ЛЕСТВИЦА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

РАДОСТТА ОТ ВЯРАТА

Ставр. ик. Димитър ЙОРДАНОВ
ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

ВЪЗКРЕСЕНИЕ И ЖИВОТ

Проф. к.б. Тотю КОЕВ
ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

ЗА ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

Св. Йоан Дамаскин
 

ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Теология » Прославата на Кръста

Прославата на Кръста

2015-03-14, автор: Сергей Худиев, рубрика: Теология

 

199054.b.jpg

Апостолите, светите отци, а впоследствие и цялата богослужебна традиция на Църквата отдава прослава на Кръста във възможно най-възвишени форми. Св. ап. Павел „слави" Кръста, преподобният Ефрем Сириец се хвали с Кръста и произнася дълго слово с определения за Кръста, няколко от които ще цитираме и тук:

Кръстът е възкресение на мъртвите. Кръстът е упование на християните. Кръстът е тояжка за хромите. Кръстът е утешение за бедните. Кръстът е юзда за богатите, поваляне на горделивите. Кръстът е паметник на победата над демоните, ръководител на младите. Кръстът е надежда за отчаяните, кормило за плаващите. Кръстът е пристан за връхлетените от буря, стена за обкръжените от врагове. Кръстът е баща на сирачетата, съветник на правдивите. Кръстът е утешение на скърбящите, пазител на младенците, слава на мъжете, венец на старците." В същия тон добавя своите мисли и св. Теодор Студит: „Кръстът е богатство - най-скъпоценното от всички богатства. Кръстът е най-защитеното прибежище за християните. Кръстът е най-благото бреме, положено върху плещите на учениците Христови. Кръстът е пресладко утешение за душите на скърбящите. Кръстът е помирител и посредник между небето и земята. С Кръста е победена смъртта, а на Адам е върнат животът".

Вече сме навикнали да слушаме това, но през времето на апостолите и дори по времето на отците тези слова са звучали като предизвикателен призив. Кръстът не бил свързван с нещо славно и победно. Тъкмо обратно. Кръстът бил символ на ненавист и ужас.

Още от времето на Каин човеците  са изобретявали многобройни способи за отнемане живота на ближния; технологиите за прилагане на смъртни наказания постоянно са се развивали и разгръщали в своите форми на приложение.

В древността, както и по-късно - през средновековието, извършването на смъртно наказание било нещо като публично представление - то съдържало определени режисьорски похвати и вид театралност. Подсъдимият бил подлаган на смърт под вторачените погледи на тълпата - най-вече за да бъде внушен достатъчно силен страх, у когото това било потребно. Но осъденият и изправен пред своята смърт получавал нещо като публична трибуна: той имал правото да изрече слова, които хората да запомнят, да хвърли последни упреци срещу своите палачи или да провъзгласи правотата на своето дело. Томас Мор, изкачвайки се на ешафода, възкликнал: „Умирам като верен слуга на краля, но най-вече - на Бога!", и тези слова - на човека, поставящ дълга пред Бога над волята на монарха - впоследствие ще се цитират поколения наред.

Главата на Мор била отсечена. Когато тежки остриета разсичат кожата, гръбначните прешлени, нервите, мускулите, артериите, а главата пада свободно в количката, осъденият няма възможност да почувства болка. Човек е в състояние мъжествено и напълно уверено в собствената си невинност да приеме подобна смърт, както е постъпил и Томас Мор. В подобен случай смъртта се превръща в триумф, демонстрация на мъжество и крепкост, които задължително ще впечатлят хората.

Римляните обаче съвсем не желаели наказанието на техните противници да се превръща във вдъхновяваща демонстрация на героизъм пред лицето на смъртта. Както и в предшестващите ги империи - асирийска, вавилонска, персийска, македонска - те знаели как да предизвикват смърт, без да допускат и най-малката възможност за признак на „красота", героизъм, романтичност. Било предвидено всеки, противопоставящ се на властта им, да умира не само мъчително, но и позорно - в осъдените не бивало да остава нито капка сила, нито капка достойнство; задължително било смъртта им да предизвиква единствено отвращение и ужас у околните.

Ето защо отначало бичували човеците със специални камшици, към които били прикачвани оловни кукички и остри парчета от кости, вследствие на което тялото ставало на парчета, а накрая върху гърба поставяли тежката дъска на разпятието и приковавали дланите и нозете с големи гвоздеи...  Подобен подход съвсем не оставял възможност за каквито и да било вдъхновяващи слова или красиви легенди.

199052.b.jpg

Това представлявало пределна форма на поражение и безчестие. След такъв тип смърт най-доброто било да се освободиш от всякакъв спомен за екзекутирания като от нещо отвратително и позорно. Но ето че отвратителният инструмент за смърт - инструментът за ужасни мъчения - става символ на надежда. По какъв начин?

Бог го превръща в средство за спасение. Бог приел човешка плът в образа на нашия Господ Иисус Христос - Човек, подобен нам във всичко друго освен греха. И именно този Човек приел смъртта - страшната и отвратителна смърт на Кръста - заради нас човеците и заради нашето спасение. Той постига победа и създава Царство, но това съвсем не са победа и царство, каквито хората обикновено желаят и каквито са искали да имат и Неговите съвременници.

Победите в този свят ги постигат тези, които използват насилие - които могат да заповядват на своите легионери да вършат кланета, да избиват и да разпъват, когото поискат. Тези, които имат в свое подчинение по-голям брой легионери.

Христос постигна победа, ставайки жертва на насилие. В света побеждават тези, които размахват смъртта на върховете на своите копия и мечове; Христос постигна победа, приемайки смъртта. Разпети Петък - денят, в който човеците убиха Бога - стана денят, в който Бог спаси човеците.

Царствата на този свят - и римляните отлично са разбирали това - се крепят на насилието. Техните управници принуждават хората да им се  покоряват чрез страх от страданието и смъртта. Христос съгради Царство, което се крепи на доверието и любовта; не като заплашва, а като убеждава; показвайки Себе Си не като страшен воин с размахан меч, а най-вече като Човек, смирено приемащ смъртта  заради другите.

И това Царство побеждава; три века по-късно сам римският император прекланя глава пред Кръста. И то ще удържи победа във вечността - когато, по думите на преп. Ефрем Сириец: „Кръстът ще се яви на небето с цялото ангелско войнство, озарявайки от край до край цялата земя по-силно от слънчевата светлина и възвестявайки пришествието на Владиката Христос".

Прославяйки Кръста, ние прогласяваме вярата си в това, че в крайна сметка победата остава не за насилието, което използва принуждения и заплахи, а за любовта, приела кръстната жертва. И в творящия насилие свят ние заставаме на страната на тази любов, защото като членове на Христовата Църква принадлежим на бъдния век, където насилие няма да има - ще има само любов.

www.pravoslavie.ru

Превод: Анжела Петрова

 





Още от "Православна мисъл":