ЛЕСТВИЦА

 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Чувството за вина

Чувството за вина

2013-04-27, автор: Евгения Власова, рубрика: Общество

RiseUp.jpg

„Християните са  мазохисти вечно култивиращи разкаяние. Цялата им вяра е изградена върху неврозата, породена от постоянната вина." И наистина, това,  без което е невъзможен духовният живот на вярващия, а именно - осъзнаването на греха, на практика неясно защо често пъти провокира деструктивно, а не градивно  мислене. Очевидно е, че трябва да се научим правилно да си служим с вината.

Полезната болка

Преди всичко трябва да сме благодарни, че съществува чувството за вина. Не всеки ще се съгласи обаче. Само който е преживял угризенията на съвестта си поради някое свое деяние, знае колко е  тежко това. Едва ли някой би поискал да изпита нещо подобно отново, макар да има и други чувства също толкова неприятни и нежелани. Но в живота  няма нищо нецелесъобразно и ако ни се налага да преживяваме болезнени емоции, значи в тях има смисъл. Психолозите твърдят, че всеки човек с нормално развита съвест, трябва от време на време да изпитва чувство за вина. „Тези, които не се чувстват никога виновни, сме склонни да ги разглеждаме като безсъвестни и морално дефектни хора. Стараем се да избягваме общуването с тях, тъй като постъпките им са трудно предвидими" - така е написал в книгата си „Обида и вина" докторът на психологическите науки проф. Ю. М. Орлов. Вината е нормално чувство, но все пак защо не можем без болката от нея?

„Болката е предупреждение" казвали древните философи. Впрочем, това и без философите е разбираемо за всеки. Затова болката ни кара да отидем на лекар. Болката от чувството за вина понякога е също толкова непоносима и е също вестител на неблагополучие, само че не във физическата, а в духовно-нравствената сфера на нашето битие. Ето как Ю. М. Орлов определя вината в отношенията между хората: „В основата на вината стои конфликтът „обидил съм човек, когото обичам". Тази емоция способства за уравновесяване на поведението съответно очакванията на нашите близки, вследствие на което се осигурява взаимното приспособяване. Олга Красникова, пом. ректор в Института по християнска психология  казва: „Чувството за вина има сигнална функция. Така ние получаваме сигнал, че сме допуснали грешка, извършили грях и грехът ни притиска..." Това вече касае нашите отношения с Бога. Той има  очаквания от нас, а ние предаваме любовта Му, извършвайки грях. Всеки църковен човек знае, че следва осъзнаване, разкаяние, изповед и (ако е необходимо) понасяне на епитимия  и тръгване по пътя на изправлението. Бедата обаче е в това, че тази идеална схема не винаги работи. Случва се и грехът да е осъзнат, и покаянието да е налице, но чувството за вина да си остава. Добре ли е това? Може ли да се върви напред  с това вечно чувство за виновност? Докъде може да се стигне така?

Уловките на изтънчения ум

На психолозите често им се случва да си имат работа с пациенти, страдащи от чувство за вина. Обикновено те идват със съвсем различни оплаквания: неустроен личен живот, работни или семейни конфликти, гневливост, депресия, обидчивост, зависимост. Естествено подобни неща биха могли да съпровождат най-различни психологически проблеми, но неизбежното чувство за вина фигурира още в началото на този списък. Съществуват множество начини за утоляване на мъките, причинени от съвестта, но уви, не всички те са конструктивни. Проф. Ю. М.  Орлов казва: «Срамът или вината могат да се превърнат в гняв и докато чувства вина човек ще бъде раздразнителен и взривоопасен в търсенето си на жертва, върху която да си излее насъбраното». Не по-малко разрушителна може да се окаже и тактиката на въздържанието. Психолозите от всички школи и направления единодушно твърдят, че сдържането на емоциите може да ги усили. Нещо повече - потиснатата енергия така или иначе ще си намери изход и непременно ще намери повод да се изрази. Например жена, която се опитва да потисне у себе си чувството за вина по повод прекомерни разходи, накрая непременно ще устрои сцена на мъжа си по съвсем друг и дори нищожен повод.

Болката от вината може да се заглушава и с транквилизатори, само че единственият резултат ще бъде временният блокаж на реакциите.  Вината може да се потушава с алкохол, но всички начини за бягство от вината са обединени от едно: те не могат да доведат човека до преодоляването на това чувство. Вината не само че не изчезва, но и придобива способността по-бързо да изниква и по-силно да действа. Алкохоликът все по-често започва да посяга към бутилката при все по-незначителни поводи, гневливият все по-често се гневи... Нужна ли ни е такава виновност? Иска ли Бог да тънем в това духовно блато, където една страст тегли  към себе си множество други още по-тежки? Очевидно не. Вината, както и всичко останало в живота, ни се изпраща като възможност за духовно израстване, а не за гибел.

Но защо тогава чувството за вина е така болезнено, защо е толкова страшно да си виновен? Психологът  Е. Чичерина смята, че зад страха от вината може да се крие страхът от отхвърлянето. Ако майката под формата на наказание реши да не разговаря с детето си или още по някакъв начин да му демонстрира своята «нелюбов», в съзнанието му може трайно да се засели логическата верига «виновен - значи нелюбим». А загубата на любов се преживява болезнено и страшно не само от децата...

Понякога се случва човек просто да се страхува от осъждането на обкръжаващите го - например нововъведен сред миряните. Животът, който Църквата предлага на новодошлия, е съвсем различен от привичния за него до този момент. Вярващият може да изпитва панически страх от грешки - да не би да направи нещо не както трябва, защото следствие от неговите погрешни действия могат да бъдат (и за съжаление често са)  недоброжелателните погледи на миряните, които (както си мисли новодошлият) са все хора светии...

    Перфекционистите особено трудно приемат вината си. В техния живот всичко е в максимума и изискванията, които те сами си поставят също са максимални - или съм идеален, или съм нищожество. Но идеалът е недостижим, следва неприемане на самия себе си и като резултат -отхвърляне на собствената личност. Накрая идва най-тежкият  от всички страхове - страхът от Божието отхвърляне. На някой може да му се струва, че извършеният грях е толкова голям, че никакво покаяние не може да му помогне и няма прошка за него - «Бог ме е отхвърлил»... Но всеки страх е лош съветник. Човекът, който се е оставил да бъде движен от страха от вината, избира една от двете тактики - или изобщо не се признава за съгрешил, или постоянно се връща към греха си чрез укори и самонаказване. Само че и заглушаването на съвестта, и въртенето в омагьосания кръг на угризенията са еднакво далеч от истинското покаяние.

Разкаяние без покаяние

   Метаноя (покаяние) в превод от гръцки език означава «промяна на ума», преосмисляне на живота. Психологът Е. Чичерина казва, че покаянието започва тогава, когато човек може да различи греха от себе си, да погледне на него отстрани и да приеме своята лична отговорност за него. Първата стъпка към покаянието, т.е. промяната на мисленето е признаването на греха. «Да, аз направих това, съжалявам.» А после? Следващото е: «Аз не искам повече да правя така. Искам да бъда друг, да раста». Отговорността означава осъзнаване.  Преставаме да зацикляме на тъжните факти и започваме да ги анализираме. Какво все пак се е случило? Какво ме е подтикнало към тази постъпка? Сега мога  да науча нещо повече за своята природа. Ако разбера защо правя зло у мен ще се зароди възможността да променя нещо в себе си. Тогава ще мога да благодаря на Бога и на този, когото съм обидил, че съм узнал нещо за себе си, за моите отношения с Бога, изобщо за моя живот.

   «Ние вече не сме поставени в ъгъла, а имаме перспектива. В покаянието има свобода и изход» - твърди Е. Чичерина и продължава: «Хроничната виновност не е християнска позиция.  Христос казва на грешниците: «Прощават ти се греховете, стани и върви», а не: «Стой и потъвай в собствената си вина». Тя не ни дава нищо. Напротив - лишава човека от способността му да обича. Каква любов може да изпитва някой, ако се е фокусирал върху себе си?» Някои си казват: «Не мога да си простя», сякаш това е истинската християнска съвест. Но наистина ли е така? Кои сме ние, че да съдим сами себе си? Имаме един Съдия. Не е ли прекалено да си позволяваме да осъждаме другите или себе си? Ако Бог ни прощава, но ние самите не си прощаваме, то съвест ли е това? Е. Чичерина казва, че фразата „не мога да си простя" често пъти означава „не искам да си променя позицията". „Изглеждам като мъченица, доброволно приела страданието заради греховете си и това ми харесва. В тази роля аз изглеждам положително. Ако започна да анализирам, ще трябва да променя живота си. Не, по-добре да си остана в положението на страдалец." Това е по-разбираемо и привично, но дава и морални дивиденти под формата на възхищение или съчувствие от обкръжението. Олга Красникова отбелязва още един мотив на любителите на самобичуването: „Ако човек няма достатъчно силно чувство за самостойност, той би могъл по този нелогичен и странен начин да го повиши. Обявявайки се за причина на някакво дори и неприятно събитие, такъв човек заживява с идеята, че той е значим. Обикновено това се случва неосъзнато. Тогава възможно ли е покаянието? Не, разбира се, защото тази вина носи особена „изгода", с която на човек му е трудно да се раздели".

Нещо повече от грях

Лесно е да се разсъждава, но все пак всяка вина е различна. Ю. М. Орлов разказва за своя пациентка, която мислела, че е виновна за смъртта на двегодишната си внучка. Детето изгълтало хапчетата, които открило в хладилника и бабата няколко години се измъчвала от чувството си за вина. Понякога именно адекватното осъзнаване на отговорността за произтеклото може да лиши човека от покой. По този повод Елена Чичерина казва: „Възможно е  в някои случаи постоянното чувство за вина да е нормално. Но човек може да живее с него без да се разрушава, само ако вярва, че въпреки това е приет и че въпреки всичко някой го обича. Имаме прекрасен евангелски пример за това как двама от учениците на Христос са се справили с чувството си за вина. Юда и Петър. Престъплението и чувството са едни и същи - предателство и вина. Юда сам се е осъдил, с което е затворил всички възможни изходи. Разкаянието на Петър е различно - то съдържа в себе си увереността, че Бог и такъв го обича, приема го и му прощава. Юда не повярвал в Божията любов или по-скоро не поискал да я приеме. Той приписал на Бог човешкото качество жестокост и осъдил сам себе си с жесток съд, без да дочака извършването на съда с любов". 

   Какво да прави човек, за да не се уподоби на Юда и да не затъне в самообвиненията си, а препъването да стане превратната точка на духовния му растеж?

1. Ако става дума за вина пред конкретен човек, поискайте прошка. Трудностите започват още на този етап. Не всекиму е леко да иска прощение. Не всички умеят да прощават. Когато вината се вклинва в отношенията между хората, тя може да се превърне в инструмент за манипулиране. „Ти пред мен си виновен, а значи си ми длъжник" - това е най-вероятната позиция на обидения. Самият обиждащ често пъти е готов да изкупва вината си, превръщайки се едва ли не в роб на този, пред когото се е провинил. Следете се за подобни настроения и не забравяйте чувството за собствено достойнство, своето и на другия човек. Признайте си вината, изразете искреното си разкаяние и ако е възможно се поправете. Вината не може да бъде повод за унижения и използването на един човек от друг. Честните и свободни отношения се градят на любовта и уважението, а не на робската зависимост от нечие  прощаване.

2. Изповядайте се и се покайте пред Бога.

3. Откажете се от завишени изисквания към самия себе си. Поставете си реалистични цели и не посягайте към някакви недосегаеми висоти.

4. Признайте си и приемете слабостта си. Да, има ситуации, с които не можем да се справим. Майката, която обикновено се разкъсва между дома и работата си, може колкото си иска да се укорява за това, че си изкарва умората и раздразнението върху децата, но това едва ли може да промени нещо. Истината е, че в такава ситуация тя няма сили да се държи иначе. Така че вместо безсмислени угризения помислете какво бихте могли да промените в живота си.

5. Съзнаването на своята слабост и несъвършенство съвсем не е повод за потъване в ново чувство за вина. Тъкмо сега, когато проблемът е видян и разбран, може да бъде отстранен.

6. Молете за помощ. Човек трябва да има определен душевен ресурс, за да може честно да разгледа своите чувства и мотивите за постъпките си. Този ресурс обаче не винаги съществува. Търсете поддръжката на тези, които са готови да ви изслушват и съпреживяват без осъждане и морализаторство. Някой приятел, роднина, свещеник, психолог. Главното е този човек да вижда у вас личността. Грешката на прекомерно страдащия от вината си човек е в това, че той се приравнява към греха си, сякаш няма нищо друго. А личността е неизмеримо повече от това... Търсете тези, които ще ви помогнат да осъзнаете своята личност и почувствате.

Човек може да намери подобаващо място за вината си само ако се почувства безусловно приет от Бога. Тогава пояждащото душата чудовище, наречено „вина", ще се превърне в неговия пътеводител към любовта.

 

Журнал православной жизни „Нескучный сад"

Превод от руски: Анелия Павлова

 

 

 

 





Още от "Православна мисъл":