ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » В каквото осъдиш другия, в същото ще паднеш сам

В каквото осъдиш другия, в същото ще паднеш сам

2014-05-01, автор: Протойерей Михаил Шполянский, рубрика: Общество
На 25 април, на 59-годишна възраст, се престави в Господа протойерей Михаил Шполянский, служил дълги години в Украйна и добил известност със своята благотворителна и просветителска дейност. В негова памет публикуваме следващия текст.

 

Осъждах свещениците за късите им бради. Осъждах писателите за това, че пишат „недуховни" книги. Осъждах американците за парадните им усмивки. Осъждах демокрацията за това, че не е монархия, а монархията - за липсата на свобода.

От самото начало на църковния си живот все не преставах нещо по някакъв начин да осъждам. Идеи, явления, предмети, личности, общности, народи.

Осъждах католицизма за неправославието.

Осъждах червения цвят, че е любим на комунистите.

Осъждах карамфилите, че са „цветя на революциите".

Осъждах свещениците за късите им бради.

Осъждах писателите, че пишат „недуховни" книги.

Осъждах американците за парадните им усмивки.

Осъждах демокрацията за това, че не е монархия, а монархията - за липсата на свобода, свободата - за нейната нейерархичност, йерархията - за нейната недемократичност и т.н., и т.н., и т.н...

И всеки път Господ разтурваше натрупваните у мен настроения. Той упорито не ме оставяше да полетя по нанадолнището. Стигаше само да се залостя дори за малко в някоя от позициите на собствената си правота - освен в дадената ми от Него Самия, - и всичко рухваше.

Веднъж мой познат свещеник ми разказа история от собственото си детство. Дали му едно шише и го пратили до магазина за мляко. Купил той млякото и хукнал към къщи. Денят бил хубав, пролетен, слънчев - момчето тичало с радостна лекота и дори си представяло колко прекрасно изглежда отстрани: пъргаво и умно момче, прескачащо с ловкост и красота всички локви по пътя си. Почувствал особена наслада от този свой образ. И тъкмо тогава изведнъж се появила една локва по-голяма, по-дълбока от останалите - той скокнал, но се подхлъзнал и буквално забил нос насред калта. А редом до него заплавало в локва от мляко счупеното шише. „Ето как - завърши разказа си отец Сергий,- още щом се изпълних с тщеславно настроение, аз веднага „оплесках всичко". В буквалния смисъл на думата. Това ми бе дадено от Господ за вразумление и то остана в паметта ми за цял живот."

Padane.jpg

По подобни начини Господ вразумяваше и мен. Само дето ми трябваше малко повечко време, за да осмислям и вниквам в тези неща. Понякога всичко се развиваше постепенно, друг път ставаше чрез неочаквани събития. Нерядко доста комични. А понякога - като вид промислително избавяне от бъдещи изкушения.

Точно както стана, когато веднъж забелязах - вече като човек със свещенически сан, - че много се дразня на хора, които по време на богослужение (особено във възлови моменти от него) се движат из храма, влизат, излизат. Но в даден момент внезапно се случи да си спомня: в самото начало след кръщението и въцърковяването на нашето семейство, когато ходехме само на съботните вечерни богослужения, ние никога не успявахме да останем на цялата служба - заради децата, дългия път до вкъщи. А кога точно да излизаме от храма, така и не успявахме да си определим. Накрая аз фиксирах за себе си един елемент от службата, който беше близък до последната й част и беше разпознаваем за мен. Така всеки път, когато започваше познатото за мен песнопение, аз давах знак и ние грабвахме децата си, вещите си и напускахме храма. Това беше песнопението „Честнейшей", непосредствено след осмата песен от канона на утренята - едно от малкото места в богослужението (редом с шестопсалмието и полиелея), които традиционно изискват особено внимание и молитвена концентрация на поклонника. Но през целия онзи период никой нито веднъж не ни направи забележка за това! - макар че си представям каква съблазън и смущение сме причинявали на околните. Естествено, години по-късно споменът за този факт ми подейства като студен, отрезвяващ душ, който охлади разгорещилото се у мен недоволство.

Както и когато в енорията изнесох разгорещена проповед против американците и модела на живот, който те насаждат по цял свят. Само след седмица, на следващото неделно богослужение, при нас, в селската енория, по някакъв странен начин се появи цяла група възрастни американци, които с преводач пътуваха из Украйна. Те бяха изключително добри хора и общуването с тях се оказа много приятно и затрогващо.

Случвало ми се е дори при „обективно" негативни явления, ако тръгна да осъждам, Господ чрез конкретни ситуации и лични срещи да ми покаже: недей, не смей, не ти е дадено да осъждаш.

Яростно осъждах комунистите и агентите на КГБ. През 90-те години бившата служителка на бившия районен партиен орган (от който зависи по-голямата част от административните дела), тогавашен райизпълком, Галина Павловна, се оказа, че е била нашият „ангел-хранител" пред районната администрация: нейните безкористни грижи и внимание подкрепяха и подпомагаха нашата енория не само в традиционните проблеми, но и в най-трудни моменти. Човекът, към когото съм изпитвал безкрайно уважение за дълбоката почтеност, прямота, откритост, самоотверженост и непоколебимост, се оказа, че цял живот е работил като полковник за системата на КГБ.

Осъждах отец Александър Шмеман и даже А. И. Солженицин за това, че децата им не са станали православни свещеници! Моите синове също не поеха по този път.

Неведнъж ми се налагаше да стигам до убеждението, че осъждането - това е най-вече „лукавство на лукавия", при което повод се явява нещо, което или въобще не съществува, или е погрешно възприемано от нас. Подозрителността в отношенията с близките, доверчивото отношение към глупави клевети и предположения - това са все любими оръжия на врага. А колко често ни улавя тъкмо с тях! Пък и нерядко прекият резултат от осъждането е бил, че по един или друг начин аз самият съм извършвал същото, което съм осъждал. Понякога това действително е било някакъв вид немощ - по класическия принцип: „В каквото осъдиш другия - в същото сам ще паднеш." Друг път с времето осъзнавах, че всичко, което допреди това съм осъждал като „неправославно", „отстъпническо" и пр., е истинно, живо, евангелско православие. Но по един или друг начин Господ не ми даваше „да почивам на лаврите" на своята „правота" и „духовност".

По-долу ще ви разкажа за един от тези примери на вразумление.

Случи се така, че през пролетта на 2003 г. прочетох някъде, че сред европейските народи двата най-нерелигиозни са холандците и чехите. Е, холандците, „и разните там шведи", са далеч, а чехите са като че редом до нас, от един „лагер" сме излезли. И ето, тъкмо те се оказват нерелигиозни. Ама че са лоши тези чехи. Чакай, какво ти става? - „но защо, кажете, ви пречат палестинците?" Изглежда май са имали нужда от някого, когото да съдят безразсъдно. Кой знае защо, неведнъж ме изпълваха такива мисли, даже и с други споделях своите възмущения: „Ах, тези чехи, безобразници такива! Бездуховни, заблудени." Отговорът не закъсня. Май, 2003 г. Обажда ми се една вечер мой приятел, директора на Николаевския зоопарк, Володя Топчий: „Отец Михаил, при нас пристигнаха група биолози - утре отиваме за няколко дни в Кинбурн, искат да огледат как протича гнезденето на птиците. Имаш ли желание ли да дойдеш с нас?" Аз, естествено, приех - през идните дни не ме очакваха никакви ангажименти.

На сутринта дойдоха да ме вземат. Запознахме се. Биолозите се оказаха чехи, ръководители и научни сътрудници от зоопарковете в Бърно и Вишков: Богомил, Йозеф, Карел, Юрий.

След около три часа пристигнахме на желаното място. Настанихме се в имението на Толи Дюмин, в близост до пясъчната ивица. И още същия ден започнахме обиколките из резервата. Качихме се в един общ изследователски автомобил - малък джип „Исузу" с три врати. Всичко беше много забавно - особено товаро-разтоварителните процедури: „Краката, дайте си по-насам краката. Ей, чия глава усещам под мишницата си?" Чехите, водачът Дюмин, директорът на пясъчната ивица и биосферен резерват „Кинбурнска коса", Зиновий Йосифович Петрович, неговият заместник в зоопарка, Володя Топчий, Юра. И аз.

Солени блата и езера с гнездящи птици: бели чапли, жерави, розови пеликани. В прибоя неотдавнашна буря беше изхвърлила множество миди, свежи и вкусни. В края на пясъчната ивица бистрият воден поток се разделя на две съвсем отделени ивици с различен цвят, между които лежи лъскаво езерце: отдясно тъмният Днепровски лиман, а отляво прозрачният морски залив. В близост до брега човек може да стои на колене във водата и да се плиска от едната страна със свежа, жълтеникава, речна вода, а от другата - с изумрудено-зелена, солена морска вода.

<...>

Тези дни останаха в паметта ми като един от най-светлите спомени от последните ми години, та дори и от целия ми живот. Чехите се оказаха необикновено мили хора - интересни, здравомислещи, изключително весели и жизнерадостни. Те умееха да говорят руски много добре - умение, придобито от годините в „социалистическия лагер", а освен това най-възрастният от тях (петдесетгодишен), Богомил, беше живял дълго време в Съветския съюз и беше работил като биолог на остров Сахалин. Така срещата ми с тях излезе изключително полезна. Пък и чешкият език, за разлика от моите представи, се оказа близък до руския; общите ни славянски корени подпомагаха взаимното ни разбирателство. Разговорите ми с тези хора не бяха безинтересни, а напротив - нерядко те бяха изключително смислени и сериозни. 

<...>

Освен всичко друго, нашите гости прекрасно изпълняваха чешки народни песни. При нас - с разните неразбираеми фрагменти от няколко популярни песни - песенните настроения все не се получаваха; никой не е наясно нито с думите, нито с мелодиите. Чехите, макар и хора от градски тип, които нямаха нищо общо с професионалното пеене, нито бяха някаква певческа група (рядко се случваше да пребивават някъде заедно), въпреки това знаеха безброй песни - сложни, многогласни, мелодични. Една вечер ни изнесоха същински концерт, който продължи час и половина. Откъде това чудо? - просто недоумявах.

Ами религиозността на чехите? Добротата, любовта, всеотдайността в труда - та нали, по думите на Богомил, „само идиоти са тези, които работят в зоопарковете при такова мизерно заплащане, но с неимоверно много задължения и отговорности". Какво повече от това? Ами вярата, ще попитате? Но кой е съдията да отсъди - каква е вярата, доколко я има и за какво им помага? Няколко дни преди да отпътуват към родината си чехите дойдоха при мен. На неделното богослужение. Пристигнаха специално за това и останаха на цялата служба, даже и Богомил с болнавите си крака (беше търпял премръзвания на Сахалин, а по време на нашите походи през повечето време седеше и чакаше). Единствено Карел, макар да стоя неподвижен през цялото време, така и не прекрачи дверите на храма. И ми даде едно съвсем просто и убедително обяснение: „Смятам, че ще бъде непочтено спрямо Бога (!) да взема тук изведнъж да тръгна на църква, като се има предвид, че в родината си никога не съм правил това. Но като се върна, ще се науча да посещавам богослуженията и при нас."

Ето така се разделихме. Освен с Богомил, никога повече не се видях с другите. Година по-късно той дойде още веднъж в Николаев, в зоопарка. И ми донесе подарък от името на своите събратя: една солидна бутилка със сливова ракия.

Това е всичко.

„Не съдете, за да не бъдете съдени..."  Кога ли накрая ще го запомним?

 

(Материалът е публикуван с известни съкращения.)

Източник: www.pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова

 





Още от "Православна мисъл":