ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Подвиг след подвиг, скромно и тихо (продължение)

Подвиг след подвиг, скромно и тихо (продължение)

2014-10-31, автор: От една бивша политиканка, рубрика: Общество

Продължение от тук >>>

Докато ние през февруари 1997 година сме виели като бесни песове по шествия, митинги и демократични дискотеки, многообичният наш Архипастир дипломатично използвал отклоненото внимание на Запада от Църквата и мълниеносно ни изтръгнал от лапите на Световния съвет на църквите. Само Грузия и България успели да се измъкнат от желязната му схватка. Това вече не беше „всенародно дело" на тълпата, като нашето сваляне от пост на патриота Жан Виденов. Това беше лично дело, личен подвиг на недостижимия дипломат, богослов-академик, родолюбец и Боголюбец - величавия Патриарх Максим. Днес разбираме, че той е действал в пълно съгласие със завета и благословението на великия Софийски чудотворец Архиепископ Серафим (Соболев).

На 4 декември 2011 година се навършиха 130 години от рождението на владиката Серафим и по този повод Подворието на Московския и на цяла Русия Патриарх в София, с настоятел Негово Високопреподобие архимандрит Филип, организира величествени чествания, от които Божият Промисъл ни остави безценен плод - труда на доктора по богословие и история, проф. Андрей Кострюков - „Жизнеописание на архиепископ Серафим Соболев". Чрез този труд ние днес осъзнаваме и оценяваме подвига на великия ни Патриарх, изтръгнал своя народ от страшната всеерес - икуменизма. „Архиепископ Серафим обръщал внимание, че икуменическият диалог в България поражда у свещениците религиозно равнодушие. В постановленията на Вселенските Събори, Църквата отрича еретиците. Протестантският подход към Църковното учение води до отричане на авторитета на Вселенските Събори и признаване като единствен критерий собствения човешки разум. (стр. 131-132). Изводът на архиепископ Серафим е категоричен: „Православните не трябва да участват в икуменическото движение".

Великият и обичният ни архипастир Максим спази стриктно този завет. И не само, че ни изтръгна от Световния съвет на Църквите, но на последната световна икуменическа конференция не позволи да присъства нито един представител на Българската Православна Църква - Българска Патриаршия. В отговор на твърдата му позиция, върху него заваляха какви ли не компромати и безпочвени обвинения. Сатаната вилнееше и обсеби мнозина.

Патриарх Максим извърши още един велик подвиг.

Знайно е, че ислямът е държавната религия на всички мюсюлмански държави, а до 2002 година единствената православна страна (и християнска държава въобще), в която светото Православие е конституционно обявено за държавна религия, бе Република Гърция, чиято Конституция започва така: „В името на Светата, Единосъщна, Животворяща и Неразделна Троица на Отца и Сина и Светия Дух". В нашата Конституция от 13.07.1991 г. Източното Православие също е утвърдено като традиционна религия - чл.13(3). А от 2002 година, след яростна съпротива от всички страни, мъмрения и дори забележки от Европейската комисия, ние имаме вече и Закон за вероизповеданията, приет на 20.12.2002 година и публикуван в Държавен вестник на 29.12.2002 година, чийто член 10(1) гласи: „Традиционно вероизповедание в Република България е източното православие. То има историческа роля за българската държава и актуално значение за държавния й живот. Негов изразител и представител е самоуправляващата се Българска Православна Църква, която под името Патриаршия е приемник на Българската Екзархия и е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, Тя се ръководи от Светия Синод и се представлява от Българския Патриарх, който е и Митрополит Софийски".

По Божи Промисъл през 2002 година Министър-Председател бе Негово Величество Симеон Втори, защото само Цар и Патриарх - двамина Божии помазаници, бяха в състояние да извоюват Закона за вероизповеданията. В момент, когато Европейският Съюз категорично отказа да признае принадлежността на европейските държави към християнството, благодарение на нашия патриарх Максим, България застана до Гърция и законово обяви Светото Православие за своя държавна религия. Изковаването на този свещен закон бе възможно само при правителство, начело на което стои Божий помазаник и още защото при последното до тогава преброяване на населението, без някой да ги принуждава или дори призовава, 87% от българските граждани се самоопределиха за изповядващи Светото Православие. Фактически това е българският народ.

Законът за вероизповеданията предизвика яростта на всички христоненавистници, особено сред интелигенцията. Патриарх Максим бе непрестанно охулван. Хулен бе и за това, че Българската Православна Църква не е регистрирана подобно на останалите религиозни общности, сред които са, например, сатанистите. Кротко, благо и непоколебимо, многообичният ни Архипастир устоя и на тия удари. Доказа, че нашата поместна Църква не може да се регистрира, защото не е човешка общност като останалите деноминации, религии и култове, които представляват обикновени измислици на човеци с богата фантазия: Тома Аквински, Роджър Бейкън и Алберт Велики са измислили римокатолицизма; Лутер и Меланхтон - протестантството; Уесли - евангелизма;  Блаватска - теософията;  Принц Сидхарта - будизма, Лао Дзъ - пътя на „съвършенството". Живи и до днес са измислиците на Конфуций, Ръорих, Дънов и пр.

В закона за вероизповеданията ясно е казано още, че Българската Православна Църква е член на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Христова Църква. Членът не може да се раздели на два члена. Поместната Българска Църква е член и не може да се разчлени на Църква и алтернативна Църква. Светият Синод също е член и не може да се раздели и на „алтернативен синод." По своята свободна воля отделни членове на Тялото Христово може, индивидуално или групово, да се отцепят, да се самоотсекат от Светата Православна Църква. Тези индивиди имат според демократичните закони право да се обявят за будисти, йоги, кришнари, евангелисти, теософи, брахмани, танграисти и дори сатанисти. Но тези групи от хора трябва винаги да помнят, че са богоотстъпници, отцепници от Христовата Църква, разколници, сектанти или новоезичници, макар че според демократичните ни закони имат право да се регистрират с каквито си искат имена. Единствено нямат право да се нарекат Българска Православна Църква или Синод.

Помним чудото с нашите медици в Либия. Предстоеше екзекуцията им и никаква човешка сила не беше в състояние да им помогне. Тогава нашият многообичан Архипастир нареди да бъдат донесени в София трите чудотворни икони на Света Богородица - Рилската, Бачковската и Троянската. Състоя се молебен пред тях за спасението на медиците, а Негово Светейшество призова всеки, който се покланя пред иконите, да се моли и за медицинските сестри и българския лекар. Пред трите чудотворни икони преминаха в молитва десетки хиляди хора от София и от провинцията. И чудото стана.

Така многообичният ни Йерарх и велик каноник ни научи, че единствено всенародната молитва към Бога спасява народа или отделни членове на обществото ни от всякаква беда, нещастие или опасност.

Трудно е да се изброят добрите дела на нашия многообичан Архипастир. Той благослови служения не само на църковно-славянски, но и на български език за желаещите това, та и умът също да участва в Светата Евхаристия, а не само сърцето. Благослови и служение по Юлианския календар за онези, които се придържат към него. Това особено облагодетелства сънародниците ни в чужбина, защото им дава възможност двойно по-често да преживяват блаженството на Светата Евхаристия (причастяването).

Както научихме от викария Знеполски епископ Йоан (сега Варненски Митрополит), патриарх Максим издействал лично от Тодор Живков връщането на Софийската Духовна Семинария „Св. Йоан Рилски" от Черепиш в собствената й сграда в Лозенец в София, а Пионерският дворец бе преместен другаде.

Въпреки всичките му богоугодни и на ползу роду дела, в средствата за масово осведомяване почти или дори никак не се чу или написа истината за величието на нашия Архипастир. Публикуваха се и се публикуват до ден днешен всевъзможни мерзости за престъпници, фолкпевици и прочие, но никога биографията и нравствените подвизи на патриарх Максим. Наслушахме се на какви ли не лъжи и нечисти попълзновения за него, а никой (от светските медии) не изказа и не написа истината - че Негово Светейшество е международно утвърден църковен деятел, образец на монашески аскетизъм и духовна исихия, утвърден радетел за единството на Църквата и почетен доктор на няколко висши духовни заведения.

Единствените добри думи за него чухме през 2003 година по радиото, ден преди честването на св. Йоан Рилски. Произнесе ги един академичен мъж, който изтъкна благородството, търпението, благостта, но и твърдостта и непоколебимостта на Негово Светейшество патриарх Максим, такта и дипломатичността и решителността му, когато спасява Рилския манастир и храм-паметника „Св. Александър Невски" от превръщането им в ... музеи. Професорът от Софийския университет разказа още как социалистическото правителство забранявало да се бият камбани на Великден, но Негово Светейшество никога не се подчинявал на това нареждане. Една година, обаче, Христовото Възкресение съвпаднало с рождения ден на Ленин. Тогава заповедта била тъкмо противоположната - в полунощ камбаните на всички църкви в България да бият гръмко, тържествено и продължително. Но щом било в чест на Ленин, а не на Христовото Възкресение, Негово Светейшество дал обратно нареждане. Помня онази дивна, свята Възкресенска нощ. Бях с дъщеричките си в Арбанаси. Под ярките звезди, при славеевите песни и светлинките на стотиците свещици, нетърпеливо чакахме да забие камбаната. Напразно. Празникът на Христовото Възкресение започна при мистична тишина...

Подвиг след подвиг, подвиг след подвиг. Извършени скромно и тихо. Целият му живот на земята бе духовно-нравствен подвиг.

Преди време достойният Георги Тодоров писа в „Църковен вестник", че социалистическите ни държавни ръководители са били хора кръстени и въцърковени. С това сега си обясняваме, че така далновидно са прозрели в далечната 1971 година кой наистина е достоен за Български Патриарх и са държали той да бъде избран. Това е израз на симфонията между Църквата и държавната власт, каквато симфония е съществувала в най-цветущите периоди от историята на Великата Християнска империя - Византия, и към която всички вярващи православни християни се стремим.

За разлика от другите комунистически страни, в България Православната Църква се радваше на уважение, дължащо се във висша степен на личността на патриарх Максим, макар че бе признавана само културната и просветната й роля в историята, но не и нейната духовна и спасителна същност. Но духовната и спасителната й същност днес съвсем не се признава. Нещо повече, през цялото наше детство, юношество, младост и зрялост, изживяни през комунизма, никога не сме чули една хулна дума против Българската Църква, нейните служители и нейния Патриарх. Нямаше и помен от безобразията, които днес ежедневно звучат и се четат. Нямаше и помен от мерзостите, с които ежедневно се окалва и дискредитира Христовата църква и нейните служители, а се изказва благоговейна почит на икуменизма, исляма, римокатоличеството, евангелизма, протестантството, езическия окултизъм-езотеризъм, дъновизъм, йогизъм, будизъм и пр. Все още само сатанизмът открито не се величае.

Това за пореден път бе ярко демонстрирано в предаването „Вяра и общество", и то по Националната телевизия!, точно на четиридесетия ден от кончината на обичния ни Йерарх (15.12.2012 година). С рязък тон бяха произнесени типичните безсмислени окултни пароли „Руската Църква служи на КГБ"; „досиетата на владиците". „Патриарх Максим само мълчеше и не даваше обяснения, нито се покая, задето  той и църквата му служеха на комунистите"; „Политбюро избра Максим за Патриарх", „няма спасение в такава църква". Тези наглед безсмислени, но в действителност, окултни внушения, вече са здраво забити в подсъзнанието на поне един милион невъцърковени - и затова лишени от Божията благодат, българи. Псетата са здраво насъскани, а авторитетът на покойния Патриарх и на Българската Православна Църква - Българска Патриаршия - сериозно разклатени сред богоневежите хора.

За пореден път в това предаване бе демонстрирана ненавист и към двете поместни православни Църкви - Българската и Руската. Днес отново се е възродила, но вече насочена към руснаците, някогашната омраза към единоверните ни братя, гръцките владици, от онзи печален период на борба за „независима" българска църква. (1829-1872 година).  Независима от Кого? - Естествено, че от Христа! „Борците" тогава постигнаха своята „независимост" - на 16 септември 1872 година, българският народ бе отлъчен от Светата Православна Христова Църква, отсечен като болен член от Тялото Христово заради етнофилетизъм - за да не зарази с тази опасна ерес и други поместни църкви. Като резултат от действията на нашите предци от 19 век, които докараха днешната трагедия на българския народ, настъпва непокаяние, всеобщо безверие и богоневежество, вследствие оттеглянето на Божията благодат за цели 73 години (1872-1945), от изпадналите в етнофилетичната ерес и отлъчени от Христовата Църква българи.

Няколко пъти по време на предаването чухме, че владиците били доносници. А откакто думите „досиетата на владиците" се размахаха като червен плащ пред бикове, нито един човек в България не се е оплаквал от владическо доносничество. И понеже патриарх Максим и Църквата живели в мир с Политбюро, то трябвало Патриархът да се покае за това, че той, владиците и свещениците не са станали бунтовници и революционери, като монасите и поповете след отлъчването ни от Църквата през 1872 година! Но нали само отлъченици, богоотстъпници могат да организират революции и метежи и да нарушат Петата Божия заповед и категоричната старозаветна (пак Божия) заповед на св. пророк Йеремия: как трябва да се държи народ, паднал под чужда или нежелана власт... И кога най-сетне нашите журналисти, писатели, университетски преподаватели и учители, въобще интелигенцията ни - кога най-сетне ще научи, че Христовата Православна Църква не е политическа партия, дори не е чисто човешка, а Богочовешка общност. И единствено в нея човек може да се спаси - да получи вечен блажен живот в Царството Божие. Но се спасяват само тези, които самите искат да се спасят! И които ревностно се трудят за своето спасение!

Така, от екрана на БНТ вместо на 40-ия ден от кончината на обичния ни патриарх Максим българският народ най-сетне да чуе и научи истината за неговите духовно-нравствени подвизи и величие, направен беше опит паметта му да бъде обругана в същия лукав дух, в който приживе го обругаваха.

Съвсем естествено е чадата на дадена поместна църква да обичат народите и на останалите поместни църкви. Та нали всички сме едно в Христа! Можем ли да не обичаме руснаците, грузинците, молдовците, сърбите, белорусите, украинците, румънците, гърците, македонците... всички православни наши братя от петте континента! И главната причина да недолюбват покойния патриарх Максим е именно обичта му към руския народ, руската култура и Църква.

Обяснимо е защо Негово Светейшество с отеческа любов посрещна младия клирик на Руската Църква и понастоящем Секретар на Подворието - д-р йеромонах Зотик (Гайевски), а по-късно и Настоятеля на Московското Патриаршеско Подворие в София - архимандрит Филип (Василцев).

В неделята след успението му, Предстоятелят на Подворието на Московския и на цяла Руския Патриарх в София - Негово Преподобие архимандрит Филип произнесе незабравимо слово за многообичния ни патриарх Максим, което всеки може да чуе на сайта на Патриаршеското Подворие. Отец Филип е първият човек, който изказа истината: „Велик е патриарх Максим!" И повтори определението „велик" няколко пъти. Както хората виждат у другите само собствените си грехове, така единствено човек, който сам е велик, може да види и да признае величието на другиго! В руското патриаршеско слово по случай интронизацията на новия Патриарх - Негово Светейшество Неофит - любимото духовно чадо на патриарх Максим и достоен наследник на катедрата, приснопаметният ни Архипастир отново бе наречен велик и всички ние, вярващите го тачим като такъв. Само светската българска интелигенция не може да види великите дела и да признае истината за личността на великия ни първовърховен духовник.

На 6 ноември 2012 г. многообичният ни патриарх Максим, за когото може с право да се каже, че е най-великият българин и образец на християнско смирение от последното столетие, се пресели във вечността, но остави незаличима диря в българската история и в християнския ни живот.

Тук на земята няма вече да преживеем благодатните литургии, акатисти, молебени, велики маслосвети и водосвети на обичния ни Йерарх. Няма да видим благата му усмивка, добротата в очите му, няма да преживеем радостта от благословията му. Но за Бога мъртви няма. От небето, той ще бди със същата обич и грижа за своето словесно стадо и ще измолва от нашия Господ Иисус Христос спасението на всички ни, както правеше приживе. Наред с великия Софийски чудотворец Архиепископ Серафим (Соболев), ние имаме пред Бога още един застъпник и покровител - Негово Светейшество патриарх Максим Български.

И както правехме винаги, когато той ни благославяше, нека още един път да кажем от цялото си сърце:

Обичаме Ви!

 

                                                          Красимира-Мария Драгулева - Бойковска

София,

10.11.2012 г. - 31.12.2013 г.;

08.09.2014 г. - 22.09.2014 г.;

09.10.2014 г.





Още от "Православна мисъл":