ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Подвиг след подвиг, скромно и тихо (Възпоменание за патриарх Максим Български)

Подвиг след подвиг, скромно и тихо (Възпоменание за патриарх Максим Български)

2014-10-30, автор: От една бивша политиканка , рубрика: Общество

NSph_Maxim.jpg

Преди един век в троянското село Орешак се ражда велик мъж - най-великият висш български православен духовник от ново време, който достойно заема мястото си до св. княз Борис-Михаил Покръстител, неговия внук св. цар Петър, св. Йоан Рилски Чудотворец, св. патриарх Евтимий Търновски, св. Киприян - митрополит Киевски и Московски, св. Пимен Зографски.

Великият духовник се ражда на 29 октомври 1914 г. и при светото Кръщение получава името Марин. Родителите му, скромни, трудолюбиви и изключително благочестиви, посвещават своето момче на Бога. Като древните християни някога, след завършването на основното му образование в родното село, те изпращат дванадесетгодишния си син Марин Найденов Минков за послушник в Троянския манастир.

През 1929 г. петнадесетгодишният Марин заминава за София и се записва в Софийската духовна семинария, която завършва с отличен успех след шест години.

През 1935 г. Марин Минков става счетоводител в Русе и църковен певец в русенския храм Успение Богородично. Името Максим приема след монашеско пострижение в параклиса на Богословския факултет. Седмица по-късно е ръкоположен за йеродякон в храма на Софийската духовна семинария „Свети Йоан Рилски".

През 1947 г. по решение на Светия Синод е възведен в архимандритско достойнство, а след три години му е засвидетелствано сериозно доверие. От 1950 до 1955 година архимандрит Максим е бил назначен за Предстоятел на Българското църковно Подворие в Москва. Това назначение е било знак на особена отговорност и признание за неговия такт и дипломатичност в общуването със съветските власти. Висока оценка за служението на архимандрит Максим в Българското подворие в Москва е дал Светейшият Руски патриарх Алексий Първи в свои писма до Българския патриарх Кирил: „Скромен във външните си прояви, вътрешно изпълнен със съзнанието за своя дълг, той спечели искрената любов на църковните среди в Руската православна църква и уважението на обществеността" (6 септември 1953 година).

След завръщането му в България на 30 декември 1956 г. в патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски", архимадрит Максим е хиротонисан в епископски сан с титлата Браницки. Четири години по-късно, през 1960 г., епископ Максим Браницки единодушно е избран и канонично утвърден за Ловчански митрополит. В следващите години утвърждава името си в църковните среди и печели уважение и обич, работи тихо, усърдно, неуморно. Въпреки тежката политическа обстановка, митрополит Максим успява да освети няколко нови храма в епархията си. Съвсем логично, след смъртта на патриарх Кирил, най-достойният сред митрополитите - Максим Ловчански, на Църковнонародния събор,  4 юли 1971 г., канонично е избран за Патриарх и управлява до смъртта си Българската църква в продължение на 41 години - единствен случай в християнската история! - и то в мрачните времена, когато православната вяра бе напълно изличена от съзнанието на народа ни.

Но най-страшното за Негово Светейшество настъпва след краха на комунистическия режим. Във всеобщата еуфория започват публични изказвания за пълна промяна не само в Държавата, но и в Църквата. В началото на 90-те години, в България се извършва опит за преврат, учредява се „нов синод" и се избира „алтернативен патриарх". Оспорва се легитимният избор на патриарх Максим през 1971 г. Атаките срещу него и нечуваните оскърбления бяха нещо страшно и срамно, но той благодушно понесе всякакви обиди, ругатни, всевъзможни обвинения, клюки, присмех, дори веднъж невъзмутимо носеше разкъсаното си от злонамерени хора було. Всичко понесе като истински Архипастир.

Негово Високопреосвещенство Доростолският митрополит Иларион пише: „В усилията да се възстанови единството на Майката Църква, патриарх Максим прояви необикновени търпение, отеческа любов и молитвена надежда, че самоволно отдалечилите се, сами ще се върнат в Църквата за радост на целия български народ и съгласно молитвените слова на Господ Иисус Христос към Бог Отец на Тайната вечеря: „Да бъдат всички едно..." (Йоан 17:21)".

Непоклатим каноник и недостижим дипломат, многообичаният ни Патриарх Максим благокротко и тактично се справи с най-голямата беда в новата ни история - разкола.

Ние българите, и то не само обикновените хора, но също и интелигенцията, нямаме абсолютно никаква православна култура (а уж всички сме кръстени!...)

Не знаем що е разкол. Не знаем, че разколът е не само тежък грях против вярата в Бога, но и голяма опасност за гражданския мир, водещ до кръвопролития, дори и до гражданска война в държавата, в която се появи това зло.

Ето как определя разкола в своя „Катехизис на Православната църква" светителят Николай Велимирович - „Вярата на светците":

„Човек не може да се спаси извън Църквата, тъй като в Църквата е Божията благодат, без която никой не може да се спаси - както отсечената от тялото ръка.

В Първата Божия заповед ни е заповядано да вярваме в Единия Бог, който е Единственият Бог, Истинният Бог, и да отхвърляме всяка друга вяра като грях и лъжа. Грях против Единия Бог е: 1) отдаването на божеска почит на т.нар. „велики хора"; 2) боготворене на твари вместо Бога (например да обявяваме природата за творец, вместо Създателя на всичко); 3) съмнение по отношение на съществуването на Бога (още се нарича скептицизъм); 4) учение за Бога, различно от вярата на нашите отци (нарича се ерес); 5) отделяне от Вселенската църква (нарича се разкол).

Петте прояви на този грях са неотделимо свързани помежду си. Разколникът е еретик и скептик, боготвори великите хора и природата. Казано простичко, разколникът е човек без вяра, като еретика.

Но докъде може да доведе разколът?"

През септември 2009 г. в гр. Чернигов, на 140 км от Киев, свещеникът от Спасо-Преображенския храм - отец Георги с дълбока сърдечна болка ни разказваше как на всеки два-три месеца, разколниците, самоотсекли се от поместната Украинска Православна църква (Московска Патриаршия), в  истински жестоки сражения постоянно отнемат православни храмове, а в кървави битки всеки месец загива свещеник, верен на Руския патриарх.

На въпроса: „Кого поддерживает Правительство?" (Кого поддържа Правителството"), отец Георги с голяма скръб отговори: „Правительство поддерживает расколников" (Правителството поддържа разколниците)... Спомнихме си, че и у нас беше същото...

Във Владимировския храм в Киев, очевидно разколнически, видяхме разколническия патриарх Филарет, който жестоко се озлобил, че избрали Алексий II за Всерусийски патриарх, а не него. У нас митрополит Пимен, провалил се на избора в 1971 г., също се провъзгласи за разколнически патриарх. Във всеки разкол всичко е еднакво.

Обикновените българи, дори и българската интелигенция нямаха представа за всичко това, но мъдрият ни Първосветител още тогава е знаел до какво може да доведе разколът в България. Това същото ние днес виждаме и преживяваме чрез трагедията на Украйна. Разколниците там се съюзиха се с униатите, а отгоре на всичко се прибавиха и наемническите банди. А задължението на всяко държавно правителство е да наложи мир в страната и безопасно въздушно пространство над нея за преминаване на международни самолети.

За разлика от всички нас, обичният ни и мъдър Архипастир предвиждаше злините и затова постави като главна цел на живота си да унищожи разкола, да сплоти общността и да не позволи разцепление в нея. Нашият приснопаметен патриарх Максим постигна блестяща победа и осигури единството на Църквата. Както сам бе пророкувал, той наистина си отиде, когато и последният разколник се върна в лоното на Майката-Църква - на четиридесетия ден от кончината му епископ Инокентий прочете покайната си декларация пред Светия Синод.

Унищожението на разкола е лично дело на великия ни Архипастир. Защото виждаме до каква трагедия доведе днес разколът в Украйна. Делото на живота му е най-великият подвиг, равен на подвига на св. Пимен Зографски, спасил народа ни от нашествието на римокатолицизма, когато през 1595 г. в Северозападна България и най-вече в Софийско започва интензивна католическа пропаганда. И въпреки, че през 1998 г. в София се проведе Всеправославен църковен събор, на който единодушно се препотвърди каноничността на Българската Православна църква, начело с Негово Светейшество патриарх Максим, обвиненията и оскърбленията не спряха.

Нападките го следваха безсрамно до последния му ден, но той никого не нападна, никого не обиди, никого не порица. Всичко изтърпя мълчаливо, без да се защитава, защото мъдро знаеше Кой ще го защити и Кой вижда истината, тъй като Сам е Истина. Дори и онези разколници,  които организираха бесни протести срещу него и скандираха: „Максим убиец", дори и тях след покаянието им, приласка и ги остави да служат в същите църкви, в които бяха служили по време на рaзкола.

От собствен опит знаем как се промива мозъкът и колко лесно е да те примамят в редиците на разколниците.

Помня един страшен майски Гергьовден в началото на 90-те години. Ние, стотици богонепросветени и обсебени от бесовете получовеци размахвахме бели байрачета с изображение на Христовото Възкресение и с изкривени от ненавист лица неистово крещяхме: „Ма-кс-им, долу!" След Светата Литургия Негово Светейшество, заедно с Вселенския патриарх, заслизаха по стъпалата на Патриаршеската катедрала „Свети Александър Невски". Вселенският патриарх възприе размахваните байрачета и скандирания за сърдечен поздрав и усмихнато се насочи към нас. Патриарх Максим, обаче, спря и остана високо над озверената тълпа. Бях във втория ред на демонстрацията и ясно видях потреса и изумлението на Вселенския патриарх, когато се сблъска с нас, побеснялата паплач...

Днес вече зная как се внушава политически бяс. Случва се на хора, които твърдят ,че са православни, но понятие нямат ни от вяра, ни от догмати, и най-важното - лишени са от закрилата на Божията благодат, която се дава на онези, които се молят в къщи и на църковното благослужение, изучават Христовото учение, учат догматите и постоянно се изповядват и причастяват. Принципът на внушение е същият, какъвто е при насъскване на кучета. С рязък тон, ритмично се крещят безсмислици, от рода на: „Долу Пройко!", „Червени боклуци!", „Кой не скача, е червен!" и пр. Това са същите безсмислици като „абракадабра", с които магъосниците - окулисти хипнотизират жертвите си. Резкият тон и безсмислените фрази замъгляват съзнанието, умът съвършено се изключва и човек престава да разсъждава. Силите на човешкия дух - воля, разум и чувство, отслабват и се загубват. Въздейства се на нисшата, растително-животинската част на душата - на подсъзнанието. Точно така се насъскват кучетата, защото животинската природа и човешкото подсъзнание са от едно естество. С „дръж" насъскват кучето, а с „долу" - човека. В умственото си помрачение тълпата се приравнява с глутница насъскани безсловесни зверове, готови да разкъсат оня, който им е посочен за прицел на гнева им. Така магьосниците, окултистите, умелите политически оратори и средствата за масово осведомяване въздействат върху лишените от закрилящата Божия благодат невъцърковени човеци, променят мисленето, мирогледа им и ги насочват към предварително определени действия на протест срещу неудобни фигури.

Хипнотичното насъскване на нас, падналите по-долу от зверовете, политизирани хора, се повтори през ледените февруарски дни на 1997 година, когато същата тази умствено помрачена и като насъскани песове тълпа, се понесохме по митинги, шествия и демократични дискотеки на площад „Св. Александър Невски", за да свалим своя Министър-Председател Жан Виденов, който не желаеше да подчини държавата си, нито да я подари на Международния Валутен Фонд. Още по-неблагонадежден изглеждаше той, защото призоваваше да се образува „православна дъга" - обединение на всички православни народи в една общност. В незабравимата си проповед в Неделята на всички поместни светци, Секретарят на Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх - д-р йеромонах Зотик, ни поясни, че не са братя онези народи, които имат общо историческо минало или обща славянска кръв, а тези, които изповядват една вяра - Светото Православие. И които всеки ден празнуват едни и същи светци. Колко православно е разсъждавал и ни е призовавал Жан Виденов! И за това православно мислене трябваше да си плати! Ние, озверялата тълпа, съдействахме за свалянето му! След „28 дни на протеста", той подаде оставка. Тълпата победи, или ни накараха да повярваме, че сме победили.

А мене Бог ме отрезви и навеки обърна към Себе Си. На втората в живота ми, но първа съзнателна изповед през същата година, със сърдечно съкрушение изповядах като голям грях осемгодишното си политическо безумие и ненавист към част от сънародниците си, които бях ругала с определението „червени боклуци". Как ми олекна след изповедта! (В манастира „Свети Никола" в Арбанаси, пред йеромонах Пахомий.) Повече никога нямаше да се омърся, да потъна в езическата кал на политиканството. Осъзнах Чие име нося - Христовото, и че трябва да живея по Неговите заповеди.

Но нещо все още ми тежеше, глождеше сърцето ми, не ми даваше покой. Едва в 2000-та година ми се отдаде случай да се освободя и от него. След светата Литургия в храма „Св. Седмочисленици" в София, когато Негово Светейшество вървеше между шпалира от хора и ги благославяше, аз се хвърлих към него и го помолих за прошка - заради оня ужасен Гергьовден. Засмян и радостен, с бащинска топлота и благост, той ме опрости и благослови, и тъй помилва душата ми, сякаш бях извършила не срамно, а светло и добро дело. Който е получил благословия от него, който дори само веднъж е потънал в онези кротки и добри очи, който е бил на неговите благодатни служения, той не може да не го е обикнал от сърце. И никога не би повярвал на лъжите, които, дори след упокоението му, продължават да се сипят върху великия ни Йерарх.

Следва тук >>>

Красимира-Мария Драгулева - Бойковска

Снимка: Весела Игнатова





Още от "Православна мисъл":