ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Семейство » ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО - ИЗВОР НА ЛЮБОВ, МИР И ТВОРЧЕСТВО

ХРИСТИЯНСКОТО СЕМЕЙСТВО - ИЗВОР НА ЛЮБОВ, МИР И ТВОРЧЕСТВО

2013-11-17, автор: Проф. к. б. Тотю КОЕВ, рубрика: Семейство
XristianskotoSemejstvo.JPG
Списание „Духовна култура", бр. 11/1990 г.

Празникът „Въведение Богородично" (21 ноември) ни спомня думите на св. пророк и цар Давид: „Тоя ден е Господ сътворил: да се зарадваме и развеселим в него" (Пс. 117:24). Макар че тези думи по принцип се отнасят за всеки християнски празник, все пак те имат по-конкретна насоченост и свързаност с празника „Въведение Богородично". Защото сам псалмопевецът, като дава израз в същия псалом на радостта си пред Господа и намира упование само в Него, пророчества за идването на Месия с думите: „Камъкът (т.е. Божественият Месия) дойде на земята чрез жена". Това ще рече, че въвеждането на девицата Мария в храма Господен е било подготовка към изпълнението на времето, когато „Бог изпрати Своя Син (Единороден), Който се роди от жена и се подчини на закона (Гал. 4:4). Образно казано, Него зидарите отхвърлиха, но Той стана глава на ъгъла, стана Изкупител на човешкия род и това придаде първостепенно значение на въвеждането на св. Дева Мария в храма Господен.

Празникът „Въведение Богородично" по стара християнска традиция е отреден като ден на християнското семейство. Този факт вече насочва вниманието ни към семейството. Преди да говорим за християнското семейство като извор на любов, мир и творчество, трябва да си отговорим на въпроса - защо именно този празник е отреден като ден на християнското семейство. А това значи да разкрием нравствения образ и величие на св. Дева Мария.

В новозаветните свещени книги не е казано нищо за раждането и детските години на св. Дева Мария, но в запазено древно предание се разказва, че някога живяло благочестиво семейство - Йоаким и Анна. Едва в залеза на живота им, пропит от чиста вяра и богоугодни дела, Бог удовлетворил силното им желание да имат дете и ги дарил с рожба, която те нарекли Мариам - Мария. В изпълнение на даденото от тях обещание, когато детето навършило тригодишна възраст, било отведено в храма Соломонов и оставено там да расте и крепне духом и телом, да се утвърждава във вяра и благочестие, да изгражда лични добродетели и нравствено съвършенство. Под благотворното въздействие на господния дом и с лични усилия девицата Мария достигнала до най-високото стъпало на нравствеността - станала по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите, удостоила се да стане вместилище на Невместимия - Майка на Бога, да носи единствена в този свят името Богородица. Тя е благословена между жените и облажавана от всички родове (Лука. 1:42, 48), защото чрез богомайчинството си допринесла за избавление на човечеството от робските вериги на греха и беззаконието, станала майка на живота, обновен чрез нейния Единороден Син и наш Изкупител Иисус Христос.

Някога Бог създал Ева, за да бъде тя помощник на Адам, защото не било добро за човека да бъде сам (Бит. 2:18). Така се сложило началото на семейството като основна градивна единица, гдето се култивират добродетели, гдето се раждат и оформят нови хора, чрез които се поддържа животът на земята. Затова нарекъл жена си Ева, което значи „живот", защото тя станала майка на всички живеещи (Бит. 3:20). Грехът, който проникнал в света чрез Ева и Адам, изместил първоначалния център и смисъл на живота. Вместо богообщение и духовно равновесие последвали богопротивене, вътрешно разстройство, разтление и смърт. Семейството загубило изначалното си назначение, а жената се лишила от естественото си право и вроден дълг в семейния кръг. Животът не изчезнал, но тази, която дава живот, приела тежкия жребий на отречена и онеправдана.

Ева послушала гласа на дявола, св. Дева Мария откликнала на Божия глас. Чрез Ева грехът влязъл в света, а чрез греха - смъртта, чрез св. Дева Мария в света дойде Изкупителят от греха и Възстановителят на живота. Ева станала причина за нарушаване на хармонията в семейството и обезправяването на жената, св. Дева Мария възвърнала достойнството и равноправието на жената.

Св. Богородица заема изключително място между родените на тази земя хора. Като майка на родения по плът от нея Син Божи тя е майка на цялото изкупено и обновено човечество. Тя е несекващ извор на обич и живот, на творческо вдъхновение и молитвено застъпничество. Нейната чистота, нейното съучастие в делото на изкуплението, нейното ходатайство пред Бога, нейната най-чиста и свята майчинска любов са отразени в редица църковни песнопения. Православната църква я нарича Богородица, нарича я храм на Бога, небесна царица, врата небесна, упование на страдащите, радост за всички скърбящи, усърдна молителка и застъпница пред нейния Син и наш Бог. При тази изключителна възхвала и почит, която църквата заслужено отдава на св. Дева Мария, естествено е иконите с нейния пречист образ да имат такова широко разпространение и да се ползват с такова благоговение от страна на православните вярващи. Бидейки майка по плът на Сина Божи, св. Богородица е неделимо свързана с Него още от раждането Му. Затова на почти всички икони тя е изобразена заедно с Младенеца. Какво духовно богатство излъчват тези два образа - майчиният и Синовният! Каква неразривна връзка изразяват те: майката, даваща живот, и Детето - бликащият живот. Наистина одухотворените черти на тези образи разкриват друг свят - света на мистичното, света на единението с Абсолютното, света на богообщението.

За православния християнин в радостни или скръбни минути няма по-голямо удовлетворение или утеха от това да застане пред иконата на Божията майка и пред нея да разкрие трепетите и вълненията на сърцето си, бидейки убеден, че тя като майка на Бога най-добре ще поднесе пред престола на Неговото величие нашите чувства на благодарност и упование. Тук е уместно да се припомнят думите на руския славянофил Иван Киреев: „Аз стоях веднъж в параклис, пише той, гледах чудотворната икона на св. Богородица и мислех за детската вяра на народа, който й се моли: няколко жени, болни и старци стояха на колене и, кръстейки се, правеха ниски поклони. С гореща надежда се вглеждах в светите черти и малко по-малко тайната на чудесната сила започна да ми става ясна. Да, това не е обикновена дъска с изображение... Векове тя е поглъщала потоци от страстни молитви, изтръгнати от скръбни сърца, от нещастни сърца. Тя е станала жив орган, място за среща между Твореца и живите хора. Като мислех така, аз още веднъж погледнах старците, жените с децата, коленичили в праха, светата икона и сам видях одухотворените черти на св. Богородица... Тя с милосърдие и любов гледаше тези добри хора... И аз застанах на колене и й се молих смирено"[1].

Като имаме предвид всичко това, не е трудно да разберем връзката между празника „Въведение Богородично" и християнското семейство. Чрез образа на св. Богородица светът се стреми да изрази своята красота и духовно богатство. А това е възможно главно чрез семейството. Доколкото в образа на св. Дева Мария се разкриват духовните черти и вътрешното богатство, дотолкова светът изявява себе си и осъществява копнежите си.

Да вникнеш дълбоко в духовния образ на Божията Майка значи да изградиш у себе си безпогрешно отношение към жената и семейството, на което тя е свещена ваятелка. Това значи още да оцениш правилно нейното място и ролята й в живота, да намериш импулс и сили за творчество във всички области на живота, да намериш свой верен и равноправен другар, спътник и помощник в житейския път, в нея и чрез нея да видиш себе си. Мъжът и жената, разглеждани като два различни образа на човека, в своето единство чрез брака носят в себе си пълнотата на човечеството и пълнотата на Божия образ в него. В своята сила за размножаване те съдържат в себе си образа на многоединството, който е начертан в човешкия род като цяло. Бог е сътворил по Свой образ не само мъжа, но и жената. Не разноценни, а разнородни са създадени те, и в тази разнородност се крие тяхната сила. Те са две различия, които взаимно се допълват. В семейството мъжът е създаващият, жената е запазващата; мъжът трябва да оформи новото, жената да го свърже и приобщи със съществуващото; мъжът трябва да обобщава, жената - да индивидуализира; мъжът трябва да гради, жената - да украсява; мъжът да завладява, жената - да се грижи; мъжът да обгръща, жената - да разбира и да свързва. Всичко това води до взаимно допълване, а не до отричане равноправието и равноценността на жената[2]. И всичко това е достижимо, когато е налице взаимната любов. Тя е основна предпоставка и абсолютен център, който с магически притегателна сила свързва двете противоположни по пол, нагласа и изява личности в едно. Любовта е всепобеждаваща стихия; тя е божествена изява в човешка форма. Нейният извор е Бог, Който Сам е любов (1 Йоан. 4:8, 16). Да обичаш - това значи да изявяваш божественото начало у себе си. Да обичаш - това значи д бъдеш човек, да се усъвършенстваш и богоуподобяваш. Да обичаш - това значи да съдействаш и другите да станат човеци, да станат богоносци. Любовта е най-важното условие встъпващите в брак да образуват пълно единство, да станат една плът. Това е божествена повеля и установление. Иисус Христос благословил брака (Йоан. 2:11) и го установил като тайнство (Мат. 19:6).

В християнския брак участват не мъж и жени, нито мъже и жена, а само мъж и жена. В противен случай любовта като основа на брака се губи. Но веднага трябва да се добави, че главната носителка на любовта в брака е жената. Тя е богоопределената владетелка на семейното огнище, тя дава облика на семейството, като в любовта си има за свой нравствен идеал и пример за подражание св. Дева Мария. И ето, в продължение на почти две хиляди години жената християнка доказва своята равноценно: тя сгрява семейния кът, твори духовни и материални блага, ражда обикновени трудови хора и гении на мисълта, вдъхновява и импулсира, създава жертвоготовни личности и сама се жертва в името на доброто и възвишеното. Разтворим ли страниците на световната класика, безусловно ще открием, че най-хубавото, най-ценното, безсмъртното е посветено на жената. Поетите я наричат вечна и свята - вечна като живота и свята като най-възвишените мисли. Писателите са посветили на нея бисерите на своето творчество. Художниците с помощта на четки и бои са я обезсмъртили. Скулпторите от безжизнена материя са й изваяли живи и одухотворени образи.

И всичко това е така, защото тя, бидейки равноправна и равноценна на мъжа, в същото време нейно притежание е една област, в която равенство не може да се постигне при никакви обстоятелства - това е майчинството. И там е като че ли най-великата сила на жената. Тя единствена е призвана да носи в утробата си новия живот, да бъде всегдашна Ева - майка на всички живеещи. Само майка да беше жената на тоя свят, пак щеше да бъде достойна за почит, уважение и възхвала. Нали тя преди всичко жертвоготовно отдава младост, сили и спокойствие заради живота, който е излъчила. Би ли могъл някой с думи да изрази радостта на майката от успеха и благополучието на децата й? А кой би смогнал да опише скръбта й, когато смъртна опасност грози свидната й рожба? - Никой. Преживяното в такива случаи е неописуемо. Бдяла нощи наред, направила всичко, паднала на колене, със скръстени ръце и обляно в сълзи лице, тя горещо моли Всевишния Бог за помощ. Когато опасността премине, тя - изнурената, уморената, съсипаната, се чувства най-щастливият човек на света. И отново приток на сили, и отново жертвена готовност.

Майката - родила, откърмила, възпитала своите деца, прекарала безсънни и тревожни нощи над леглото им, когато болест ги е навестявала, изживявала като никого другиго на тая земя техните успехи и възход, често пъти в старините си останала сама, далеч от тях, лишена от топла грижа и ласкава дума, съсухрена, с блуждаещ поглед, търпеливо чака да дойде някое от тях да я навести, за да го прегърне с треперещите си ръце, да изживее радостта от успехите му, или да съпреживее трудния му житейски път. Когато големите вече деца, погълнати от многоликия поток на живота дори забравят за нея, тя пак намира думи да ги оправдае и извини: заети са, нямат време, как не мога с нещо да им помогна! - Това може да каже само майката и никой друг на тоя свят.

Жената-майка не само дава нов живот, но тя със себежертвена готовност отдава своя живот в името и за благото на дадения от нея живот. Ако пръстите на двете ръце са много да се изброят имената на хора, които като са заемали високи постове, са се отказали от тях доброволно, то милиони, не, милиарди пръсти не са достатъчни да се изброяват имената на майки, отдали доброволно живота си заради своите деца, заради тяхното добруване, благоденствие и щастие.

Каква затрогваща синовна обич е вложил Бог в сърцето на детето към родителите и особено към майката! Когато човек, далеч от майчина ласка, в неволя и тревога, замечтае за родния дом, колко утеха и сили почерпва само от спомените за този дом. Ето как нашият поет Димчо Дебелянов изразява тези чувства:

„Да се завърнеш в бащината къща,

Когато вечерта смирено гасне,

И тихи пазви тиха нощ разгръща

Да приласкае скръбни и нещастни.

...........................................

Да те посрещне старата на прага

И, сложил чело на безсилно рамо,

Да чезнеш в нейната усмивка блага

И дълго да повтаряш: мамо, мамо".

Тези чувства, породени от мили спомени, стимулират синовната обич и осмислят майчините жертви.

Има наистина хора, които в своя житейски път не са обвързани с грижите и радостите на семейството. Но независимо от това, тяхното отношение към семейството и особено към ваятелката на семейното щастие е безспорно проникнато от най-топли чувства. Защото и те, както и всички други хора на тая земя, са родени от жени. Закърмени още в семейната среда с възвишени идеи и благородни стремежи, такива хора посвещават себе си изцяло в служение на другите; те жертват себе си заради другите, носят доброволно кръста на всеотдайното служение. Едни от тях отминават от този свят тихо и безшумно, оставили добри дела и достоен пример. Други, с велико призвание и изявен гений, оставят след себе си незаличима следа. Тяхното творчество надхвърля границите на времето, надживява епохата, в която се е родило, и се слива с вечността.

Здравите семейни отношения се изграждат на базата на любовта и са предпоставка за мирен и творческо-градивен живот. Формите и начините на изява на любовта биха могли да се изразят в няколко кръга.

Първият и най-тесен кръг на изява на тази любов е семейната двойка. В тази семейна двойка, в това двуединство намира пълно разкритие и освещение естествената любов, която по своята същина е устремена цялостно към един обект и която категорично се противопоставя на вмешателството на когото и да било другиго в сърдечните отношения между мъжа и жената. От друга страна, истинската и чиста взаимна любов излъчва огромна сила, която прави връзката между мъжа и жената нерушима, творческа - прави я лично и обществено полезна. Проникнатият от взаимна любов брак е средище за нравствен подвиг и велико творчество. Затова св. апостол Павел сравнява единството между мъжа и жената в брака с единството между Христа и Църквата (Ефес. 5:32). По-ясно и по-изразяващо същината на брака сравнение никой никога не би могъл да направи. То съдържа в себе си идеята за предназначението на брака - именно, да създава пълна общност между съпрузите, да ги подпомага в тяхното усъвършенстване, да бъде основна градивна единица в обществения организъм, да бъде оня интимен център, където се раждат, отглеждат и възпитават бъдещите членове и обществото, на държавата, на цялото човечество, където се раждат и утвърждават идеолозите и творците на социална правда, на всестранен напредък и всечовешко благоденствие.

Взаимната любов в семейството е разкрита и възпята в класически творби, имащи непреходна стойност и значение. Но тази любов не е и не бива да бъде самоцелна. Иначе тя би се превърнала в себичност и би загубила творческата си сила. Затова вторият кръг на изява на любовта включва кръвните близки, роднини, и приятели, включва тези, които имат пряко или косвено отношение към дадено семейство. Изявена в тази насока, любовта разширява своя обект: тя сгрява, топли и импулсира повече човешки сърца, съчувства и с това облекчава, или сърадва и с това удвоява радостта на по-широк кръг от хора. Това положение е нормално, етично и всепризнато. И все пак и този кръг не е достатъчен за цялостна и пълна изява на личността. „Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците? И тъй, бъдете съвършени, както и съвършен и небесният ваш Отец" (Мат. 5:48).

Тези думи, казани от Иисуса Христа, ни карат да надхвърлим границите на семейните и роднинските отношения. Те ни сочат третия - най-широкия и всеобхватен кръг на изява на любовта. Този кръг включва обществото, в което живеем, нацията, към която принадлежим, включва всички хора на тая земя, защото всички сме чеда на един и същ небесен Баща. И в това отношение величествен и достоен за подражание пример ни е дал божественият Учител и Спасител Христос. Затрогващо и запленяващо е синовното Му отношение и дълг към Неговата пречиста майка светата Дева, която Той не изоставил дори при кръстните Си страдания. Не по-малко затрогващо душите и запленяващо сърцата е Неговото отношение към близки и далечни, към приятели и врагове, към цялото човечество. При един случай, когато Той говорел на насъбралото се множество, дошъл при Него човек и Му казал, че майка Му и близките Му искат да говорят с Него. Тогава Той се обърнал с поглед към слушателите Си и казал: „Ето Моята майка и Моите братя; защото, който изпълни волята Божия, той Ми е брат, и сестра и майка" (Марк. 3:21-35). Следователно зад тесния семеен и роднински кръг Той виждал да се простира широкият Божи свят и да започва общочовешкото семейство, което също се нуждае от Неговата божествена обич и всеотдайно служение. Наред с любовта към семейство и близки човек е призван да обича всички, да отдаде време, сили и способности за всечовешкото благопреуспяване. Истинското семейство никога не се затваря в себе си, не служи само на своите домашни и роднински интереси, а е отворено за великото всечовешко семейство и служи на по-високите обществени задачи, цели и идеали.

Всеки човек е призван да бъде творец и създател на духовни и материални блага, всеки е длъжен да изяви себе си и, съобразно нуждите на епохата, в която живее, да целенасочи творческите си сили и дарования. Като членове на Христовата Църква християните имат високоотговорна задача да бъдат носители на правда и вестители на мир, да бъдат изявители на творческа любов във взаимоотношенията си и в отношенията си с другите. Светът се нуждае от това, нуждае се от мирен и творчески възход.

Всеки от нас има свещен дълг към новото поколение, към неговото бъдеще. Какви ще бъдат членовете на утрешното общество зависи твърде много от това - в каква семейна среда се раждат и възпитават те днес. Никой няма право да отмине този свой свещен дълг. Това е повелята на нашето време, това е повелята и на празника „Въведение Богородично". Защото той е празник на семейното, общественото, националното и всечовешкото единство, празник на изявената, творческа и всепобеждаваща християнска любов.

 

 


[1] Цит. по Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски, Православно догматическо богословие, второ издание, София 1948, с. 223-224.

[2] Борис. П. Стоименов, Проблемата за човека, София, 1941, с. 129.

 





Още от "Православна мисъл":