ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Да съхраниш ОБРАЗА си в света на ФЕЙСБУК

Да съхраниш ОБРАЗА си в света на ФЕЙСБУК

2013-10-16, автор: Свещ. Лорънс Фарли, рубрика: Общество

facebook11.jpg

Живеем в света на фейсбук, т.е. в света, който изпъква с наличието на така наречените „социални мрежи". Тонове мастило се изписаха в коментари на това революционно нововъведение - едни го обсипваха с щедри хваления, други го обливаха със скръбни ридания. Но славно или печално, или пък някакво съчетание от двете, то така или иначе е заело своето трайно място в обществото. Фейсбук, Туитър, размяната на текстови съобщения, мейли и други подобни форми на комуникация чрез социалните мрежи имат определяща роля, в един или друг смисъл, за днешното общуване. Пиша за това явление не защото искам да бъда негов съдник. Нямам намерение да твърдя, че в думите на кръщаваните трябва да бъдат внесени корекции, та всеки от тях да казва: „Отричам се от сатаната, от всичките му дела, от всичките му ангели, от всичкото му служение, от всичката му гордост и от Фейсбук". Социалните мрежи си имат и своите ценни предимства. Те ни позволяват да поддържаме словесен обмен с хора от най-далечни пространства, като правим това далеч по-ускорено от времето, когато подобно средство за комуникация беше единствено пощенската кореспонденция. Аз също имам своя Фейсбук регистрация и с удоволствие чета какво говорят и споделят хора от целия свят. Но в света на Фейсбук имаме не само придобивки - в него търпим и щети.

Ощетява ни в този смисъл видимата промяна на нашето понятие за „комуникация". Помните ли случайно репликата от една стара реклама: „Протегни ръка и докосни приятел"? През 1979 г. компанията Bell Systems разпространи телевизионна реклама, която показваше как хора се посрещат един друг с прегръдка, а коментарът към това звучеше така: „Протегни ръка и докосни приятел - набери телефонния му номер". Този призив звучеше дълбоко иронично, тъй като чрез телефонен разговор няма как да постигнеш именно физически допир и контакт. Но той не звучеше никак странно, защото в онези дни, предшестващи скайп връзките, телефоните бяха най-прякото средство за осъществяване на активен контакт. Така или иначе обаче лишаването от физически допир вече беше налице.

В света на Фейсбук този тип лишаване продължава и дори се разширява. При телефонен разговор ние поне имаме възможността да чуваме от другата страна глас и говор, макар и без да наблюдаваме езика на тялото на събеседника. В комуникацията чрез Фейсбук, Туитър, имейли и размяна на текстови съобщения губим дори и това. Случва се даже (когато липсват емотикони) да не личи съвсем ясно дали събеседникът ни влага ирония или сериозен смисъл в думите си. Ако езикът на тялото е базисен елемент в процеса на общуване, според съществуващите теории,  значи размяната на голи думи върху компютърен екран ни лишава от един от най-важните елементи в нашата комуникация, но независимо от тези неща това все повече бива приемано като нещо „естествено".

В света на Фейсбук има и други щети и предизвикателства. Аз определено не съм първият, който е забелязал, че във Фейсбук или чрез мейли хората никак не се смущават да изказват неща, които иначе никога не биха дръзнали да заявят директно пред някого. В условията на пряк контакт непосредственото присъствие на другия е вид ограничител срещу отрицателни прояви в общуването. Но когато събеседникът не стои пред очите ни, ами си е седнал удобно и усамотено някъде далеч от нас, и когато пред себе си виждаме не лицето му, а монитор или клавиатура, тогава се случва да се отприщваме да говорим с отвращаваща бруталност. Всяко технологическо изобретение си има своята тъмна страна и тя доста бързо излиза наяве: открихме ядрената енергия и после взехме да я използваме за създаване на бомби; открихме начини да разпращаме думи на далечно разстояние и тръгнахме да „подпалваме" пространството помежду си, ПОДЧЕРТАВАЙКИ СВОИТЕ ГРУБИ КРЯСЪЦИ С ЕЙ ТАКИВА ГОЛЕМИ БУКВИ. Почувстваме ли, че отстоим на безопасно разстояние един от друг, изоставяме благостта (или да използвам евангелското определение - любовта) и всякакъв род сдържаност. И дори когато попадаме на хора, които общуват с някаква вежливост, така или иначе остава налице една немалка доза анонимност. Факт е, че някои участници във Фейсбук не ползват свои фотографии за „профилните си снимки", а ги заменят с някакво друго изображение. Вместо да виждаме себе си в истинския си образ, при продължително използване на подобна всеобхватна комуникационна мрежа ние си създаваме свой субективен портрет, вид лична маска. Именно чувството на защитеност зад подобна маска ни изпълва понякога с дързостта да грубиянстваме словесно. (По данни на полицията, случва се тази анонимност в мрежата да бъде използвана за доста непочтени цели.) Но тъй като съвременната култура разчита сериозно на комуникациите в социалните мрежи, ние постепенно и лукаво променяме концепцията за „естествена комуникация". Привикваме към маските, с които представяме себе си във виртуалното пространство, и така закърняват уменията ни за реално междуличностно опознаване.

Работата е там, че истинното и неподправено общуване винаги изисква личен, пряк контакт - именно поради това по аерогарите ставаме свидетели на безбройни прегръдки между хора, които продължително време са били лишени от физически контакт помежду си. Нима по време на раздялата си тези хора не са поддържали комуникация по Фейсбук? Нима те не са контактували чрез телефонни връзки? Нима не са си разменяли имейли? Убеден съм, че не може да не са го правили, само че топлите прегръдки между тях ни разкриват, че няма заместител на физическото присъствие. Важно е не просто да четем думите на събеседника, но да застанем лице в лице с него и да се погледнем в очите. Неслучайно и на иврит, и на гръцки думата за „лице" (иврит: panim; гръцки: prosopon) се употребява и в смисъл на „присъствие". Това показва, че всички църковни тайнства предполагат физическо присъствие и то категорично изключва получаването на св. Кръщение или на св. Причастие да става „онлайн". Идеята за „кибер-тайнство" сама по себе си е абсурдна. За да вкусим от пълнотата на живота, вложена в светите тайнства, физическото присъствие е абсолютно задължително. Във връзка с това още от апостолско време извършването на Евхаристията включва и размяна на Целувката на мира: всяка седмица в своите богослужения Църквата ни призовава да протегнем ръце и да осъществим допир помежду си. Литургичното събрание на вярващите представлява в буквален смисъл и вид физическо сближаване.

Всъщност дълбоко в човешката душа Бог е вложил подобна жажда за физическо съприкосновение и общуване. У нас живее копнеж да виждаме хората в близък план, да ги гледаме право в очите (не случайно очите носят красноречивото определение „прозорци на душата"), да посрещаме техните погледи. На хората е изначално отредено да се зареждат с енергия чрез междуличностна комуникация на любов - досущ както горивото е определяща потребност за живота на автомобилите. Ето защо лишаването от неподправено човешко съприкосновение ни причинява страдание. Независимо от всичко това ние се развиваме и живеем в свят, в който истинското общуване все по-видимо губи своето място. Прекарваме огромна част от времето си в изолация от ближните и нерядко не знаем дори името на съседа, редом с когото живеем на една улица. Все повече предпочитаме да се отдаваме на игрите в усамотение, да се возим в автомобила си просто за да поиграем нещо и там насаме, винаги да си намираме своето подходящо време за видеоигри или за занимания пред компютърния екран. Все по-рядко членовете на семейството се събират всички заедно на трапезата, но дори това да се случи, някой от тях пак не спира и по време на храненето да разменя съобщения с приятели по мрежата. Общуването помежду ни се свежда до телефонни разговори, размяна на текстови съобщения, имейли, контактуване чрез Фейсбук. Истинското и животворно общение между хората става нещо все по-непривично и несъществено - за някои младежи любима форма на общуване с приятелите е не пребиваването в една компания с тях, ами неуморната размяна на текстове в мрежата. В света на Фейсбук рядко се случва да протегнем ръце, за да докоснем ближния. Гледаме на това като на нещо ненужно.

Човек може с право да си зададе въпроса: и какво от това? Щом младите предпочитат текстовете пред непосредственото общуване, кое е толкова лошо? Ето кое: ние сме сътворени да черпим енергия от личното контактуване помежду си, поради което нашите души и сърца продължават да бъдат заредени с жажда за това. Ако не се съобразим с тази вътрешна жажда и не я удовлетворим чрез здравословни съприкосновения с ближните, тя ще потърси удовлетворение по нездравословни начини, също както се случва с прегладнял човек - той е готов да яде всичко. Ако на човешката душа й отнемаме непосредственото контактуване, накрая тя ще потърси друг вид подхранване, ще стане уязвима и открита за вредна пропаганда, лъжи, ереси и всякакви други тъмни неща. Лишени от истинско контактуване и съприкосновение, ние все по-лесно ще възприемаме всякакви лукави модели на общуване. Естествено, ако една тийнейджърка прекарва почти цялото си време в размяна на съобщения с приятели, това не означава, че след не повече от няколко седмици тя ще стане жертва на ерес. Това обаче означава, че щом нашата култура продължава да заменя истинното с неистинно, тя се лишава от един базисен компонент на своето духовно здраве и ако не възстанови функциите на този компонент, значи не сме далеч от тежък крах на духовното здраве. И не се съмнявам, че когато видим настъпването на този крах, все ще се намери някой, който да отвори по тази тема страница във Фейсбук.

Превод: Анжела Петрова

 

 





Още от "Православна мисъл":