ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » За най-важното...

За най-важното...

2015-08-19, автор: Владимир Легойда, рубрика: Общество

Father_Son.jpg

Най-простите, най-разбираемите и същевременно най-важните истини-правила нерядко са и най-сложните за изпълнение. Пробвайте например да станете добри. Очевидно това е и добре, и правилно. Едва ли биха се намерили на света хора, които биха отхвърлили идеала на добротата. Но... как да стана добър, ако виждам, че не съм? Христоматийният за християнина отговор е: съблюдавай заповедите. Така е, но съществува проблем - евангелските заповеди веднага проявяват в мен неспособността да ги изпълнявам. И колкото повече се старая да ги следвам, толкова по-ясно разбирам колко съм далеч от тях.

Да кажем, че в Евангелието просто, разбираемо и напълно еднозначно се казва: каква заслуга имате, ако обичате онези, които ви обичат, научете се да обичате враговете си (вж. Мат. 5:43-46). Но в себе си разбирам, че даже любещите ме не мога да обичам така, както съм длъжен. Да вземем много важната заповед за почитането на родителите. Изпълнението и е вид индикатор за човечност и добрина, норма, под която не трябва да слизаме независимо от обстоятелствата. Дори за най-последните мерзавци мама е нещо свято. Но доколко лесно е изпълнима тази проста заповед не на теория, а на практика? Особено по отношение на възрастните родители, които не винаги бързо схващат, трудно чуват, понякога объркано си изразяват мислите... С ужас откриваш, че всички тези старчески немощи ужасно те дразнят и че прилагаш огромни усилия да не  изпуснеш раздразнението си навън. Но все едно го изпускаш, фиксирайки безволно какъв си мерзавец... И какво да правим със заповедта за любовта и почитта към родителите?

В интернет има един известен късометражен филм - «Какво е това?». На една пейка седят двама мъже - възрастен и млад. Възрастният гледа към един врабец, кацнал на близкия храст и пита младия: «Какво е това?». Мъжът отговаря: «Това е врабец». Възрастният отново пита: «Какво е това?». После още веднъж. И още веднъж. И още... Младият отговаря все по-раздразнено, докато не извиква: «Татко, защо всеки път ме питаш какво е това? Вече десет пъти ти казах - това е вра-бец!» Бащата внимателно го поглежда и мълчаливо става и отива в къщата. Връща се със стара протрита тетрадка, дава я на сина си и му казва: «Чети наглас». Синът чете: «Днес заедно с тригодишния ми син, се разхождахме в парка. Един врабец кацна пред нас. Синът ми двадесет и един пъти ме попита: «Какво е това?», а аз двадесет и един пъти му отговорих, че това е врабец. Всеки път, когато ме питаше, аз го прегръщах отново и отново. И изобщо не се сърдех на моето малко момче...». Синът известно време мълчаливо седи, а после виновно прегръща и целува баща си.

Тази  мъдра и трогателна история е невъзможно да се гледа без сълзи, но знаете ли кое е най-ужасното? Гледаш видеото, плачеш... и изведнъж те извиква майка ти, а ти отговаряш: «Абе какво искаш? Не виждаш ли, че съм зает?» И такова раздразнение ти идва... И как да станеш добър?

... Още един вечен проблем е очакването на благодарности за някоя свършена добрина. Или дори само за това, че си успял да обуздаеш раздразнението си. Постоянно чакаш и се обиждаш, ако не дочакваш. Даже има такава поговорка: «Не прави добро - ще намериш зло». Дейл Карнеги[1] в една от книгите си, станали популярни у нас през 80-те години, пише: «Иисус Христос за един ден изцелил десет прокажени - колко от тях Му благодарили? Само един. Когато Христос се обърнал и попитал учениците си: «Къде са останалите девет?» - оказало се, че те изчезнали. Тръгнали си без нито една благодарствена дума. Позволете ми да задам въпроса: защо вие или аз трябва да получим по-голяма благодарност за нашите малки услуги отколкото е получил Иисус Христос?» Естествено, Карнеги не е най-големият авторитет за християнина, но си струва да се вслушаме. Важен е и самият факт, че американският психолог в качеството на аргумент споменава Христос и евангелския сюжет. С други думи - за себеоценка е нужен някакъв критерий, образец за сверяване по него на постъпките, мислите и чувствата... Иначе няма как да се получи не само да станем добри, но дори да разберем кога сме постъпили добре, а кога зле.

Този критерий е Христос. Започвам да разбирам какво е имал предвид Достоевски в писмото си към Н. Д. Фонвизина: «Aко някой би ми доказал, че Христос е извън истината и истината действително се окажеше извън Христос, аз все пак бих предпочел да остана с Христос, отколкото с истината». Да оставим настрана споровете за богословската (не)коректност на мисълта на великия писател. Но когато изведнъж започваме да изпитваме съмнения в някои аспекти на вярата (задгробния живот и др.) те така или иначе отстъпват пред въпроса: «Кой или какво може да е вместо Христос? И как може без Него?»

Никак. Точка.

 

Превод: Анелия Павлова

~*~

Линк към видеото, което се споменава в статията:

https://www.youtube.com/watch?v=dG-qx0goRv8


[1] Дейл Брекенридж Карнеги е американски писател и лектор, създател на известни курсове за личностно развитие (английски: self-improvement)

 





Още от "Православна мисъл":