ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Правилото на живота в света

Правилото на живота в света

2010-03-03, автор: Николай В. ГОГОЛ, рубрика: Теология

Gogol.jpgПравилото на живота в света[1]

Началото, коренът и утвърждаването на всичко е любовта към Бога. Но при нас това утвърждаващо начало е най-последно и ние всичко, което е в света, обичаме повече отколкото Бога. Докато ние трябва да обичаме Бога така, че всичко останало, освен Него, да смятаме за второстепенно, а не за главно; така, че Неговите закони за нас да са по-високо от всички човешки постановления, Неговите съвети да са по-високо от всички останали съвети; така, че това да Го огорчим да смятаме за много по-важно, отколкото да огорчим някой човек.

Да обичаме Бога значи да Го обичаме много повече, отколкото обичаме баща си, майка си, децата си, съпругата си, съпруга си, брата и приятеля си; а ние не Го обичаме дори толкова, колкото обичаме тях. Който обича Бога, обича вече много повече и баща си, и майка си, и децата си, и брата си, отколкото онзи човек, който е привързан към тях повече, отколкото към Бога. Обичта на последния е само зрителна измама, плътска чувствена любов, само страстно обаяние. Такава любов не може да постъпва разумно, защото очите й са слепи. Любовта е светлина, а не мрак. В любовта е Бог, а не духът на тъмнината. Защото където е светлината - там е и спокойствието, където е тъмнината - там е и безпокойството. И затова любовта, произлизаща от Бога, е непоколебима и внася непоколебимост в характера ни, като и самите нас ни прави непоколебими в нея; а любовта, която не е от Бога, е неустойчива и метежна, а самите нас прави неустойчиви, плахи и колебливи. Затова направо от Божията любов трябва да произтича всяка друга любов на земята.

Когато произлиза от Божията любов, земната любов става по-възвишена и по-всеобхватна, защото тогава тя ни повелява много повече да обичаме нашия ближен и брат; тя ни повелява да им оказваме не само веществена помощ, но и помощ духовна; да се грижим не само за тялото му, но и за душата му; да тъгуваме за него не за това, че ни създава неприятности, но за това, че чрез своята постъпка нанася нещастие на душата си. Затова, защото неговият грях лежи и върху нас: ние е трябвало да го поучим, наставим, образоваме, възпитаме. Но как можем да сторим това, ако самите ние сме слаби и немощни? Чрез пътищата на Божествената любов всичко е възможно, а без нея всичко е трудно. За да възпитаме другия, трябва преди това да възпитаме себе си.

Как да се самовъзпитаме? Възпитанието трябва да протича в непрестанно размишление за собствения ни дълг, в четене на книги, в които се описани хора в подобно на нашето положение, кръг, общество и звание и в подобни на нас обстоятелства, а след това в непрекъснато сверяване и съпоставяне на всичко това със закона Христов. Онова, което не противоречи на Христа - да се приема, а което не съответства на Неговия закон - да се отхвърля; защото всичко, което не е от Бога, не е истинно. Ако се усъмним в нещо и не знаем как да го решим, трябва да го отложим за известно време и изобщо да не се смущаваме, защото това е признак, че още не сме готови и че очите ни ще получат ясното познание за нещата по-късно заедно с усъвършенстването ни.

От споровете следва да се предпазваме като от огън, колкото и силно да ни противоречат; каквото и неправо мнение да ни излагат, ние  по никакъв начин не трябва да се дразним, нито да доказваме противоположното; но по-добре да замълчим и, като се оттеглим насаме със себе си, да преценим всичко казано и да го обсъдим хладнокръвно. Но и след като сме го обсъдили, да не говорим, ако чувстваме, че не можем да го кажем така, че да стане достъпно на човека, с когото говорим, или ако все пак чувстваме, че не можем да го кажем хладнокръвно и безгневно. Истината, произнесена в състояние на гняв, дразни, а не преклонява. Следователно да възпитаме другия и да му подадем истинска духовна помощ можем тогава, когато сами сме стигнали до висшата степен на незлобие, когато никакви оскърбления не могат да ни наскърбят. Тогава и разумът ни получава светлина и може да наблюдава постъпките на другите, да вижда техните прегрешения и да ни научи как да се избавяме от тях. Тогава и Бог на всяка крачка ни помага, като ни внушава сигурните средства против всичко. На това се крепи и животът: самите ние да се учим и да учим другите, самите ние да се издигнем и другите да издигнем към Бога.

Във всичките си начинания и постъпки най-много трябва да се пазим от един извънредно силен наш враг. Този враг е унинието. Унинието е същинското изкушение на духа на тъмнината, с който той ни напада, знаейки колко е трудно за човека да се бори с него. Унинието е противно на Бога. То е следствие на недостатъчната ни любов към Него. Унинието поражда отчаяние, което представлява душевно убийство. То е най-страшното от всички злодеяния, извършвани от човека, защото пресича всички пътища към спасение и затова от всички грехове е най-силно ненавидимо от Бога. Поради това и в ежедневните молитви се молим Бог да ни дава будно сърце, бодър ум, светла мисъл и да прогонва от нас духа на унинието.

Понякога душевни безпокойства и вълнения, подобни на унинието, Бог допуска да претърпим, за да провери и изпита, дали сме укрепили характера си; понякога чрез тях просто се цели в търсенето на начини да се спасим от безпокойството и унинието, да се сетим и направим нещо, каквото и на ум преди това не ни е идвало. Защото Бог всячески се старае да ни вразуми и изисква ние да положим известно усилие, за да узнаем Неговата воля. Затова мнозина, които са възпитали себе си сред безпокойни вълнения, ни съветват в такива минути да обърнем поглед към целия си предишен живот и да се стараем да си припомним всичко онова, което сме пропуснали да направим или сме отлагали за друго време, и, като си ги припомним, да се заемем не с ежедневните си обикновени дела, а именно с онези, които сме пропуснали да извършим и да се занимаваме с тях прилежно през цялото време, докато трае унинието и вълнението. Но да се заемем с тях не така, като че ли сами сме си ги поставили, а с представата, че сякаш са ни наложени от Бога и не от някой друг. Да ги осъществим подобно на послушник, който безпрекословно изпълнява и се подчинява на повелението на своя подвигоположник и господин.

Земният ни живот не може дори една минута да бъде спокоен - ние винаги трябва да помним това. Тревогите идват една след друга, днес едни, утре други. В света сме призвани за битка, а не за празник: победата ще празнуваме в тамошния свят. Тук трябва мъжествено, без да падаме духом да се сражаваме, за да получим повече награди, повече повишения, изпълнявайки всичко като свой законен дълг с разумно спокойствие, като всеки път се оглеждаме около себе си и сверяваме всичко със закона на Христос, нашия Господ Бог. Няма кога да мислим за плахост или бягство. На всяка крачка ни предстои подвиг на християнско мъжество. А всеки подвиг ни изкачва на ново стъпало към достигането на Небесното Царство. Колкото по-голяма е опасността, с толкова повече воля трябва да съберем силите си и по-твърдо да възнасяме молитвата към Бога.

Ти човече, който се намираш сред битката, не изпускай това от погледа си дори за час; ти, който се готвиш за битка - готви се за това отрано, за да се устремиш по пътя със здрав разум, бодро и весело. По-смело! Защото в края на пътя е Бог и вечното блаженство! Но, както безумните, безгрижните и късогледите, ние не гледаме към края на пътя, поради това не получаваме нито бодрост, нито сили да вървим по него. Ние виждаме само препятствията, без да забелязваме, че те са всъщност нашите лични стъпала, по които се изкачваме нагоре. Дори най-често виждаме всичко по доста различен начин: хълмчето ни изглежда като планина, дреболията - като голямо нещо, призракът - като действителност, всичко се преувеличава в нашите очи и ни плаши. И то, защото очите ни гледат надолу и не искаме да ги насочим нагоре. Защото, ако бихме ги насочили за няколко минути нагоре, то бихме видели най-високо от всичко - само Бога и светлината, излизаща от Него и осветяваща нещата в истинския им вид. Тогава сами бихме се надсмели над своята слепота.

Всяко дело и начинание трябва да се съпътства винаги от душевна вътрешна молитва, но не такава молитва, която сме свикнали да повтаряме ежедневно без да навлизаме в смисъла на думите, а молитва, която излита от душата и би отключила всички нейни способности и след която, като се благословим и прекръстим, бихме могли веднага да се заловим за работа.

Никой да не се наскърбява от това, че Бог не изпълнява веднага след молитвата нашето желание; ако изпълнението не прихожда веднага след нашето прошение. Напротив, именно тогава да бъдем по-бодри и по-весели духом, да се молим и действаме! Именно тогава трябва още по-силно да възраства нашата надежда. Защото Бог, ръководейки се от велик смисъл, на някои едва накрая дава онова, което на други дава в началото. Но блажен е, и много по-блажен е онзи, комуто е назначено за продължителни и големи трудове да вкуси от онова, което се дава на други за по-малки усилия. Неговата душа ще бъде по-подготвена, по-достойна и ще може в по-голяма степен да вмести и обгърне в себе си блаженство, отколкото душата на другия. „Който претърпи до края, ще се спаси", е казал Спасителят и с това вече ни е открил цялата тайна на живота, която ние не искаме да погледнем дори с очи, камо ли да я проразумеем.

Да не помръкваме, но да се стараем да бъдем светли по душа - това трябва да правим непрекъснато. Бог е светлина, затова и ние трябва да се стремим към светлината. Бог е върховното веселие, затова и ние също трябва да бъдем светли и весели. Весели именно тогава, когато всичко се изправя срещу нас, за да ни смути и опечали. Инак нямаме никаква заслуга: лесно е да бъдем весели, когато всичко около нас е весело; тогава всеки умее да се весели: и не просветеният чрез вярата, и който няма никаква твърдост в характера, и не християнинът и езичникът тогава могат да са спокойни и да се веселят. Но достойнството на християнина е в това - и когато е в печал, да е безпечален духом. Иначе къде е разликата между него и езичника!

Всичко в нас следва да се управлява от любовта към Бога[2]. Нека тя бъде вечно пътеводната звезда пред очите на ума ни! Блажен е онзи, който е започнал подвизите си направо от любовта към Бога. Той най-бързо ще полети по пътя си и ще преодолее лесно всичко онова, което за друг изглежда непреодолимо и невъзможно. Целият свят пред него тогава ще се разкрие в другия си, в истинския си вид. Към света той ще се привърже само защото Бог го е пратил в света и му е повелил да се привърже към него; но и от света той ще обикне само онова, което в него е образ и подобие  на Бога. На земната любов той ще се поклони не така, както грубият човек се кланя на иконата, считайки иконата за Самия Бог, но така, както се покланя на иконата просветеният с вяра човек, приемащ я само за бледо художествено произведение, което е там единствено, за да напомня, че е нужно да се възнасяме към Онзи, Чийто Образ е невъзможно да видим с тленните си очи.

По същия начин, на всяка наша земна любов, колкото и чиста и прекрасна да е тя, ние трябва да гледаме само като на видими и недостатъчни знаци от безкрайната Божия любов. Защото това са само искрите, само краищата на онази великолепна риза, в която е облечена неизмеримата и безгранична Божия любов, която нищо земно не може да вмести в себе си така, както и Бог не може да вместен в нищо.

 

Превод от руски език: Людмила ДИМИТРОВА

 

 


[1] В руския текст „житие в мире" означава подвижнически начин на живот по време на земното съществуване на мирянина. В текста на превода на български език с думата „свят" означаваме множество човеци, хората и техния временен земен живот в противоположност на неземния, отвъден, задгробен, вечен живот.

 

[2]  „Любовта към Бога" - отделено с курсив от самия автор (бел. прев)

 

 





Още от "Православна мисъл":