ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » Животът като чудо

Животът като чудо

2015-09-18, автор: Игумен Нектарий (Морозов), рубрика: Общество

Животът като чудо. И няма как другояче - той си е чудо.

KatoChudo.jpg

Вглеждайки се понякога в отминалите години от живота си, пък и нерядко в неотдавнашните дни, не мога да не се замисля колко удивителни свидетелства за милостта Божия крият фактите и събитията в нашия живот. Когато с хората се случи нещо неприятно, било то болест, злополука, загуба на близък човек,  повечето от тях са склонни да си задават следния въпрос: „Защо трябваше да се случи това?". Но лошите неща никога не се случват безпричинно - за всяко лошо нещо се намират многобройни естествени обяснения, като се започне от околната (природна) среда и състоянието на обществото и се стигне до всичко онова, което се проявява в самата душа на човека, в начина му на живот и отношението му към околните. Но нека да кажем нещо и за доброто...

Как ражда своята рожба жена, която години наред се е молила за това, при все че лекарите са й казали, че е безплодна? Как оздравява след първата си изповед и първото си причастие безнадеждно болен човек, когото лекарите дори не са пожелали да оперират, нито пък са се решавали да му дават ненужни медикаменти, а накрая правят изследване и не могат да повярват: у болния не е останала и следа от онова, което били открили у него само няколко дни преди това?

Как наркоман, попадал нееднократно в реанимацията поради предозиране,  всеки път след това успява да се домъкне някак до храма, макар и във все по-ужасен вид, почти загубил образа си на човек, за да се покае за нечовешкия си начин на живот, и накрая престава да бъде роб на инжекциите и се превръща в добропорядъчен, благочестив християнин?

Как да намерим обяснение на всичко това? И нещо повече: как да повярваш в реалността на всичко това - пък дори и да си бил очевидец на подобни примери? Нито ще намериш обяснения, нито ще повярваш, ако първо не откриеш Този, Който твори такива чудеса, и не повярваш - в Него и на Него.

Животът е пълен с чудеса. Наситен е с неизразимо удивителни и изключително убедителни доказателства за Божията любов. Но така или иначе най-убедителното и най-удивителното сред тях си остава самият живот като такъв - нещо, което обаче рядко се възприема като дар, схващаме го по-скоро като някаква даденост и нищо повече от това.

Оказва се обаче, че се срещат - макар и много по-малко в сравнение с броя на самите чудеса - и такива хора, които притежават силата да разпознават чудото,  да вникват в него, да го приемат не като някаква случайност, или по-точно умеят да го разграничават с подобаващо внимание, вместо да го пренебрегват. Става ясно, че способността да видите чудото и повярвате в него е също така своего рода чудо...

Какво ни пречи да виждаме чудесата и самия живот като чудо, какво закрива очите ни и сякаш лишава хората понякога не само от духовното, но даже и от най-обичайното, физическото зрение? Няма съмнение, че главната причина за подобна слепота е неверието у невярващите и липсата на трайна и истинна вяра у тези, които по един или друг начин са повярвали.

Спомням си как в любимите ми преди години романи на Ремарк всеки път страшно ме оскърбяваше - или по-точно, причиняваше ми болка - спорът на автора с Бога, битието на Когото той по такъв начин отричаше (именно спор, не просто отрицание: много яростен, много разгорещен и личен). Ту един, ту друг от неговите герои повдигаше постоянния за творбите му централен въпрос: къде е Бог, щом има война; нима всички текущи събития на планетата не са свидетелство, че Той не съществува?

Оскърбява ме, кара ме да изпитвам раздразнение същият този въпрос, когато слушам той да бъде възпроизвеждан и днес във всевъзможни вариации от какви ли не хора, в това число и такива, които изобщо не познават творчеството на Ремарк. Сякаш не лично те, не всички ние отговаряме за това, което се случва с нас, сякаш не ние самите и себеподобните на нас се явяваме творци на своето щастие, а най-вече набезите на нещастието! Опитайте се да отнемете някому свободата, когато му се е приискало да следва своите прищевки! Опитайте се да напомните на някого за отговорностите, които носи във връзка със своите желания и избор - особено що се отнася до последствията от тях!

Щом всичко е толкова лошо, толкова ужасяващо, за нас става ясно, че Бог не съществува. Ако Него го имаше, тогава независимо от нашите дела, Той щеше да се погрижи да ни бъде добре. Това е накратко формулиран мирогледът на мнозина хора със слаба вяра, и най-вече на атеистите.

Не мога обаче да си обясня кое от двете всъщност е по-лошото: тази странна „наивност", която дори не е детинска по своя характер, ами просто една безумна мисъл на непознаващите Бога, или упреците от устата на хора, които Го приемат - в крайна сметка те изповядват правилата на тази вяра със собствените си уста.

„Защо Господ е допуснал това?", „Защо Той е оставил нещата да се случат така?", „Къде е Неговата милост?", „Къде е Неговата любов?", „Защо е толкова немилосърден, дори жесток?..." Тези въпроси не съм ги измислил аз, просто цитирам само част от многото подобни, които като свещеник и „просто като човек" съм принуден да слушам. 

Даже по самото им съдържание можем лесно да преценим, че те биват задавани от хора, които само до известна степен допускат, че Бог съществува, или както веднъж се изрази един мой приятел: „Подозират, че Него го има."

И най-странното е, че тези въпроси не престават да звучат - било то по време на изповед или след нея, когато човек намира отговор на лично засягащия го към дадения момент въпрос: защо при него конкретно или като цяло в живота му всичко върви така зле. Намира отговора, но така и не му достига желание да го чуе.

Не желае, съвременният средностатистически човек - даже да е вярващ, даже да е християнин, даже да е въцърковен - категорично не желае да разбере, че всички болки и скърби, случващи се в живота му, са следствие, от една страна, от онова зло, в който светът лежи поради грехопадението на нашите праотци (а чрез тях - и поради нашето собствено), а от друга, вследствие съдържанието на собственото сърце, което буквално като магнит се е прилепило към греха.

Но как ще продължим, ако не пожелаем да разберем? Накъде в живота без това познание? Как да променим живота си без него? В крайна сметка едва когато осъзнаеш, че причината за всичко най-лошо поне отчасти е заложена в самия теб, тогава ще можеш поне отчасти да поправиш тези неща. Понякога хората питат свещеника: „Как да разбера дали имам истинска вяра?" Ето ви един отговор: „Ако успееш да вникнеш в казаното по-горе, значи ти, разбира се, имаш вяра. Ако ли не успееш... тогава отговорът отново е очевиден."

Ясно е... Ясно е, че трябва да помниш, че животът не е даденост, а дар. Че Господ не ти е длъжен за нищо, ти си всъщност Неговият длъжник - също както онзи длъжник от притчата за талантите. При неприятни събития в твоя живот на теб ти се предоставя повод да се обърнеш навътре към себе си, да потърсиш причините в себе си, да очистиш до дъно душата си.

И тогава ще се сдобиеш със способност да не се жалваш и да не подхождаш с негодувание, да не сипеш хули срещу Бога в спохождащите те изблици на малодушие и немощ, а да превръщаш и изпитанията, и болките, каквито и да са те (всякакви!), в нещо, дадено за твое благо. И да различаваш свидетелствата за Божествената милост и любов. И да виждаш чудесата. И самия живот да възприемаш като чудо.

И няма как другояче - той си е чудо.

Pravmir.ru

Превод: Анжела Петрова

 





Още от "Православна мисъл":