ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Празнуването на Пресвета Богородица в богослужебния живот на Православната Църква - 3 част

Празнуването на Пресвета Богородица в богослужебния живот на Православната Църква - 3 част

2013-11-20, автор: Протойерей ставрофор. д-р Владимир Вукашинович, рубрика: Теология

(Продължение от тук>...)

Освен големите празници, ние честваме и други събития, свързани с живота на Пресвета Богородица. Така на 26 декември празнуваме Събора на Пресвета Богородица. В древни времена, когато църковният календар не е бил развит и установен в окончателния му вид, единственият празник в чест на Дева Мария е бил вторият ден на Рождество Христово, и този празник и до днес се нарича ден на Събора (събранието) на Пресвета Богородица. Именно в църковното празнуване на Рождество Христово, в молитвите и песните, които се пеят на този ден, намираме онзи най-дълбок пласт на темата за почитането на Пресвета Богородица.

То е получило своя израз и в начина, по който Богородица се е изобразявала в самото начало на християнското изкуство - като майка, която държи дете в обятията (Прискилината катакомба в Рим от втори век). Друг, също така древен вид на Нейното изобразяване, е бил като молителка, оранта, жена с разтворени ръце, която ходатайства за някого и същевременно го пази. Това закрилническо, съответно застъпническо измерение на Богородичния Лик е получило своя израз в определена група празници, които са се формирали въз основа на различни исторически събития.

Към тях, на първо място, спада празникът Покров на Пресвета Богородица, който се чества на 1 октомври. Този празник е установен в Русия през ХІІ век, а между сърбите е бил разпространен с проникването на руски богослужебни книги в Сърбия през ХVІІІ век. Тук се празнува омофорът, с който Пресв. Богородица закриля и пази верния народ от всяка беда. След това, на 31 август, Църквата чества Полагане на пояса на Пресвета Богородица, чрез който е била изцелена царица Зоя, жената на Лъв Мъдри, и Полагане ризата на Пресвета Богородица, 2 юли, спасила Константинопол от нападението на руските племена през 860 г.

Тези празници, освен своята застъпническа природа, дават отговор на още един богословски въпрос - а това е светостта на предметите, които са били в допир със свети личности. Това най-често са части от тяхното облекло, оръдията на тяхното мъченическо страдание, съответно прославяне, предмети, с които са си служили, и пр. Без този път да навлизаме в проблематизирането на статичната и динамичната концепция за святост, ще погледнем към историческите корени на възникването на този феномен.

За да разберем този феномен, трябва да се върнем в далечното минало, към установяването на процеса на освещаване на богослужебните пространства. След най-стария пласт от преданието, което предполагало служенето на Света Литургия, като своеобразно освещаване на богослужебното пространство, се е появило и задължението да се полагат мощи на светии, преди всичко на мъченици, като съставна част от освещаването на храма. До възникването на този обичай са довели множество фактори. Някои от тях са свързани със самия култ към мъчениците. Култът към мъчениците и почитането на местата на тяхното погребение е древна практика на Църквата, както и служенето на Евхаристия в деня, в който се чества паметта на светия мъченик. Особено значение има връзката между мъченика и Божия престол, за която става дума в Откровението на Иоан: „А когато сне петия печат, видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха" (Откр. 6:9).

Литургично и архитектонично: централното място, което е олтарът - съответно светият престол като негов център - в базиликата кореспондира с централното място, което Христос заема в събранието на верните, най-представителни от които са светите мъченици. Най-голямата чест, която може да бъде оказана на тези Христови свидетели, е да бъдат погребани под олтара. Тук е важно да споменем, че мощите не се полагат под олтара, съответно в олтара, за да осветят това място. Но те се полагат на такова свято и възвишено място, каквото е мястото на Евхаристията, което показва особената почит, която се отдава на мъчениците. Полагането на мощите има и пастирска стойност и измерение. То умножава радостта на обществото на верните, която получава нова църква, и показва близостта и неразделността на Христос с Неговите светии. 

Тъй като скоро се стигнало до построяването на голям брой църкви и до недостиг на тела на светии, се възникнал въпросът как да се намери достатъчен брой мощи за всички нови храмове. На Изток това се решавало чрез фрагментиране на мощи - обичай, на който Западът дълго и упорито се противопоставял. На Запад, при недостиг на мощи, са поставяли други свещени предмети, които са били в досег с мощите, например дрехи и пр. За тях Григорий Богослов е казал, че също са осветени, след като са били в допир със самите мощи, и че тяхното действие е напълно идентично с това на самите мощи, донесени и положени на определеното място.

(край)

 

www.pravoslavlje. Бр. 1095.

Превод от сръбски: Татяна Филева

 

 

 

 

 





Още от "Православна мисъл":