ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА НАИНСКИЯ МЛАДЕЖ (Проповед за 3 Неделя след Неделя подир Въздвижение)

ВЪЗКРЕСЯВАНЕТО НА НАИНСКИЯ МЛАДЕЖ (Проповед за 3 Неделя след Неделя подир Въздвижение)

2014-10-19, автор: Ставр.ик. Иван Лалов КОНДАКОВ, рубрика: Общество

Момко, тебе думам, стани!" (Лука. 7:14)

Vozkresenie_Nain.JPG

Братя и сестри,

Днешният евангелски разказ ни отвежда в малкото градче Наин, което се намирало близо до гр. Капернаум в Галилея. Там дошъл Господ Иисус Христос със Своите ученици. Той приближавал градските порти на Наин, съпроводен от множество народ. Срещу Него се задало траурно шествие. Млади хора носели мъртвец - единствен син на бедна вдовица. Нещастната майка вървяла покрусена. След загубата на съпруга си, сега тя останала съвсем сама, без никаква подкрепа. Господ Иисус се смилил над нея и й казал: „Не плачи!" (Лука. 7:13) После пристъпил към мъртвия, докоснал се до ковчега и рекъл пред изумените носачи: „Момко, тебе думам, стани!"

Тълпата гледала с внимание необикновения случай. Словото на Господа върнало живота на младежа. Той станал като от сън, седнал и започнал да говори. Спасителят го предал на майката. Тогава страх обзел присъстващите и всички казали: „Велик пророк се издигна между нас и Бог посети своя народ" (Лука. 7:16).

Разказаното в св. Евангелие не е легенда, не е измислица, а факт.

Каква радостна вест е това евангелско четиво! Иисус Христос срещнал погребалното шествие и не го отминал. Той превърнал скръбта в радост. Засвидетелствал, че над живота и над смъртта властва Онзи, Който е създал всичко. Това Негово чудо освобождава и нас от постоянния страх от смъртта и ни вдъхновява да живеем разумно на тази земя. Който е привикнал да разглежда живота от гледище на вечността, той и в последния си час умира с надежда. Земният живот за него е странстване - сега идва завръщането при Бога. До тоя момент той се е борил за правда, за истина, за обич - сега идва тържеството. До тук може да се е движил в тъмнина - сега следва слънчева вечна светлина от Господа.

За невярващия смъртта е скок в мрака. Без вярата във възкръсналия и победил смъртта Господ Иисус Христос хората занасят своите покойници на гробищата без надежда за вечен живот. Те не се надяват, затова и така безутешно плачат, като наинската вдовица след вледенения труп на своя любим син. Не забелязват пред себе си Онзи, Който носи възкресение и живот.

Но ние виждаме върху гробовете на вярващите хора християнския символ на победата - светия Кръст. Той е направен от две напречни дъски, които сочат небето и всичко под него. Кръстът ни говори утешителната истина: гробът не е последната инстанция, смъртта не е последната форма и не е точка на живота, а негово двоеточие. С нея се променя само физиката ни. Душата не загива. В гробната могила остава само тялото, което трябва да изгние и се разпадне на материалните елементи, от които е създадено, а душата отива при Бога.

Който разсъждава така, има други очи за смъртта. Той не скърби безутешно. Така ни съветва и св. апостол Павел: „Не искам, братя, вие да не знаете за починалите, за да не скърбите както и другите, които нямат надежда. Защото, ако вярваме, че Иисус умря и възкръсна, то и починалите в Иисуса Бог ще приведе с Него" (1 Сол. 4:13-14). Но може ли човек да не плаче? Нашето сърце не е от камък. И ние плачем за близките си. Една от най-разпространените икони в християнската живопис е на скърбящата св. Богородица, която оплаква своя Син. И ние също скърбим, но не като „онези, които нямат надежда". Ние помним, че „това тленно тяло трябва да се облече в нетление, а това смъртното - да се облече в безсмъртие" (1 Кор. 15:53).

Разбира се, и след Христа хората са умирали и умират. След Възкресението по-късно са умрели и Наинският младеж, и възкресената дъщеря на еврейския началник Иаир, и четверодневният Лазар. Но от времето на Христа ние вече определено и ясно знаем, че след смъртта душата се призовава за вечен живот и продължава да живее в друг свят.

Гробът унищожава само нашето тленно тяло, за да даде възможност да се освободи нетленната вечна същност у човека - душата, която трябва да иде при Бога. Такава е Божията наредба: „Пръст си и в пръстта ще се върнеш!" (Бит. 3:19).

Край Наин Иисус Христос показал на човеците, че човешкият дух е в Божиите ръце. Този дух, върнат в тялото на младежа, го оживил. Човешкото тяло без този дух се разпада, което виждаме при погребението.

Нашата утеха е точно тук: душата, която всеки съзнателен човек усеща в себе си като нещо отделно от тялото, отива при Бога. Тази надежда обаче много ни задължава. Философът Платон казва: „Ако душата е безсмъртна, тогава ние трябва да се грижим не само за продължителността на тоя живот на земята, но за цялото време, защото много късно се осъзнава ужасът на опасността от занемаряването на душата. Ако смъртта означава именно освобождаване от всичко, тогава тя би била придобивка за злодеите. Защото чрез нея те биха се освободили от своето тяло, от своята душа и същевременно от своето злодеяние. Понеже душата изглежда да е безсмъртна, за нея няма друго спасение от злото, освен доколкото е възможно да се стреми да живее добре и разумно. Защото тя занася със себе си в отвъдния свят друго свойство, освен онова, което е придобила тук чрез самовъзпитание и това, с което тя се е хранила. И така, ние продължаваме, че това именно ще принесе на умрелия веднага след неговата смърт в задгробния свят най-голяма полза или вреда".

Какви възвишени думи чуваме из устата на един философ, който не е познавал още Христовата светлина! Колко ясно доказват те, че човешкият разум, който размишлява и философства, е достигнал дори до идеята за безсмъртието на душата. Те свидетелстват за постоянната вяра на човечеството, която при увяхващата тленност на земния живот се утешава с красотата на вечния, който отново разцъфтява в отвъдния свят.

Ето пък какъв поглед има поетът към земната и отвъдната действителност:

„Мизерно кратък е нашият живот

неизразимо жаден е духът,

но тук долу не цъфти никоя роза,

която би могла да го задоволи."

Това е бил мъчителният проблем на всички времена, на всички човеци. Но чуйте отговора:

„Но над вълните на това време,

там се носи вярата горда и смела,

която върху тленния праг над гроба

кара да цъфтят рози на надеждата.

Аз зная, че ще стана прах,

тялото е създание на времето;

Но Божият Дух мене - земния ме прониква

с възвишеното чувство на вечността." Айхерт

Братя и сестри,

Бог свързва нишките, които обединяват материалното тяло с душата. Той ги разкъсва и връща елементите на материята, а духа довежда до Себе Си, така че и животът, и смъртта са в Негови ръце! Амин!

 

 





Още от "Православна мисъл":