ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » ВЕЛИКИЯТ ПРАЗНИК ПЕТДЕСЕТНИЦА

ВЕЛИКИЯТ ПРАЗНИК ПЕТДЕСЕТНИЦА

2013-06-22, автор: Проф. к. б. Славчо ВЪЛЧАНОВ, рубрика: Теология

5ca.jpg

Според богослужебния календар на св. Православна църква Осмата неделя след Пасха (десетият ден след Възнесение Христово) е отредена за празнуване на новозаветното събитие Слизане на Светия Дух над апостолите (Деян. ап., гл. 2). Тъй като това е петдесетият ден след Пасха Господня, съвпадащ със старозаветния празник Петдесетница, още от дълбока древност Църквата е установила и тържествено празнува през вековете новата, духовна, християнска Петдесетница. За християнството от всички изповедания - православие, римокатоличество и протестантство - Петдесетница е рожденият ден на „едната света, съборна и апостолска Църква" (чл. ІХ от Никео-Цариградския символ на вярата - 325/381г.). От православно догматическо гледище със слизането на Светия Дух над апостолите се ознаменува завършекът на изкуплението на човешкия род от Богочовека Господа Иисуса Христа.

***

Новозаветното Божествено Откровение, както и непосредственият религиозен опит на вярващото сърце свидетелстват, че първоизвор на християнската религия, която заема първостепенно историческо място в целокупния живот на човечеството, е богочовешката личност на Иисус Христос. Именно Той е Основоположник и невидим Глава на Църквата. Живецът на християнството се състои в жива вяра в Христа и в благодатно общение с Него: то е живот в Христа, чрез Христа и за Христа. Никой не дохожда при Бога Отца, освен чрез Него (Йоан. 14:6, стр. 14:26; 15:26); никой не може да постигне венеца на вечния живот, който Христос е обещал на ония, които са възлюбили Неговото явяване (ср. 2Тим. 4:8; Откр. 2:10), ако не пребъдва в Него, защото без Неговото свръхестествено съдействие на можем да постигнем нищо (Йоан. 15:5). Учението на св. Православна църква за Иисуса от Назарет се свежда до догматичната истина за Богочовешкото достойнство на Христовата личност. Той е въплъщение на предвечния Бог Слово, чрез Когото всичко е станало и без Когото не е станало нито едно от онова, което е станало (Йоан. 1:3). Православната църква въз основа на Свещ. Писание, на древната църковна традиция и на благодатно-религиозния опит на св. Отци, нарича Иисуса Христа Богочовек - т.е. в Неговата личност тя вижда неслитно, неизменно, неразделно и неразлъчно (според вероопределението на ІV Вселенски събор) съединение на пълна човешка със съвършена Божествена природа. Иисус Христос е човек и Бог едновременно: Той вмества в едното Си Лице Син Човешки и Син Божи. Старозаветното пророческо название на св. прор. Исаия (7:14) „Емануил" (на еврейски „иммануел" - „заедно с нас е Елохим" - Бог) най-добре изразява богочовешкия характер на Неговата личност. В нея Бог се е облякъл в човешки образ (ср. Йоан. 14:9; Мат. 16:16), приел е човешка природа, станал е човек, та (както се изразява св. Атанасий Велики) ние човеците да станем синове Божии. Тъкмо на този безспорен факт се гради и православното догматическо учение за пророческо-учителната мисия на Христа. Той вещае не човешка, а божествена мъдрост (ср. Йоан. 8:12; 13:13; 18:37; Мат. 4:23; 21:11; Марк. 6:15; Лука. 7:16-17). Само в Христовото учение има „думи за вечен живот" (Йоан. 6:68), думи, които са „дух и живот" (Йоан. 6:63).

В края на Своето обществено служение, непосредствено преди изкупителните Си страдания, в Своята прощална беседа Богочовекът Христос отправя към апостолите знаменателно обещание: „И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас во веки, Духът на истината, Когото светът не може да приеме" (Йоан. 14:16-17). Изключителната важност на Христовото обетование за изпращане на Дух Свети Утешител (Πνεύμα Άγιον, ο Παράκλητος) на св. апостоли е подчертана с ново потвърждение: „А кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца, Духът на истината, Който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене" (Йоан. 15:26). Според Божия план за спасение на човека Дух Свети е бил необходим за апостолите, за да се утвърди у тях вярата в богочовешкото достойнство на техния Учител, та, изменени благодатно, да станат жертвени строители на Христовата църква. Тази идея е залегнала в съдържанието на празничния тропар: „Благословен си, Христе Боже наш, Който направи премъдри риболовците (апостоли), като им изпрати Светия Дух, и чрез тях улови вселената: Човеколюбче, слава Тебе."

„Когато настана ден Петдесетница, те всички в единомислие бяха заедно" (Деян.ап. 2:1). След Голготската смърт, погребение, възкресение и възнесение на Иисуса Христа, Неговите последователи (12-те и 70-те апостоли, заедно с някои жени, пресв. Богородица и братята Господни) били събрани в свещения град Йерусалим, „в горницата" (1:13), намираща се на възвишението Сион. Тук, те, събрани в молитвено единомислие, очаквали сбъдването на Христовото обещание-заръка при възнесението: „Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Йерусалим, докле се облечете в сила отгоре(Лука. 24:49). Това промислително съвпаднало с големия иудейски празник Петдесетница - един от трите велики годишни празници от старозаветната епоха (Пасха, Петдесетница и Шатри). Петдесетница (евр. hag sabucot - „празник на седмиците", Изх. 34:22 hag haqqasir bikure - „празник на жетвата на първите плодове", Изх. 23:16; yom habikurim - „ден на първите плодове", Чис. 28:26) като празник първоначално имал земеделски характер - завършване на ечмяната жетва и начало на пшеничната жетва. Тогава, на петдесетия ден (седем седмици след Пасха - Второз. 16:9), според Мойсеевия Закон се принасяла Богу благодарствена жертва от земни плодове (Изх. 23:16; Чис. 28:26) и два хляба като пръв плод (Лев. 23:7), а при синагогалното богослужение се е чел свитъкът с книга Рут. Впоследствие иудейството свързало празника Петдесетница с възпоминанието за поверяването на Израиля на Синайското законодателство през ХІІІ в. пр. Хр. (Изх. гл. 19 и 20; Второз. 5:2-22; ср. 2Пар. 15:9-15).

Но след приключването на Стария Завет (ХІІІ в. - І в. пр. Хр.) със спасителната мисия на Богочовека Христа настъпва нова месианска „благоприятна Господня година" (Ис. 61:2) - времената на новозаветната Църква. Този „нов завет" (съюз - berit) е предсказан от св. прор. Иеремия (VІ в. пр. Хр.): „Ето, настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудов нов завет, - не такъв завет, какъвто сключих с бащите им в деня, когато ги хванах за ръка, за да ги изведа из Египетската земя... Но ето заветът, който ще сключа с Израилевия дом след оня дни...: ще вложа Моя закон вътре в тях и ще го напиша в сърцата им" (Иер. 31:31-33). Старата иудейска Петдесетница се заменя с нова, християнска Петдесетница, тъй като със слизането на Божествения Дух над апостолите се запечатва новият Христов закон на учението за любовта. „Сега от Сиона излезе закон - благодатта на Духа във вид на огнени езици" - така в православното богослужение[1] се възпява духовното величие на християнската Петдесетница в Йерусалимската горница на възвишението Сион. Тогава слезлият над апостолите и всички вярващи Дух Свети със силата на Божията благодат начертал върху сърцата им повелите на закона на любовта. Това е ясно разкрито от  св. ап. Павел с думите: „Любовта Божия се изля в нашите сърца чрез дадения нам Дух Свети" (Рим. 5:5). А „любовта е изпълнение на закона" (Рим. 13:10).

Според описанието на дееписателя св. евангелист Лука слизането на Св. Дух над апостолите и вярващите в Йерусалим се съпровождало с „шум от небето, като че идеше силен вятър... И всички се изпълниха с Дух Свети" (Деян. ап. 2:2, 4). Правилното разбиране на съотношението между термините „силен вятър" и „Дух Свети" трябва да се основава на тяхната словоупотреба в Стария Завет (евр. ruah - дъх, дух, вятър, буря). Още повече, че авторът на кн. Деяния апостолски е познавал в пълнота старозаветните свещени книги и се влияел от тях, когато се изразявал писмено по гръцки език, общоприет през първото следхристиянско столетие. Старозаветното Божествено Откровение, в което поради духовното несъвършенство на подзаконните човеци тайната на Св. Троица е прикрита с намеци (Бит. 1:26; 11:7; Ис. 6:3; 63:9-10), все пак съдържа „свидетелства за Духа"[2]. Новозаветният термин „Дух Свети" (Мат. 28:19; Йоан. 20:22), влязъл и в общоцърковна употреба (чл. VІІІ от Никео-Цариградския символ на вярата, в богослужебната, патристическа и богословска литература), се корени в старозаветното обозначение ruah haggados (Свят Дух - Пс. 50:13). Това се отнася и за християнския термин Πνεύμα Κυρίου (Дух Господен), изхождащ от старозаветното обозначение ruah YHWH (ruah Adonay YHWH), засвидетелствано в редица пасажи (3Цар. 18:12; 4Цар. 2:16; Иез. 3:12,14; 8:3; 11:1; 43:5; 37:1; Ис. 61:1; 42:1; 44:3; 59:21; Иез. 36:27; 37:14; 39:29; Иоил 3:1; Аг. 2:5; Пс. 139:7; 143:10; Неем. 9:20, 30; Чис. 11:29; Ис. 48:16)[3] Честата употреба на това основно понятие в старозаветната литература (389 пъти) е подчертано многозначна. Това обстоятелство е предмет на размишления у св. Атанасий Велики[4], св. Василий Велики[5] и св. Кирил Йерусалимски[6], за да се дойде до конкретното обозначение на Светия Дух като Бог (Ис. 11:1-3; 34:15-16; 57:16; Пс. 103:30; Иов 27:2-3; 32:8; 33:4)[7].

Напр.: „Но те се възбунтуваха и огорчиха Светия Негов Дух... Де е Оня, Който вложи в сърцето му Свeтия Свой Дух?... Както стадо влиза в долина, - Духът Господен ги води към покой" (Ис. 63:1011, 14)[8]. Духът Божи в светлината на Стария Завет има творческо и промислително отношение към света и човека (Бит. 1:2; Ис. 42:5; Пс. 103:29-30).

Пророческият дар през старозаветната епоха е най-вече изява на въздействието на Светия Дух (Зах. 7:12; 3 Ездра, гл. 14). Така малката, състояща се от 3 глави книга на св. пророк Наум започва със знаменателния надпис: „Пророчество за Ниневия" (1:1). В еврейския оригинал този наслов гласи: massa nineweh - „Тежко пророчество, възвестено за Ниневия". Думата massa (от гл. nasa - вдигам, нося) съдържа идеята за нещо, което се издига: било „тежест" в смисъл на проклятие срещу някого, било „глас" (на Бога) - qol YHWH - като предсказание за нещо. В случая предложената „маса" на вдъхновения от Св. Дух пророк Наум се отнася за Ниневия и означава: предвъзвестено в името Божие пророческо слово - отсъда, съдържащо предсказание - угроза за неизбежна тежка участ - нещо, което буквално се е сбъднало с падането на Ниневия през 612 г. Срещу massa в Septuaginta стои λήμμα (от гл. λαμβάνω - вземам, получавам, приемам) - т.е. нещо, което е получено чрез Дух Свети) - вдъхновение, пророческо дело, предсказание)[9]. Пророческото призвание в Стария Завет, дължащо се на въздействието на Св. Дух, наистина е било „бреме", тежест в собствения смисъл на думата - както за обекта, така и за проводника на справедливата Божия отсъда. Св. пророк Иеремия, бидейки в състояние на пророческо вдъхновение, изповядва: „Утробо моя! Утробо моя! Скърбя вдън сърце си, вълнува се в мене сърцето ми, не мога да мълча (Иер. 4:19). И още: „Ти, Господи, ме увличаше, - и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене - и надви, и аз всеки ден съм за присмех, всеки се гаври с мене. И си казах: няма да напомням на Него, нито ще говоря вече в Негово име; но в сърце ми беше като че ли разпален огън, заключен в костите ми, и аз се измъчих да го задържам, и - не можах" (Иер. 20:7, 9; ср. 1Кор. 9:16-17). На свой ред св. пророк Иезекиил отбелязва: „И духът ме подигна и ме взе. И вървях огорчен, с развълнуван дух; и ръката Господня беше мощно върху мене" (Иез. 3:14; ср. Дан. 7:15). Това състояние на пророческо призвание същият пророк определя като особено бреме: И биде върху мене там ръката на Господа" (3:22; ср. 8:1; 33:22; 37:1); „и слезе върху мене Дух Господен" (11:5). Тежестта на пророческото служение се усилва още повече от обстоятелството, че словото на глашатая на Божията правда много често е отправено към нечестивци, езичници, врагове на Яхве (Ис. 13:1; 15:1; 17:1; 19:1; Иез. 28:1; Йоан. 1:1; 3:1). А при наслова на кн. Наум (1:1) - към жестоката езическа столица на Асирия, Ниневия.

В това отношение силно впечатлява възгледът на св. Йоан Златоуст (347-407г.) за ролята на Св. Дух при преподаване на Божественото Откровение. Според него писмената на старозаветните книги се отличават с небесен произход и съдържат в себе си изобилие от дарове на Св. Дух[10]. Старозаветните писатели са особени проводници на Божия Дух, тъй като чрез тях Сам Бог беседва с човеците.[11] Дух Свети е този, Който говори чрез устата на свещените автори.[12] Чрез откровение Моисей получил своите познания, отразени в книгите му, тъй като в него е действал Дух Свети,[13] „Моисей не говори от себе си, но онова, което му е внушила благодатта на Духа"[14]. Мислите, изразени чрез вдъхновения псалмопевец и пророк Давид, са мисли на Самия Бог.[15] Особено характерни в това отношение са разсъжденията при изяснението на Пс. 44:1 („Из сърцето ми се изля блага дума;... езикът ми е перо на бързописец"): „Този, който говори от себе си, той се спира и забавя като обмисля, съчинява, затруднява се и поради незнание, и поради неувереност, и поради мнителност и в много неща бързината на неговата реч среща спънки. А когато Духът движи ума, тогава нищо не представлява пречка, но както водният поток, изливайки се, тече с буйна стремителност, така и благодатта на Духа се носи с голяма бързина, като всички ражда леко,... удобно"[16].

Но най-характерно през старозаветната епоха Дух Свети се изявява чрез месианските пророчества, които, „когато се изпълни времето" (Гал. 4:4), намерили пълно потвърждение и изпълнение в редица новозаветни събития. Напр. размислите на св. Василий Велики[17] в тази насока ни отвеждат към предреченото чрез Св. Дух от пророците Исаия (6:1, 9; 63:10) и Михей (2:7) ожесточение на юдейството към благовестието за Месия - Иисус от Назарет, Който е Богочовекът Христос (Деян. Ап. 7:41; 28:25). Чрез редица пророчества Дух Свети разкрива месианските времена като епоха на вътрешни преобразования за целия човешки род. Тази обнова е чисто нравствена и се състои преди всичко в познание на собствената греховност, в очакване и освобождаване на човека от греха. Идеята за греха, който предизвиква нравствено разстройство в човешката природа, представлява важна съставка от месианските възгледи на вдъхновените от Св. Дух пророци. „Умийте се, очистете се... Престанете да правите зло" - говори порок Исаиа, стремейки се да подготви народ, достоен за появата на Месия (Ис. 1:16). Това вътрешно, нравствено преобразяване е обнова на моралната същност на човека, то е действие творческо, спасяващо. На човеците ще бъдат дадени „ново сърце и нов дух", като предишно „каменно", жестоко, греховно сърце се заменя с друго „сърце" меко „от плът". Духът на Яхве ще се всели всред людете (Иез. 36:26, 27). Тогава ще бъде снето от всички народи „покривалото" на неразумието, което досега е лежало върху всички земни племена (Ис. 25:7). „Земята ще се изпълни с познаване Славата Господня, както водите изпълнят морето" (Авак. 2:14). От това море на знание потоци от познания за Бога ще облеят всички човеци без изключение. Според св. прор. Иоил (ок. ІV в. пр. Хр.) благодатта на Духа Божи ще се излее „върху всяка плът" (т. е. човек), без разлика на пол, възраст и състояние; синове и дъщери, старци и юноши, роби и робини ще имат непосредствено познание за духовните истини, защото ще получат от Бога пророчески дар (Иоил 2:28-29; ср. Деян. Ап. 2:17-18). Славата Господня ще се яви в новия Йерусалим, т.е. Христовата Църква, към светлината на която ще се затекат всички народи (Ис. 60:3, 5; ср. Деян. Ап. 2:1-11). В този смисъл Светият Дух през новозаветни племена придава благодатна динамика на месианската пълнота.[18] Следва тук да се отбележи обстоятелството, че св. Атанасий Велики[19] и св. Григорий Богослов[20] подчертават в успореден план буквалното изпълнение на предсказаното от порок Иоил (2:28) изобилно изливане на Духа Господен през новозаветните времена в Сионската горница на празника Петдесетница (Деян.ап. 2:7).

На Петдесетница се ражда Църквата Христова, понеже тогава тя получава в изобилие благодатните дарове на Св. Дух, които съставляват нейната тайнствена същност като догматическа даденост. На този ден над събраните апостоли слиза Дух Свети - обещаният Утешител - силата Божия, която преобразява дванадесетте Христови ученици, просвещава ги, вдъхва им сили, подпомага ги в бъдещата мисионерска дейност чрез свръхестествения дар за говорене на чужди езици, необходим за разпространението на Христовото учение из обширната Римска империя (Pax Romana) и дори извън границите й: „И явиха им се езици, като че огнени, които се разделяха, и се спряха по един на всекиго от тях. И всички се изпълниха с Дух Светий, и наченаха да говорят на други езици, според както Духът им даваше да изговарят" (Деян.ап. 2:3-4). Присъстващите тук за празник Петдесетница поклонници в свещения град-ортодоксални иудеи и прозелити (езичници, преминали в юдейството) от Източната (вавилонска) и Западната (средиземноморска) диаспора (т.е. разсеяние) били поразени. Всеки от тях чувал благовестие за Христа Богочовека и за Неговото изкупително дело на свой матерен език. „А в Йерусалим се намираха иудеи, човеци набожни, от всеки народ под небето. Когато стана тоя шум, събра се много народ и се слиса, защото всеки ги слушаше да приказват на неговия говор. И всички се чудеха и маеха, думайки помежду си: тия, които говорят, не са ли всички галилейци? А как слушаме всички своя си роден говор? Ние - партяни и мидяни, еламити и жители на Месопотамия, Иудея и Кападокия, на Понт и Асия, на Фригия и Памфилия, на Египет и Ливийските страни, съседни на Кириния, и дошлите от Рим, както иудеи, тъй и прозелити, критяни и араби, - как слушаме тях да говорят на наши езици за великите Божии дела?" (2:5-11). Богослужебната химнография на Православната църква предава тази новозаветна сцена по следния начин: „Много славни неща видяха днес всички народи в града Давидов, когато Дух Свети слезе във вид на огнени езици, както пише богоглаголивият Лука. Защото той говори: Когато Христовите ученици бяха събрани, чу се шум, като че идеше силен вятър и изпълни дома, където седяха. И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица"[21].

В отговор на общата почуда св. ап. Петър произнася първата апостолска мисионерска реч. В нея е налице позоваване на пророчеството на св. прор. Иоил („Ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът; синовете ви и дъщерите ви ще пророчествуват; младежите ви ще виждат видения, а старците ви ще сънуват сънища; и в ония дни върху рабите Ми и рабините Ми ще излея от Моя Дух, и ще пророчествуват" - Деян. Ап. 2:17-18; ср. Иоил 2:28-29).

Следва (тук>...)

 


[1] Ирмос на V песен от канона на Петдесетница (пентикостарион).

[2] Gregorii Theologi Oratio XXXI (5). - J. P. Migne, Patrologiae cursus completus, series graecam t. 36, col. 137; S. Cyrilli, Arhiepiscopi Hierosolymitani Catechesis XVI. De Spiritu Sancto I (32). - Migne, Pg, t. 33, col. 964.

[3] R. Albertz, C. Westermann Ruah, Geist. - Theologisches Handworterbuch zum Alten Testament, hrsg. Von E. Jenni-C. Westermann, Munchen, 1976, Bd. 2 Kol. 734, 742, 743; Lexicon in Veteris Testamenti libros, ed. L. Koehler et W. Baumgartner, Leiden, 1958, s. v.; W. Gesenius, Hebroisches and aramaisches Handwarterbuch uber das Alte Testament, bearbetet von Dr. Er. Buhl. 17. Aufl., Leipzig, 1921, s. v.; A. Покровский, Дух Божий. - Православная Богословская Энциклопедия, ред. А. П. Лопухин, т. V, Петроград, 1904, кол. 71

[4] S. Atanasii, Arshiepiscopi Alexandrini Epistola I ad Separionem (4)q - Migne PG, t. 26, col. 537.

[5] S. Basilii, Caesariae Archiepiscopi Adversus Eunomium, lib. III (7). - Migne, PG. t. 29, col. 668-669; Adv. Eunomium, lib. V, col. 748.

[6] S. Cirilli, Arch. Hier. Catechesis XVI (Migne, t. 33, col. 936, 937, 940).

[7] S. Basilii Adv. Eunomium, lib. V (PG. t. 29, col. 761).

[8] S. Gregorii Theologi Oratio XLI (PG, t. 36, col. 445).

[9] M. A. Baillya Dictonaire gres-francais, Paris, 1935, p. 1187, s. v.

[10] De utilitate lectionis scripturarum (PG, LI, 88).

[11] De utilitate... (PG, LI, 90).

[12] In Genesim, homilia XV (PG. LIII, 120).

[13] Творения св. Иоанна Златоуста, т. VІ, кн. 1, С-Петербург, 1900 (руският превод е направен въз основа на латинския превод от арменски - Венеция, 1887), с. 376; ср. ст. асист. Сл. Вълчанов, Ценност и красота на Стария завет според св. Йоан Златоуст. - Духовна култура, 1977, кн. 3.

[14] In Gen., Hom., IV (PG, LIII, 41).

[15] Exp. in ps. VII (PG, LV, 91).

[16] Exp. in ps. XLIV (PG, LV, 184-185).

[17] S. Basilii Caesariae Archiepiscopi Adversus Eunomium, V, (PG, t. 29, col. 72, 724); Liber de Spiritu Sancto (PG, t. 32, col. 160).

[18] J. L. McKenzie, Aspects of Old Testament Thought. - The Jerome Biblical Commentary, Vol. I, The Old Testament, London, 1968 p. 743.

[19] S. Athanasii Epistola I ad Serapionem (PG, t. 26, col. 604).

[20] S. Gregorii Theol. Oratio XLI In Pentecosten (PG, t. 36, col. 445). Ср. Доц. к.л.н. Сл. Вълчанов, Старозаветни основания за изработване вероопределението на ІІ Вселенски събор за Св. Дух. - Духовна култура, 1981, кн. 9.

[21] І стихира на Всякое дыхание на Петдесетница (Пентикостарион).

 





Още от "Православна мисъл":