ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Сътрудничеството на Божията и човешката воля в пътя на спасението (според архим. Софроний Сахаров)

Сътрудничеството на Божията и човешката воля в пътя на спасението (според архим. Софроний Сахаров)

2014-01-21, автор: Димитриос Целенгидис, рубрика: Теология

автор: професор Димитриос Целенгидис[1],

Солунски Аристотелев Университет

PozdravutNaGuluba.jpg

Накратко за архим. Софроний Сахаров виж в края на текста[2].

Сътрудничеството (от гр. „συνεργία" - съдействие, сътрудничество, съработничество, бел. прев.) на Божията и човешката воля се отнася най-вече и преимуществено към спасението и благодатното обожение на човека. То е догматично учение на Църквата, основаващо се на Христологичната догма, т.е. на истината за въплъщението на Бог Слово. Сътрудничеството е съвършено необходим, неизменен и действен начин, чрез който човек придобива активен достъп до същинския нетварен живот на Триединния Бог. То е основа и определящо теологично начало за светостта на всички светии. Чрез него отношението на зависимост на човека от Бога се превръща в доброволно действие, като същевременно човешката личност се удостоява да съработничи на своето  ипостасно начало, което е Бог Слово. Чрез това сътрудничество човек не само не се самоизолира, но живее на практика своята принадлежност към Христос и не преповтаря вече първородния грях в личностния си живот.

Православното определение за сътрудничеството предполага правилно виждане от страна на човека за собственото му спасение. Това правилно виждане е преди всичко смиреното виждане. То реално се конкретизира в себепознанието на човека, че той сам не е в състояние да достигне целта, която Бог му е поставил чрез сътворяването му по Свой образ и подобие. Вярващият носи в себе си постоянното дейно присъствие на обожествявашата Благодат само благодарение на своя свободен отклик на любящия Божи повик за спазване на Неговата воля. В това най-общо се съдържа православното определение за сътрудничеството в спасението.

Тайнството на спасението е дело на желанието на Триединния Бог, което се осъществява и получава като дар изключително чрез нетварната Божия благодат в Църквата. Усвояването и впоследствие изживяването й чрез всяко едно сетиво предполага непременно постоянното съдействие на човешката воля. Бог не може да спаси човека без неговото лично участие, отбелязва епиграматично отец Софроний Сахаров[3].От самия човек зависи „доколко ще отвори вратата на сърцето си, така че да влезе в него Христос"[4]. Бог никога не насилва волята на човека, но и Него никой не може да Го принуди за каквото и да било[5]. Бог няма да нахлуе в сърцето ни, ако не сме разположени да Му отворим вратата на сърцето си[6]. И колкото по-широко я отваряме, толкова по-свободно нетварната светлина изпълва вътрешното ни „аз"[7]. Това означава, че Бог уважава свободата на човека, която е основното начало в сътворяването му по Негов образ. Означава също, че Той уважава възможността човек да се самоопределя[8].

Създадени сме от Бога „по Негов образ", за да можем да живеем „по подобието Му"[9], т.е. за нашето окончателно обожение (святост, б.р.) и участие в пълнотата на Божествения живот[10]. Жаждата ни да се уподобим на Бога е заложена в нашия „образ", т.е. тя е естествена[11]. Връзките ни с Бога носят изключително личен характер[12] и се основават върху принципите на свободата[13].

„Човекът не носи в себе си вечния живот по задължителност", отбелязва старецът Софроний. „Той му се предлага от Бога и е дар на Божествената благодат. Делото на спасението се извършва чрез благодатта на Бога, но непременно и чрез участието в него (в пътя на спасението, б.р.) по свободното желание на човека"[14]. Когато обаче този спасителен дар на нетварния Божи живот остане бездействен в нас поради собствения ни грешен живот, е необходимо много голямо човешко усилие, за да може той да се задейства. В този случай човешките усилия, колкото и да са големи, се окачествяват от този нов богослов на нетварната светлина като „нищо, в сравнение с върховния дар"[15]. Това, по наше мнение, е така, защото човешките усилия са тварни, а Божият дар е нетварен.

Истинският християнски живот се основава върху тъждествеността на двете воли: на божествената, която е вечна и непоклатима и на човешката, която търпи колебания. Бог открива многостранно Себе Си в човека. Когато се случва да приемаме с любов приближаването Му към нас, тогава Той често ни посещава в душата с благост и смирение. Душата пък, виждайки Христос в светлината на Неговата любов, се привлича от Него. Тогава тя не може, нито пък и иска, да се съпротивлява на тази притегателна сила[16]. „Божията Благодат не отнема свободата - ще ни каже св. Силуан - но съдейства само в изпълнението на Божиите заповеди"[17]. Съдействието на човека се състои в доброволното и любящо предаване собствената воля на Божията воля по примера на Пресвета Богородица, която, отзовавайки се на Божията покана да послужи на волята Му, казала: „Ето рабинята Господня; нека ми бъде по думата ти"[18].

В процеса на това съдействие „господстващото място непременно принадлежи на Божията благодат"[19]. Първи винаги действа Бог, който ни се открива без принуда и мяра[20]. Когато се открива, Той „очаква" човекът да му отговори вярно и да пожелае да стане подобен на Него. От този отговор зависи целият живот и спасението на самия човек[21]. Бог ни подканя за коренна промяна на нашия живот. Но тази промяна е непостижима, освен чрез сливането на пламенния ни копнеж с нетварната енергия на небесния огън, който да смекчи сърцето ни. Впоследствие, това смекчено сърце се калява с ударите на здрав чук[22].

По-конкретно: преди човекът да стигне до духовното състояние на ученичество в Христа, така че да съдейства свободно и с любов в спазването на волята на Троичния Бог, той първо бива привлечен от любовта на Бог Отец [да върви] по стъпките на Христос. Тази любов на Бога се изживява в началото от човека като болезнена и свещена себеомраза. В този случай човекът мрази себе си, виждайки се битийно обвързан и подвластен на своите страсти и следователно неспособен да последва Христос, поради собствения си егоизъм[23]. Това осъзнаване води човека до дълбоко покаяние, което представлява необходима предпоставка, за да участва той в пълнотата на живота в Бога[24]. Когато в човека надделее отвращението към злото, което носи у себе си, той ще гладува и жадува със свято смирение за подобието Божие. Именно в това очакване се намира семето на светостта[25]. Благото разположение на волята на човека се изявява точно в този негов копнеж за свобода от позорното робство, а на практика то се изразява чрез дейната, според силите му, съпротива на греха и търсенето на Божията помощ[26].

Съдействието на Божията благодат е един постоянен процес, който обхваща всички нива на духовното израстване на човека. Неволната скръб създава изключителни предпоставки за сътрудничество на човешката свобода с божествената благодат. Затова старецът Софроний казва открито: „Сърце, което не e прегоряло от раните на скърбите и не се е смирило до край от всякакъв вид бедност (духовна и телесна), не е в състояние да приеме Божията благодат"[27].

Човекът обаче има онтологическите предпоставки, заложени в природата му за едно истинско сътрудничество с Триединния Бог, така че да може да разбира правилно и да изпълнява волята Му, за да придобие нетварния и вечен Негов живот.

Старецът Софроний ще ни каже, че „тварният човек, понеже не носи вечния божествен живот в тварното си битие, не може да живее с естествените си сили съгласно Божиите заповеди. Той обаче има свойството да се стреми към вечността, към Благия Бог. Този му стремеж щеше да остане неосъществен, ако не беше съдействието на Божията благодат, която представлява и желаната цел"[28]. От човека се изисква да се стреми с възможно най-голямо усърдие да спази волята на Бога, която Неговите заповеди изразяват. Пълното им и съвършено приложение обаче (на заповедите, б.р.) не може да бъде човешко постижение. То остава винаги дар от Бога[29].

За да разбере човекът правилно Божията воля, а още повече - да ѝ отговори напълно, трябва да стане участник в нетварната светлина. Тази светлина на Божията благодат открива пред човека съдържанието на Христовите заповеди. Тъй като тя носи в себе си вечния живот и Божествената любов, тя го прави способен да спазва Божиите заповеди. Докато без нея човекът си остава в разумната тъмнина[30]. „Когато благодатта на Светия Дух ни осенява и става вътрешната сила, която действа вътре в нас - отбелязва светогорският старец - тогава движенията на душата ни доближават до съвършенството на заповедите"[31].

Божественото просветление и „силата отгоре"[32] представляват абсолютно необходимото съдействие на Бога, за да може човекът да спази Божиите заповеди[33]. Както правилно старецът Софроний отбелязва: „Никой от човеците не може да съгласува живота си с Евангелието само чрез собствената си сила. Колкото и да напрягаме усилията си, заповедта остава непостижима за изпълнение"[34].

Според отец Софроний, това е напълно естествено, защото „вдъхновеният ни опит да спазим Божиите заповеди ще има като естествено следствие съзнаването на слабостта ни. С мъчителната борба умът ни да остане в духа на заповедите, той разбира, че наставленията на Христос, според духовния им смисъл, са нетварната светлина на светостта. Така никое наше действие не може стигне до съвършенството, което Бог изисква"[35]. Точно затова, пълното спазване на Божиите заповеди може да се постигне само чрез силата на нетварната светлина, т.е. чрез самия Бог.

При все това, макар сътрудничеството на Божията и човешката воля да представлява основната предпоставка за спасението, то обаче Божията воля не винаги е ясна за нас. Затова при всеки случай в живота ни ние сме длъжни да търсим да познаем Божията воля, а също така и пътя за нейното изпълнение. Често пъти ние не знаем как да действаме, за да бъде нашето дело в духа на Божията воля. Защото не е достатъчно да знаем само и просто, че тя (Божията воля, б.р.) като цяло е изразена в Божиите заповеди[36].

Основателно в нашето ежедневие се ражда въпросът: Кой е конкретният и практически начин, по който вярващият да действа така, че да достигне познание за Божията воля? „Сблъсквайки се с нуждата да намери решение съгласно волята на Бога по някакъв конкретен случай - отбелязва отец Софроний, - вярващият вътрешно се откъсва от всичките си знания, от всяка съществувала по-рано мисъл, желание и намерение. Тогава, свободен от всичко „свое", той се моли на Бога с внимание в сърцето си. Така първото нещо, което се роди в душата му чрез тази молитва, вярващият го приема като указание свише... За да чуе обаче в себе си по-достоверно гласа на Бога, човек трябва да подчини своята воля и да бъде готов за всякаква жертва"[37].

„Узнаването на Божията воля в съвършения Ѝ вид чрез молитвата е рядко явление. Постижимо е само чрез голямо усърдие, дълбок опит, борба със страстите, след много тежки изкушения от демоните, от една страна, и голяма благодат и помощ от Бога, от друга. Горещата молитва, обаче, която търси Божията помощ е дело благо и необходимо за всички: началници и подчинени, стари и млади, учители и ученици, отци и чеда... всички без изключение; независимо от мястото, положението и възрастта, трябва навсякъде и всякога да молят Бога, всеки по своя си начин, да им даде мъдрост. Така постепенно ходът им ще доближава пътя на светата Божия воля, докато те достигнат съвършенството"[38].

 „С въпроса за узнаването на Божията воля най-тясно се свързва въпросът за послушанието"[39] към духовния наставник. Това е най-сигурният и последователен път за узнаване на Божията воля. Заради вярата на този, който пита отговорът на духовника е винаги полезен и богоугоден.[40] Волята Божия се съобщава на вярващия, когато той приема „без възражение" първата дума на духовника, която е плод на неговата молитва[41].

Крайната цел на Бога за човека е неговото благодатно обожение. Обикновено се казва, че то се извършва от Бога и че човекът „понася" обожението, т.е. той намира се в пасивно положение. Към този отечески опит на обожението, представен най-вече от отците „исихасти" (особено от св. Макарий Египетски, св. Максим Изповедник, св. Симеон Нови Богослов и св. Григорий Палама), старецът Софроний прави една деликатна и много точна забележка: „Човекът приема обожението. Бог го извършва, а човек го приема. Това приемане обаче - отбелязва - не е съвсем пасивно. При това, обожението не може да се извърши по друг начин, освен със съгласието и най-вече със съдействието на същия човек"[42]. Участието в божествената благодат не зависи само от Бога, но и от волята на човека[43].

Освен познанието, добито от личния духовен опит, старецът Софроний имал щастието да бъде близо до св. Силуан Атонски през последните и зрели години от живота на светеца. Затова словото му, със своя изключително емпиричен характер, обогатило както писменото отеческо Предание, така и учението на Църквата занапред. Особено важен в случая е личният принос. Човекът, изживявайки върховното състояние на съвършенството, участвайки в същия нетварен живот на Бога, не се намира в опасността, казва старецът, да изпадне във високомерие спрямо братята си, които изостават в духовния опит. „Това е постижимо - пояснява той - чрез съдействието на същата тази Божествена сила, понеже самият Бог е смирение"[44]. Тоест, истинското изживяване на нетварния божествен живот, според нас, има онези духовни и емпирични белези, за които именно говори Христос, когато повелява да се спазва Неговата воля, казвайки: „Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си"[45].

Превод от гръцки: дякон д-р Петър П. СИМЕОНОВ

Ред.: А. Хр.

 


[1] Димитриос Целенгидис е професор по догматическо богословие в Богословския Факултет на Солунския Аристотелев Университет. Дълбоките му познания и задълбочената му изследователски работа са го издигнали като международно признат учен с конкретна насоченост към православната догматика: бел. прев.

[2] Архимандрит Софроний (Сахаров) е ученик големия православен подвижник на нашата епоха - преподобния Силуан Атонски. Отец Софроний е роден в Русия през 1896 г.. В Москва се занимава с живопис, но болшевишката революция го принуждава да емигрира, първоначално в Италия и Германия, а след това се установява в Париж. След период на усилени духовни търсения, през 1924 г. той решава да изостави живописта и да постъпи в току-що открития институт „Св. Сергий" в Париж. През 1925 г. заминава за Атон и става монах в руския манастир „Св. Пантелеймон". През 1930 г. се случва най-важното събитие в живота му - срещата със стареца Силуан Атонски. След смъртта на Стареца на 24 септември 1938 г. о. Софроний се отправя в една от пещерите в сърцето на атонската „пустиня", за да започне отшелнически живот. През 1941 г. е ръкоположен за свещеник в манастира „Св. Павел", а година по-късно е въведен в достойнство на духовен отец и става изповедник на няколко манастира. Това е началото на духовното му бащинство, което се разширява след завръщането му в Западна Европа. Почувствал нужда да предаде на другите духовния опит на стареца Силуан, о. Софроний напуска Света Гора през 1947 г. и година по-късно в Париж публикува писанията на Стареца. През 1959 г. пристига в Англия с няколко свои ученици, установявайки се в Есекс и основавайки манастира „Св. Иоан Кръстител", където в момента живеят около 25 монаси от различни националности. Отец Софроний умира на 11 юли 1993, почти на 97 годишна възраст. Монах, отшелник, свещеник, изповедник, духовен отец, основател на манастир, иконописец, създател на литургични текстове, писател, автор на множество писма, мисионер - неизброими са духовните дарби на о. Софроний. Бидейки преди всичко аскет в изначалния смисъл на тази дума, о. Софроний реализира в своя живот и дейност екзистенциалните и културни измерения на източно-християнската мистико-аскетична традиция (Източник: omophor.com, ред.: прев.).

[3] Αρχιμ. Σωφρονίου, Αγώνας Θεογνωσίας, Έσσεξ Αγγλίας 2004, с. 331. („Подвигът на Богопознанието")

[4] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, Έσσεξ Αγγλίας 1992, с. 191. („Ще видим Бога както си е")

[5] От същия, Περί προσευχής, Έσσεξ Αγγλίας 1993, с. 168, срв. с. 98. („За молитвата")

[6] Вж. Отк. 3:20.

[7] Αρχιμ. Σωφρονίου, Περί προσευχής, с. 102. („За молитвата")

[8] От същия, Η Ζωή Του ζωή μου, Θεσσαλονίκη 20053, с. 92. („Неговият живот е мой живот")

[9] От същия, Περί προσευχής, с. 116. („За молитвата")

[10] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 176. („Ще видим Бога както си е")

[11] От същия, Περί προσευχής, с. 193, срв. с. 42. („За молитвата")

[12] Пак там, с. 50.

[13] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 176. („Ще видим Бога както си е")

[14] От същия, Αγώνας Θεογνωσίας, Έσσεξ Αγγλίας 2004, с. 332. („Борба за Богопознание")

[15] От същия, Η Ζωή Του ζωή μου, с. 120. („Неговият живот е мой живот")

[16] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 91. („Ще видим Бога както си е")

[17] От същия, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, Έσσεξ Αγγλίας 2005, с. 419. („Преп. Силуан Атонски")

[18] Лук. 1:38. („Свети Силуан Атонски")

[19] Αρχιμ. Σωφρονίου, Αγώνας Θεογνωσίας, с. 330. („Подвигът на Богопознанието")

[20] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 141. („Ще видим Бога както си е")

[21] От същия, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, с. 146. („Свети Силуан Атонски")

[22] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, сс. 76-77. („Ще видим Бога както си е")

[23] Пак там, с. 331.

[24] Пак там, с. 62.

[25] От същия, Η Ζωή Του ζωή μου, с. 127. („Неговият живот е мой живот")

[26] От същия, Αγώνας Θεογνωσίας, с. 332. („Подвигът на Богопознанието")

[27] Пак там, с. 240.

[28] От същия, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, с. 238. („Свети Силуан Атонски")

[29] От същия, Περί προσευχής, с. 35. („За молитвата")

[30] От същия, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, с. 221. („Свети Силуан Атонски")

[31] Пак там, с. 206.

[32] Лук. 24:49.

[33] Αρχιμ. Σωφρονίου, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, с. 93. („Свети Силуан Атонски")

[34] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 202. („Ще видим Бога както си е")

[35] Пак там, с. 221

[36] От същия, Ο Άγιος Σιλουανός ο Αθωνίτης, сс. 92-93. („Свети Силуан Атонски")

[37] Пак там, сс. 93-94.

[38] Пак там, с. 100.

[39] Пак там.

[40] Пак там, с. 95.

[41] Пак там, сс. 96-97.

[42] Пак там, с. 244.

[43] От същия, Άσκησις και θεωρεία, Έσσεξ Αγγλίας 1996, с. 167. („Основи на православното подвижничество" (сборник беседи))

[44] От същия, Οψόμεθα τον Θεό καθώς έστι, с. 35. („Ще видим Бога както си е")

[45] Мат 11:29.

 





Още от "Православна мисъл":