ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Трите велики светила на Православната църква

Трите велики светила на Православната църква

2010-01-29, автор: Доц. д-р Емил ТРАЙЧЕВ, рубрика: Теология

chrysostom31.jpgВеликите вселенски учители св. Василий Велики, св. Григорий Богослов и св. Йоан Златоуст са ярко тризвездие измежду всички бележити и ненадминати защитници и проповедници на Православната църква. Те са светци-покровители на християнското образование и култура. Заради големите и всестранни богословски познания на тримата велики светители и заради големите им заслуги за изясняване на основните истини на вярата Църквата ги слави и величае, като си служи с богат речник и изразни средства. Тя ги възпява като "равни на апостолите и вселенски учители", "органи на Божията благодат, велики проповедници на Св. Троица и поборници за нея, гусли на Св. Дух, божествени и мъдри учители, изрядни богослови на Православието", "избрани съсъди", "опора", "велики светила за света, земна троица от свети йерарси ­ служители на небесната Троица".

Празникът на тримата светители бил установен във Византия при царуването на император Алексий Комнин (1081-1118). Йоан Мавропус, епископ на град Евхаита, бил този, който пръв предложил честването му.

Поводът бил появилото се разделение между почитателите на тримата светители. Едни от християните в Константинопол величаели св. Василий Велики, като твърдели, че той най-добре обяснявал Божията премъдрост и благост в устройството на вселената; други предпочитали св. Григорий Богослов, като смятали, че той стои по-високо от всички бележити учени; трети пък прославяли св. Йоан Златоуст заради неговото ненадминато красноречие.

Според запазено предание решението било открито по Божие изволение на епископ Йоан. Тримата светители му се явили насън и му открили, че те и тримата имат еднакво достойнство пред Бога. По този повод бил установен общ празник. Оттогава Църквата ги възпоменава като "Трите светила на трислънчевото Божество". Навсякъде по света православните християни ги почитат наред със св. Атанасий Велики и св. Кирил Александрийски като велики вселенски богослови на Църквата. Православието ги нарича светци-покровители на новото християнско образование (παιδεία).

Кои били тримата светители и какви били главните страни от техния живот и завет за нас? На тези въпроси ще се опитаме да отговорим по повод тазгодишното честване.

1.     Св. Василий ­ - великият водач на Църквата

Св. Василий е роден около 330 и починал на 1 януари 379 г.

Родителите му, Василий и Емелия, били благочестиви християни. Неговият баща бил ритор (адвокат) и ревностен почитател на св. Григорий Чудотворец, кападокийски светител. Освен св. Василий семейството имало още осем деца. Сред тях откриваме прочутата св. Макрина, чийто живот представлява забележителен пример на християнска духовност, а също и св. Григорий Нисийски, когото о. Георги Флоровски счита за най-мистичния философ и дълбокомислен отец на Църквата.

Св. Василий учил първоначално в Кесария, а след това в Константинопол. Негов учител бил знаменитият Ливаний, велик софист и ритор по онова време, при когото също така се обучавал и св. Йоан Златоуст. Накрая св. Василий се отправил за Атина, за да слуша лекции при прочутите ритори Химерий и Прохерезий във великата Академия, основана от Платон. Василий бил прекрасен студент, но той бил повече привързан към пастирското служение, отколкото към академичното.

Той смятал академичното образование за необходимо и полезно за християните. Това обучение имало пропедевтична (подготвителна) функция и неговата главна цел била да води към разбирането на християнския живот и да бъде в служба на Църквата. За Василий академичното образование и особено изучаването на гръцките класически автори били по-скоро средство, отколкото цел. Целта била свързана с произхода и предназначението на човека, т. е. вярата на човека и неговото възрастване при съдействието на животворящата и живокрепителна Божия благодат, което достига най-високата си точка в обожението (достигането на святост, бел. ред.) на човека.

Именно тази вяра довежда св. Василий от Атина обратно в Кападокия, където с посредничеството на Макрина (която била станала вече монахиня) младият и талантлив богослов се посвещава на аскетически живот. Той предприел пътуване първо до Египет, където посетил великите центрове на подвижнически живот и влязъл в контакт с живата духовна традиция, свързана с Антоний Велики и Пахомий. Този контакт го укрепва в неговите влечения. Всъщност, пламтящ от желание, "доколкото е възможно, да стане подражател на тези мъже", той се завръща в родината си и основава близо до Неокесария на брега на р. Ирис, в пълна усамотеност, своето първо монашеско общежитие.

Наскоро при него идва най-близкият му приятел и спътник в живота, св. Григорий Богослов, който следвал с него в Кесария и Атина. Те се молели и работели заедно и първият плод на техните духовни усилия е Филокалията (Добротолюбието) на Ориген (сборник от избрани места от Оригеновите съчинения) и Монашеските правила (главно труд на св. Василий), които станали класически образци за библейска херменевтика и аскетическа духовност. Малко по-късно св. Василий е ръкоположен за дякон и презвитер и служи при Евсевий Кесарийски. В 370 г. той е избран за епископ и се грижи за Кесарийската църква в продължение на девет решителни години на ревностно и творческо служение.

Може би най-драматичното събитие в неговото епископско служение бил сблъсъкът и спорът с Модест, официалният представител на император Валент, който бил изпратен в Кесария, за да наложи върху народа арианската ерес. Изключителното безстрашие, смелост и духовна сила на епископа предотвратили налагането на ереста и допринесли решително за окончателното възтържествуване на Православието. Православната вяра в Св. Троица и Никейското учение за единосъщието били окончателно и авторитетно санкционирани от Църквата на Втория вселенски събор в Константинопол (381 г.). Св. Василий не взел участие и не могъл да изпита радостта от победата, която до голяма степен била негова, защото починал, но постиженията на този събор били подчертано наследство на св. Василий.

Св. Василий бил деен във всички области на живота: в подвижничеството той положил основите на киновийното (общежителното) монашество; като организатор на благотворителността и грижите за бедните, страдащите и нуждаещите се основал първия приют за сираци (известната "Василиада"); в богословието той постигнал последната и най-решителна победа над арианската ерес; в пастирската дейност се трудил през целия си живот за единството на Църквата.

Той написал стотици писма, които са класически образци за християнска епистолография (кореспонденция) и богат извор на информация относно всяка страна от живота на Църквата по негово време, както и разнообразни богословски съчинения (като Опровержение на защитната реч на Евномий и Беседи върху шестте дни на творението, известни като "Шестоднев", и трактата За Светия Дух), които са основоположни за християнското учение за Св. Троица и богословската епистемология (учение за познанието). Може би една от неговите най-прекрасни беседи, която и досега не е загубила своето значение за християнското образование, е Беседа към младежите ­ как биха могли да се възползват от езическите книги, където той доказва истината, че изграждането на езика и въобще интелектуалното образование подпомагат духовното израстване и добродетелността. Това са някои от най-ценните съкровища на богатото наследство на св. Василий, които имат изключителна стойност за православните християни.

2. Св. Григорий Назиански ­ - богословът на Православието

Св. Григорий Назиански, другият велик вселенски учител на Църквата (330-389/90), е роден в Назианз, Кападокия.

Неговият баща Григорий бил епископ на този град. Майка му Нона го учила на Писанията и вляла в него духа на християнското благочестие. Григорий получил начално образование в Кесария (Кападокия) и след това в Палестина и Александрия. Той бил особено привлечен от учението на Ориген, на св. Атанасий (с когото лично се познавал и за когото написал една от най-хубавите си беседи) и от мъдростта на пустинята. След това св. Григорий продължил обучението си в атинската Академия, където със св. Василий Велики били състуденти, и също така следвал и в императорския град Константинопол.

Резултатът от всички тези академични дирения и занимания бил за Григорий, както и за Василий, християнски живот, основан на два главни центъра ­ аскетизъм и съзерцание. Ключът към този живот бил свободното предаване душата на Божия призив, който накрая води към обожението на човека. Тук е отличителната черта в богословските приноси на св. Григорий: неговата чувствителна и предана душа, която била удостоена с даровете на свободата и знанието за спасението в Христос.

Св. Григорий, подобно на другите двама светители, учи, че делото на Бога в човека никога не е безлично или принудително. По-точно, царството Божие не насилва никого, но "бива насилвано, и насилници го грабят" (Мат. 11:12). Св. Григорий е богосъзерцателят на Църквата, който, пленен от нетварната светлина на божествената слава, превръща боговидението в най-важна цел и върховна ценност на живота. Тази характерна черта го отличава от неговия най-голям и най-близък приятел, великия Василий. Св. Василий е практичен във всеки момент. Неговото проникновение и аскеза имат за резултат енергична дейност, чрез която той трансплантира вечната и неугасима Божия светлина в тъмнината на несигурния и обусловен от времето свят. Проникновението на Григорий, богословските беседи и пламенната молитва водят света към процес на разширение, към трансцендиране на неговите ограничения чрез тайнствено общение с трансцендентния Бог.

Св. Григорий бил ръкоположен за дякон и презвитер в Назианз, където той най-напред служил. През 372 г., с намесата на св. Василий, той бил избран за епископ на Сасима въпреки нежеланието му, което се дължало на неговата привързаност към съзерцателната исихастка страна на християнския аскетизъм. Пастирската му дейност била придружена от много трудности, но Григорий успял да ги преодолее, без да изгуби небесния взор.

След смъртта на баща му през 372 г. и докато арианската заплаха била все още силна, той бил поканен през 379 г. да заздрави разстроените църковни дела в Константинопол. През краткото му архиепископско служение неговата богословска мъдрост и способности добили известност. Тук от амвона на църквата "Св. Анастасия" той произнесъл Петте слова за богословието, които оттогава насетне остават класически текстове на Православието, наред с "Четирите послания до Тмуитския епископ Серапион" на св. Атанасий Велики, трактата на св. Василий Велики "За Светия Дух" и "Голямото катехизическо слово" на св. Григорий Нисийски. Съчиненията на св. Григорий включват слова (проповеди), стихотворения (истински поетически шедьоври и съкровища на гръцкия език, написани на Омиров гръцки) и писма. От всички тях сияе животът на божествената слава като връх на цялото истинско познание и наука.

Заради яснотата и великолепието на неговите слова Църквата го нарекла Богослов, втори след св. Йоан Богослов. Св. Григорий починал в края на 389 или началото на 390 г. Той ни оставил еднакво безценно наследство като това на св. Василий Велики.

3.     Св. Йоан Златоуст ­ - светецът на хората

Третият велик светител и вселенски учител на Църквата е св. Йоан Златоуст (354-407), наричан също doctor eucharisticus, т. е. учител на евхаристийното богословие на Православната църква. Той е най-често споменаваният църковен отец поради неговата Божествена литургия, която Църквата е използвала и продължава да използва до днес.

Св. Йоан е роден в Антиохия.

Особени грижи за възпитанието и образованието му полагала благочестивата му майка Антуса (неговият баща починал твърде рано). Докато бил само на 18 г., след като първо посещавал школата на големия ритор Ливаний, той приел св. Кръщение и се посветил на Църквата. В продължение на четири години се подвизавал в планинските околности на Антиохия под мъдрото ръководство на строг и благочестив монах. Малко по-късно той бил ръкоположен за дякон и презвитер в Антиохия, където служил двайсет години. През м. декември 397 г., на 44-годишна възраст, той бил издигнат на архиепископския престол в Константинопол. Поради младостта си Йоан бил извънредно строг и взискателен както в научните си занимания, така и към себе си. Казват, че Ливаний, който самият бил езичник, малко преди смъртта си направил изявление, че макар и християнин, Йоан е единственият човек, подходящ да го наследи в неговата престижна професия. Но Йоан използвал познанията си по философия и риторическите си умения в служба на Евангелието и завещал на Църквата безсмъртно наследство.

Св. Йоан живял в труден период от църковната история, когато Църквата се изправила срещу много ереси и противодействия, така че неговата дейност била многостранна и разнообразна. Той проповядвал толкова много, че бил наречен цар на проповедниците, но също така преподавал, грижел се и ръководел Църквата с несравнимо благоразумие и мъдрост. Той имал склонност към аскетичен и съзерцателен живот, но никога не отделял богословието от благочестието и практическия живот. Неговата цел била изграждането на човека, като Христовият дух се въплъти във всички християни като личности и като органично свързано тяло.

В съгласие с основните принципи на вярата и непоколебимо отстоявайки тяхното приложение, той смело порицавал много високопоставени личности, дори самата императрица. В резултат на тази своя позиция светителят бил подложен на преследвания и накрая починал в изгнание като мъченик... този велик благодетел на Църквата! Неговата жертва сложила печат на трудовете му, които го направили светец и верен съсъд на спасяващата Христова благодат.

Св. Йоан е практик и теоретик, пастир и аскет, ерудиран учен и предан вярващ. Неговите съчинения са може би по-многобройни от тези на всеки друг църковен отец. Те включват коментари върху цялото Писание, златни речи и проповеди за различни обстоятелства, богословски и пастирски беседи ­ цяло съкровище, предназначено за всеки човек и за всички времена.

4.     Заветът на тримата светители

Гореспоменатите факти ни помагат да очертаем иконата на тримата светители. Но тази икона, подобно на всички икони в нашата Църква, има мистагогичен, тайноведчески характер. Ние виждаме лицата на тримата светители не просто в тяхното историческо откровение, а в духовното им измерение. Ние сме приканени да изучим внимателно и да определим тяхното духовно наследство и завет.

От този ъгъл тримата светители са непоколебими стълбове на Църквата, неизчерпаем извор на християнска мъдрост и православно учение. Техният духовен завет бил даден най-напред на Православната църква и чрез нея ­ на всички християни и на целия свят. Какво точно е това християнско наследство?

Християнството е тясно свързано с древната или класическа елинистична култура. Първото е продължение и завършек на второто. Следователно, за да разберем какъв всъщност е духовният завет на тримата светители, ние трябва да го разгледаме в перспективата на класическия елинизъм. Необходимо е първо да открием духовното послание и постижение на класическия елинизъм и след това да определим правилно светоотеческия принос и завършек.

Класическият елинизъм изследвал разума или логиката на човека и космическото битие. Посредством философията и науката, и изобщо тяхната любов и стремеж към истината и мъдростта древните гърци се опитвали да разкрият разумния строеж на тварната действителност. Така те се изправили пред проблема за съществуването, за битието, и се мъчели да го решат посредством силата на разума. Те си задавали въпроса ­ защо има болка, поквара, зло, смърт. Ако човек е роден за живот, ако израства и достига зряла възраст, защо той не живее вечно? Защо в него има движение за връщане към несъществуване, когато човек по своята воля и желание обича живота? Какво е човек, какво е светът и каква е целта на тяхното съществуване?

Древните гърци давали два основни отговора на подобни въпроси. На първо място те казвали, че животът на човека и светът се движат в затворен кръг. Съществува нещо като "участ" (μοίρα, ειμαρμένη), неизбежна съдба на всички твари, които са подложени на промяна. Така древните гърци не само различавали тази участ, но дори я обожествявали и се прекланяли пред нея. Те я представяли като обяснение на човешките трагедии. Но това не ги удовлетворявало, и развили друг начин на действие, който ги довел до различен отговор. Те казвали, че отвъд този свят на съдбовност и промяна има друг свят, който е свободен, истински и неизменяем, и в който няма никаква сянка на промяна. Това е светът на идеалите и идеите, на истинското и божественото. Всъщност това е светът, към който човек действително принадлежи и за който той е предопределен. Това не включва, разбира се, човешкото тяло или материалните елементи на нашата същност, които са тленни и подлежат на загиване, а духовната страна на нашето битие, която е безсмъртна и нетленна.

По този начин древните гърци отделяли тварното и смъртно тяло от нетварната и безсмъртна душа и учели за безсмъртието и божествеността на човешкия дух. Това им позволявало да тълкуват смъртта по героичен начин в противоположност на фаталистичния. Смъртта била разглеждана като освобождаване на безсмъртната дута от смъртното тяло (σώμα), смятано за затвор. Обаче логическото заключение от този силогизъм не бил самоубийството ­ т. е. съзнателното еманципиране на свободния елемент на душата от неизбежно преходния елемент на тялото, защото душата била считана за отговорен хегемон на действията на тялото. Свободата, запечатана в душата, й давала власт и отговорност над тялото. С други думи, древните гърци притежавали етичен усет и отговорно отношение към тялото и материалната вселена. Ето защо те говорели толкова недвусмислено и доказвали толкова правдиво силата на добродетелите, които са ключът към небесното и творческо свързване на свободната душа с материалното тяло на човека и космоса.

Цялата хуманитарна образователна система на древните гърци, която станала основа на съвременното хуманитарно образование, била съсредоточена върху култивирането на добродетели в тялото и духа главно чрез етиката, което включвало отговорното и правилно разгръщане на свободната воля. Така животът бил разбиран като битка между добродетели и пороци, между господството на духа на свободата и принудителното господство на тялото. Това бил пътят, който обезпечавал влизането на човека във вечното царство на духовния свят. Освобождаването на душата от тялото чрез смъртта не довеждало автоматично до блаженството на духовното царство, защото човек трябвало да си пробие път към него чрез правилното упражняване на своята свобода. Ето защо древните гърци вярвали в метемпсихозата (μετεμψύχωσις) или преселението на душите от едно тяло в друго.

Това са някои от главните пътища, по които древният гръцки ум се движел, изправен пред проблема за действителността. И тук ние намираме тяхната конкретна слава. Но при окончателния анализ предложените решения не били решения. Първоначалният въпрос относно проблема за съществуването стоял без отговор. Нито унищожението вследствие на световната участ, нито напускането на душата от тялото в друго духовно царство представлявали истински решения. Гръцките философи се погрижили за формулирането на проблема за човешкото съществуване. Това е техният конкретен принос. Но те не открили решението.

Решението било дадено от св. отци на Църквата и особено от тримата светители. С това решение св. отци посочили ново измерение, което има за отправен момент и вдъхновение Христос. Тази насока дала на света ново духовно разбиране на действителността. Решението на проблема за човешкото съществуване, което св. отци на Църквата предложили, е обобщено в обновлението на света или възстановяването на човека по образа на Бога, който е напоен с живота в безсмъртието. Тримата светители учели, че човек е сътворен за велика цел: неговото участие в Божеството и вечния живот в Бога ­ всичко това е изразено с думата обожение (θέωσις).

Човекът е бил и е по същество добър, защото такъв е сътворен от Бога. Неговото тяло не е затвор и решението за неговото освобождаване от тлението е възкресението от гроба. По същия начин неговата душа не е в опозиция с тялото му, а е по-скоро създадена за него. Душата не може да стои гола, така да се каже ­ без телесна дреха, защото човек е психофизично цяло. Разрушаването или разпадането на целостта на човека означава загубата на човека, а загубата на човека означава загубата на света. Когато ние загубим някого от нашите близки, чувстваме, че целият свят е изгубен за нас, защото човекът е ключът към света. Ето това е, което традиционната народна погребална песен (μοιρολόγι) утвърждава с удивителен език. И в това ридание има голяма дълбочина ­ дълбочина, която отговаря на човешкото безпокойство, причинено от драмата на човешкото съществуване. Това ридание не се нуждае от нищо друго като решение на проблема за съществуването, освен връщането на мъртвия към живот: възстановяването на психофизичната цялост и интегритет на човешкото битие.

И въпреки това ние не можем да разберем как това може да се постигне. Ежедневният опит от промяна, разложение и смърт не ни позволяват да обърнем внимание на възможността за възкресение. Но точно тук иконата на тримата светители се появява. Те се явяват пред нас като свидетели на безсмъртието. Те са светила на вярата в Христос, която ни дава увереността във възкресението. Ако трагедията на човешкия живот е вкоренена в преживяването на болка, зло и смърт, решението на тази трагедия е вкоренено във вяра, любов и надежда в Христос. Точно това ни доказва наследството на тримата светители. Те са живи свидетели на възкръсналия Христос. Те взели светлината на Неговата благодат върху себе си и станали нейни светила, като я дали и на другите. Те изпитали в своя живот силата на възкръсналия Господ, Който е възкръснал за тях, за нас и за целия човешки род. Божествената благодат, дадена ни в Христос, е заветът на тримата светители към нас.

Троичният Бог се грижи за решението на всяка човешка трагедия, колкото и тежко и трудно да изглежда това. Какво е нашето участие и как ние определяме Божията благодат, която води от смърт към живот и от греховност към святост? Именно Църквата е тази, която посочва пътя. Чрез св. тайнства тя получава благодатта на Св. Дух, силата на новия живот на безсмъртието и обожението. Древните гръцки философи формулирали основните проблеми на човешкия живот и съществуване. Св. отци и учители на Църквата дали отговори на тези проблеми. Те разширили древната мъдрост на образованието (παιδεία) и добродетелта (αρετή), като отклонили нейната абстрактна идеологическа перспектива и я насочили към Троичния Бог и благодатта на спасителното домостроителство в Христос. Така те спасили древния свят от безпокойството и утопията на фатализма и суетата.

Днес нашият свят е стигнал до същата безизходица. Той става интровертен в своите интереси и абстрактен в своите идеали. Той губи прозорливостта към истината и добродетелите. Душата става материалистична в смисъл, че се стреми да печели все повече и повече; или когато тя наистина достигне до материално богатство, е държана в плен от апатията, отчуждението и самотата. Именно в този контекст ние откриваме още веднъж голямото наследство на трите светила или трите слънца на Божеството като най-велик дар. Тези отци държат ключа към нашия съвременен живот. Това е ключът към Христос, Божията благодат, която очиства, просветява и обожва нашия човешки род, като го води към Божието вечно царство на живот, истина и слава.

 

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

1. Св. Василий Велики, Шестоднев и други беседи, С., 1999.

2. Цоневски, Ил., Патрология, С., 1986,

3. Цоневски, Ил., Свети три светители, Църковен вестник, № 6, 1955.

4. † Стобийски епископ Пимен, Св. три светители, Църковен вестник, № 8-9, 1952.

5. Torrance, T. F., The Three Hierarchs and Christian Greek mind. ­ In texts and Studies, Vol.  III, 1984, рр. 87-96.

6. Archbishop Methodius, Christian Hellenism: The Classical Christian Heritage, Texts and Studies, Vol. I, 1982, рр. 214-217.

 

2002 г.

 

 

 





Още от "Православна мисъл":