вперяше очи, а чрез Тебе, Спасителя на всички. Ни билки, ни пластири ги лекуваха, а Твоята всеизцеряваща дума, Господи!" Тълкувайки предобраза „медна змия", блаж. Теодорий Кирски (395-460) изяснява: „Както медната змия била изображение на змии, без да има змийска отрова, - така и Единородният Син имал човешко тяло, но без греховна сквернота. Както ухапаните от змия, след като отправяли взор към медната змия получавали спасение, - така и поразените от греха чрез несъмнена вяра в страданието на нашия Спасител се оказват победители на смъртта, придобивайки вечен живот"[5].

Св. Йоан Дамаскин (670-750) в основоположното си догматическо съчинение „Точно изложение на православната вяра", което представлява пълен свод на светоотеческото учение по всички истини на св. Православие, сочи следните предобрази на Христовия кръст в Стария Завет[6]:

- дървото на живота в Едемския рай (Бит. 2:9);

- поклонението на Иакова „на върха на жезъла му" (Бит. 47:31 - по Септуагинта) и протягането на благославящите му ръце (Бит. 48-14);

- Моисеевата тояга, чрез която били разделени водите на Червено море (Изх. 14:16);

- молитвено вдигнатите ръце на Моисей при битката с амаликитци (Изх. 17:11);

- хвърленото от Моисей дърво в извора Мера, за да се превърне горчивата вода в питейна (Изх. 15:25);

- жезълът, с който Моисей ударил скалата в Хорив, за да протече вода (Изх. 17:6);

- прокаралият жезъл на първосвещеник Аарон (Чис. 17:8);

-  два пасажа от книги Второзаконие (28:66 - по Септуагинта) и Исаия (65:2).

 

3. Преди да пристъпим към въпроса за новозаветното и църковно значение на Христовия Кръст се налага следната терминологична справка:

а) Под термина разпятие се разбира особен вид наказание в древност, при което осъденият на смърт се прикрепвал по някакъв начин към стълб с вертикална преграда (т.е. кръст - лат. сrux) и там той висял до настъпването на смъртта. В Стария Завет е слабо познато и практикувано разпъването на жив човек, макар че в 1 Ездр. 6:11 става дума за поставяне, приковаване на човек върху греда (кол), а в Ест. 7:8 - за обесване на дърво. Повесването (обесването) на труп върху дърво е упоменато в Ис. Нав. 10:26 (срв. Цар. 31:10; 2 Цар. 4:12; 21:12). Именно това се има предвид в законоустановлението от Второз. 21:22-23: „Ако някой извърши престъпление, достойно за смърт, и бъде умъртвен, и ти го обесиш на дърво, тялото му не бива да пренощува на дървото, а го погреби в същия ден, защото проклет е пред Бога (всеки) обесен (на дърво), и не осквернявай земята си, която Господ, Бог твой, ти дава за дял." От тук изхождат новозаветните позовавания върху иудейските обичаи при такова разпятие на дърво: „И понеже тогава беше петък, иудеите, за да не останат телата върху кръста в събота (защото оная събота беше велик ден), помолиха Пилата, да им пребият пищелите и да ги снемат" (Йоан.19:13). Началото на този вид наказание идва от финикийците, от които то е заимствано от други народи, включително гърци и римляни. В Римската империя разпъването на дървен кръст се прилагало широко, но най-вече за наказание на роби, чужденци, или престъпници от нисшите съсловия. Това било несъвместимо с достойнството на римския гражданин. В този смисъл св. ап. Павел като римски гражданин бил  обезглавен, докато всички други с еврейски произход (св. ап. Петър, други Христови ученици и Сам Иисус Христос) били осъдени на позорна смърт чрез разпятие. Тази римска практика била добре позната и точно съблюдавана в Палестина през елинизма.[7]

б) Дървеният кръст имал няколко разновидности. Началната му степен е обикновен стълб или заострен кол, върху който завързвали осъденият (crux simplex). По-нататъшна разновидност е римският кръст, който се състоял от две напречно скрепени дървета в три форми: crux decussate (като главна буква Х, известен с названието Андреев кръст) и crux immissa (общоизвестната християнска форма на кръста като знака „плюс").

в) Мястото, където Иисус от Назарет бил разпънат върху crux immissa носи евангелското название Голгота (Мат. 27:33; Марк 15:22; Йоан. 19:17, от арам. Gulgulta - череп) - „място наречено Лобно" (Лука. 23:33). Тази местност се е намирала извън град Йерусалим (Евр. 13:12) и то недалеч, от него (Йоан. 19:20), в близост до пътя (Мат. 27:39). Това навежда на мисълта, че се касае за място, което служило за публични наказания, или пък става дума за малко възвишение с формата на череп.[8] Ще посочим и светоотеческото изяснение, изразено най-пълно у св. Василий Велики (329-379) в тълкуванието му на гл. 5 от пророческата книга на Исаия: „Има предание, запазено по неписана памет, какво че Иудея имала за първи обитател Адам, който след изгонването от рая се намирал в тази страна за утеха в загубите си. И така, тя първа приела и мъртвия човек, когато се изпълнило проклятието над Адам. След разлагането на тялото му костите на главата изглеждали за тогавашните жители непознато нещо и те, като положили черепа на това място, нарекли го лобно място. Впрочем вероятно гробът на праотеца на всички човеци е бил известен и на Ной, който ще е предал на потомството си известие за това след потопа. Господ претърпял страдания на тъй нареченото Лобно място, та там, където започнало тлението на човеците, да започне и животът: по този начин силната чрез Адама смърт да бъде обезсилена чрез Христовата смърт"[9].

Следва (тук>...)

 


[1] Талмуд, трактат Санхедрин, пер. Н. Переферкович, Санктпетербург, 1901, т. ІV, с. 283. За подробности в това отношение, както и по-нататък, вж. проф. М. Скабаланович, Христиняские празники, кн. 2. Въздвижение честнаго Креста, Киев, 1915, с. 3 сл. Сл.

[2] 17 Огласително слово, 16. - Творения иже во святых отца нашего св. Кирилла, архиепископа Иерусалимскаго, Спб., 1913, с. 211.

[3] De vita Constantini, lib. III, сап. 25.

[4] Срв. проф. Б. Пиперов, Символиката на змията у библейските писатели. - Годишник на Духовната академия, т. VІ (ХХХІІ), 1956-57 г., с.375, 384 сл.

[5] По: Толковая Библия, т.І (Числа), Петербург, 1904-1907, с.557. Във връзка с библейския епизод с медната змия от Чис. 21:4-9 следва още да се добави, че древните народи възприемали змията като свещено животно поради вярата в целебната й сила (напр. змията на гръцкия бог - церител Асклепий). Археологическите находки в Палестина с изображения на змии свидетелстват, че те излъчвали vis genetrix (производителна сила) в контекста на култовете на плодородието. При своята религиозна реформа цар Езекия (716-687 г. пр. Хр.) унищожил медната змия, останала от Моисеевско време, поради отдаваните й божески почести като Нехущан (4 Цар. 18:4). В библеистиката има мнение, че тук се касае за религиозен символ, употребяван в Палестина при поклонение на Яхве. Повествованието от Чис. 21:4-9 съдържа тенденцията, че изцерението идва от Бога чрез змията, а не се дължи на магическите свойства на символа (срв. Dictionary of the Bible, ed. By James Hastings, New York, 1963, s. v.).

[6] De fide orthodoxa, lib. IV, cap. NI. - J. P. Migne, Patrologiae cuesus completus, series graeca, t. 94, col. 1132-1133.

[7] Според Йосиф Флавий (Bellum Iudaicum) сирийският легат Квинтилий Вар предал на разпятие 2000 иудеи.

[8] Cf. J. Hastings, op. cit., s.v.

[9] Свящ. Гр. Дьяченко, Общедоступныя беседы о богослужении Православной церкви, Москва, 1898, с. 64-65.

 





Още от "Православна мисъл":