ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Ние сме вирусът, или за нашата инфантилност

Ние сме вирусът, или за нашата инфантилност

2015-01-08, автор: Анелия Павлова, рубрика: Общество

comfort_01.jpg  

   Да си представим за миг, че животът ни не е организиран по начина, по който сме свикнали, а някак си по-просто - без технологии, без мостове, без водопроводи, без фабрики, без банки, без... каквото и да се сетите.  Какво би се случило с нас? В състояние ли сме да се справим със собствените си нужди и доколко? Ако тази задача на някой му се вижда твърде сложна, може да прибегне до елиминирането поне само на едно нещо - на електричеството, например. Или на някой отрасъл, да кажем - фармацията. Изглежда немислимо, нали... За някои хора е също толкова абсурдно да си представят живота без готови супи, памперси или телевизия. Феноменално е, че всичко това, без което сякаш не можем, е онзи павиран път без изход, където паветата са тези неща, на които отдавна и незабележимо за себе си сме станали роби. Слуги на материалната безсмислица, довела ни до един инфантилен начин на живот с минимум отговорности и максимум претенции.

   Човешката леност в своя безкраен стремеж към покой и безметежно съществувание ни е довела до форма на живот много близка до тази на паразитите. Тя ни е събрала в едни паразитически общества, наречени за благозвучие „градове", където сферата на услугите стои над всички други, т.к. човек се е постарал предварително да си ги измисли, за да може да имитира някаква трудова дейност. В повечето случаи, когато нещата, особено при бюрокрацията, могат да се решават качествено и ефикасно, това не се случва поради исторически задействания механизъм на осуетяване с цел подчиняване на индивида.

    Всъщност, инфантилността е намерила своето място и тук. Много важни решения в държавата и висшите институции се взимат от „важни" хора, които, уви не са лишени от въпросната инфантилност, която отчетливо си проличава всеки път, когато станем свидетели на приемането на някой безумен закон, чиито последствия отекват на гърба на народа десетилетия след свършения факт. Умишлено акцентирам върху този аспект на проблема „инфантилност", защото ми се струва важно да се научим да го различаваме в себе си и в тези, за които сме отговорни и да работим по преодоляването му.

   Големият човек всъщност първо е малък, даже много, съвсем безобидно малък. Той е мил, чист и невинен. Той е един неизписан лист хартия. От неговите родители зависи с какво съдържание ще се напълни и какъв човек ще стане. Тяхното действие, но и бездействие ще бъде мастилото на този празен лист и това ще отеква във вековете след тях из клоните на родословното му дърво. Оттук трябва да тръгнем, за да разберем важността на това пораснал ли е порасналият човек...

Инфантилът

   Не е задължително той да е с детско лице, нито с детски мисли. Напротив, много често е точно обратното. Мъжествен - даже прекалено, силен - даже много, но алкохолик или наркозависим. Типична изява на инфантилния персонаж. Любящ родител на дете инвалид, седящ с часове пред компютъра, за да играе на някаква електронна игра, вместо да се заеме с нещо градивно или  просто да отдели още време на детето си... Има също хора работохолици и кариеристи, които са не по-малко инфантилни от алкохолиците. Това може и да звучи шокиращо за някои, защото под „инфантил"  сме свикнали да разглеждаме човека, нежелаещ  (условно казано) да порасне и поеме отговорността за себе си, да се труди и създаде семейство и персонална среда.

   Милиони хора по света днес се причисляват към т.нар. кидалти (kid - дете, adult - възрастен) и ни най-малко не се притесняват от този „термин". Те могат с дни да не „излизат" от интернет, където се чувстват защитени и оградени от всякакви реални трудности в своя кибер-свят, със своите правила, парични знаци, закони, виртуални съграждани, съотборници или приятели. Където всичко е „наужким" и никой не отговаря за нищо. Чудесна алтернатива на истинското. А всъщност, едва ли... Всеизвестно е здравословното и душевно състояние на тези хора. Вече има написани доста книги, които разглеждат тази проблематика, но въпросът е как да не се стигне дотам, че човек да не губи ориентирите си. Как да се научи да поема рискове, да взима отговорни решения, да расте и крепне духовно.

   Нека не си мислим, че само кидалтът се причислява към огромното воинство инфантили. Познаваме достолепни хора, с благородни навици и уважавани професии, които обаче по отношение на околните или близките си са вдетинени и често пъти се държат неадекватно за белите си коси или заемания си пост. Не бива да се учудваме или държим осъдително, защото трябва да съзнаваме, че твърде често и ние самите се проявяваме подобно на обектите от нашето наблюдение. Например, майка, която се сърди на малолетното си дете, очевидно се държи инфантилно. Или пък някой бизнесмен със свръхскъп автомобил, който държи да бъде забелязан с „играчката" си. Аналогично е поведението на много от дамите, които не жалят средства за модерните напоследък корекции на усти, носове и други „елементи на имиджа". Болестта на „егото" ни често се разкрива в пристъпи на егоцентрично поведение с истеричната нотка на доминиращото мнение: „Аз съм номер едно, а всички останали са нули".

Обществото

   Проявите на инфантилност в съвременния живот са масови и най-разнообразни. Една от причините за това се крие в нашето отношение към модерните технологии, които призвани да облекчат ежедневието ни, всъщност ни дават време, което не напълваме със смисъл, но точно обратното - изпразваме от смисъл...

   Разглезеното ни общество, което не знае какво е война, епидемия, суша, студ и недоимък,  постоянно се оплаква от хронична умора, нисък жизнен стандарт и нулева мотивация. Нашите малодетни семейства в условията на грандиозните достижения на техническия прогрес не успяват да просъществуват и една „петилетка", за което си намират най-разнообразни причини. Нашите деца не растат, а само се състаряват. Те си остават деца, защото ние сме деца - страхливи, недоволни, безотговорни и слабохарактерни. Всичко, на което ги учим, е това, което им показваме. Ние им даваме възможността да притежават огромни количества материални екземпляри, разрушващи неукрепналите им тяло и дух. Ние ги тъпчем преди да са огладнели за каквото и да е... ние сме техният поведенчески модел... ние сме вирусът... Ние ще отговаряме пред Бога за това, което правим с децата си. Всяко готово решение, всяка излишна информация, всяка тежка дума, всеки неуместен жест - всичко има своя огледален образ в пространството и времето. Нищо не остава скрито и нищо не се разтваря във въздуха. Достатъчно е да прочетем биографиите на който и да е велик гений или диктатор (без значение...) - веднага ще се открои семейната среда като инкубатор на съответните качества.

Трудът

   И сега е моментът да се върнем към началото - нека си представим един живот без всички т.нар. „удобства". Ще можем ли да си запазим "правото" на инфантилност и в тези условия или ще бъдем принудени с тежък труд да си вадим хляба? Ще можем ли да раждаме когато си искаме? Ще можем ли да се запасяваме с храна, вода, дрехи, лекарства? Ще има ли изобщо такова понятие като „инфантилност"?  Със сигурност - не, отделните случаи не са част от явление. Защото копаенето на кладенци, обработката на земята, ръчният труд и пълната зависимост от стихиите правят хората други. Трудът дисциплинира,  а близостта до природата смирява. Защото оставен сам на себе си и Божията милост, човек е в състояние да вижда по-ясно значимите неща и да ги отделя от незначимите.

Егоизмът

   Днес във времето на потреблението и индивидуализма всеки се стреми да се изолира, за да се защити от домогванията на външния свят. Основен стремеж е постигането на максимален комфорт и покой. Това е следствие на масовия инфантилизъм, или иначе казано „емоционално състояние с проява на поведенчески характеристики на детството".  Бягството от отговорност при взимане на конкретни решения, избягването на работа, свързана с физически усилия, прехвърлянето на личната вина върху други, обидчивостта, избухливостта, липсата на търпение, нежеланието за полагане на грижи за някого са само малка част от типичните белези, които носи инфантилният човек. Всъщност, ако се вгледаме още малко, ще видим, че всеки от нас в дадени ситуации може да се прояви по подобен начин. Някои наричат това «здравословен егоизъм» или «самозащита». Но това е далеч от истината. Всеки християнин знае, че егоизмът се корени в гордостта, която е питателна почва за всички грехове.

Уменията

   Съвремието ни налага да управляваме или поне да ползваме грамотно разнообразните технически средства, измислени от нас самите. Трябва да разбираме едва ли не от всичко, което присъства в живота ни - музика, приложни изкуства, дърводелство, чужди езици, спорт, механика, банково дело, фармация, шев, архитектура, агротехника, дизайн и множество други неща. Добре и душеспасително е да приучаваме децата от най-ранна възраст към различни видове дейности, защото всяко умение е още една врата, още един шанс за самореализация, но и още едно стъпало, отдалечаващо от инфантилния начин на мислене.

   Всяко умение е полезно и за нас, и за тези, на които сме призвани да служим, за тези, които обичаме и които ни обичат. И ако повече неща умеем, повече ще бъде житейската ни смелост. И ако повече е смелостта ни, повечето от нас няма да се уплашат, ако трябва някой по-слаб, родината или вярата ни да бъдат защитени.

 





Още от "Православна мисъл":