ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР'2016 (СТАНОВИЩА). ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА И АВТОНОМИЯТА

ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР'2016 (СТАНОВИЩА). ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА И АВТОНОМИЯТА

2016-03-21, автор: † Серафим (Кикотис), Митрополит на Зимбабве и Ангола, рубрика: Общество

Zimbabve1.jpg

Проблемите и пречките за укрепване на единството на Поместните православни църкви, които съществуваха някога, продължават да съществуват и днес. Както красноречиво акцентира в своя реч през 1972г. високопреосвещеният старец Ефески митрополит Хризостом: "Очакваме от Светия и Велик Събор на Православната църква да прояви смелост не само по този или онзи въпрос на съвременната църковна реалност, но най-вече смелост в следното: дали най-различните въпроси, които ще бъдат обсъждани чрез дискусия, ще се опитаме да ги изследваме и да намерим решение особено на тези, които изглежда, че са най-острите за съвременното Православие. И като казваме "остри", влагаме в тази дума нейното истинско значение.

Решаването на тези проблеми ще помогне на Православието да излезе от своята безизходица. Ще ни отведе до възстановяване на нормалните условия на живот в света, както и в единородните институции на християнството. Същевременно, ще си отдъхнат и душите на вярващите, които се намират в криза на своята съвест и се скандализират, когато срещат в Православната църква, с която са не само институционално свързани, но главно в която вярват, аномални и неестествени положения.

Въпроси например като диаспора, автономия или свикваща (координираща) функция (του εκκλήτου) като канонична и историческа привилегия на Вселенската Константинополска патриаршия, или дори тълкуването на 28-о правило на IV Вселенски събор и др. са наистина бодливи проблеми, но същевременно и значими, доколкото последствията им са нещо повече от негативни за цялото Православие, по причина на тяхната сложност. Следователно би трябвало на всяка цена Светият и Велик Събор да намери куража да се изправи пред тези проблеми, да ги обследва в дълбочина и да ги разреши, като това би било от голяма полза за православното изпълнение и за самото Православие" (Ορθόδοξοι Κατόψεις,  Τέρτιος, 1991, стр. 173 ­ 174).

Православните църкви направиха опит да изпитат своето видимо единство и общо свидетелство в съвременния свят чрез Всеправославните конференции (съвещания ­ според преводите от руски ез., б.пр.), които последваха, без обаче те да успеят да бъдат заедно чрез функционирането на един постоянен Междуправославен секретариат, който да координира общата дейност на Православните църкви сред съвременния свят. Тоест, тези Междуправославни комисии от миналото, като съществуващата за подготвянето на дневния ред на Всеправославния събор, се ограничават единствено до изготвянето на текстове (проектотекстове, които тук публикуваме, б.р.). Изключение прави само изготвянето на всеправославно решение за работата на Епископските събрания в диаспората, които съответно са действащи или не, и за съставяне на Всеправославна комисия по Биоетика, за която се взе решение през 2008 г., но оттогава изминаха седем години без нищо да се случи.

В повечето случаи представителите на Православните църкви се срещаме при някакви извънредни обстоятелства или инцидентно при диалозите си с римокатолици, англикани, дохалкидонци, лютерани и старокатолици, или по междурелигиозни срещи, където в повечето случаи представяме съвсем различни позиции, оставяйки така впечатлението, че православният глас на едното Православие не винаги е и общ, но често пъти различен, а понякога дори противоречащ си, подобно както това е в сферата на протестантството. Тоест досега в повечето случаи не съществува от страна на Поместните православни църкви съработничество и подготовка за обща позиция и работа по актуалните проблеми на нашето съвремие, във връзка с междуцърковния и междурелигиозния диалог, или дори просто по социални въпроси, като тези за мира, войните, бедността, опазването на природата, тероризма, болестите като спин и др. подобни хуманни дилеми. Налице има винаги съществени общи провъзгласявания (комюникета и др., б.пр.) при срещите (Синаксиси) на нашите Предстоятели, но ни липсват инициативи за обща православна дейност.

За съжаление, с категоричност заявявам, че православните, когато участват в някой църковен диалог или междурелигиозна среща, не се срещат предварително помежду си, за да излязат с общи позиции, а там, където се случи да направят това, го вършат повече от необходимост. Чисто и просто, в повечето такива случаи сами се уверяваме в своите разногласия.

Въпреки това, ние трябва да бъдем оптимисти точно за обратното, за положителните перспективи, стоящи пред Православието. В този дух говори и покойният професор Никос Мацукас, когато подчертава, че: "И православните, и инославните богослови проявяват особен интерес към естеството на проблемите, пред които често се изправя Православната църква в опита си да загърби породилите се индивидуални национални различия и прескачания на юрисдикции, и в стремежа си единството на Автокефалните църкви да остане непревземаема реалност.

Мненията на богословите (православни и инославни, б.пр.) в случая са различни, но и тези, които са най-крайни (като напр. римокатоликът В. Шулце, който вижда голяма, почти неизлечима слабост в Православната църква, защото при нея няма централен авторитет, централна власт) не омаловажават факта, че единството във вярата и в любовта сред Автокефалните православни църкви не е опасно разклатено. Според Ернст Бенц (Калогирос Йоанис, Έννοια της οικουμενικότητας της Ορθοδοξίας εν σχέσει προς τας εθνικάς αυτοκέφαλους εκκλησίας, стр. 242 ­ 250), така или иначе слабите страни на Православната църква, като напр. политическия натиск върху отделни нейни територии, национализма (етнофилетизма) и отмъстителност в сферата на юрисдикцията, не представляват непреодолими трудности, които да могат да нанесат непоправими вреди на нейното единство. [...] Въпреки всички тези различия и напрежения между Автокефалните православни църкви, изследователят не може да не признае неоспоримия факт, че единството във вярата и любовта не е сериозно застрашено от това външно разтление, което трябва да се разглежда като естествен резултат от греховността и злонамереността на историческите обстоятелства.

Така Православната църква по своята природа е съборна и вселенска, като в същото време, поради относителната природа на историческите факти, тя е разделена на отделни поместни юрисдикции. Това наистина е един светъл пример за разпокъсаното без всякакво единство Протестантство и за затворения в някакво централизирано единство Римокатолицизъм. Следователно в живота на Православната църква звучи оригиналът на древната апостолска традиция. Именно затова отговорността на Православната църква пред останалото християнство е особено голяма и Тя е длъжна на дело ясно да показва, че всички напрежения и нанесени є вреди не могат да навредят на нейното единство, както и на тежестта на нейното присъствие и свидетелство (в света), стига в нея да има единство във вярата и любовта. Само тогава, без празнословия и лицемерни прояви, Тя може да бъде наследница на Поместните църкви от апостолското и след-апостолското време, верен носител и продължител на християнското Откровение.

Горчиви са знанието и опитът на православните от съществуващото напрежение между Патриаршиите на Москва и Константинопол, главно през десетилетката на периода 1950-1960 г.; от горчивите отношения между Руската църква и Задграничната Руска църква; както и от различията на богословските възгледи в някои групи и фракции от православния свят, които достигат понякога до пълна самоволност. Въпреки това, в течение на историята на Автокефалните православни църкви нямаме горчиви и особено сериозни напрежения, които да биха означавали приключване на Нейното единство във вярата и любовта. Това положение на единство, което невинаги е разбираемо само по себе си, Православната църква трябва да опазва невредимо през огън и сълзи.

Другото ползотворно присъствие на Православната църква всред християнския свят, дори и сред хората от други религии, е диаспората. Тук става въпрос за една демиургична инвазия в сферата на еманципираната съвременна култура, която все повече не черпи вдъхновение от метафизичната (свръхприродната) святост. Така църковната дейност в диаспората носи не само единство на всяка една национална група, но същевременно и пример за православно единство сред света на инославните. Съвременното икуменическо движение придобива една особена колоритност чрез цвета в него на разнородната православна диаспора, разсеяна в европейското, американското и като цяло, в междуконтиненталното пространство.

Затова в сферата на Православната диаспора, независимо от различните проблеми и разрушителни тенденции на нашето време, човек открива най-ярки вселенски (съборни, б.пр.) преживявания. А богослужебните православни тържества стимулират инославните изследователи да се ангажират и да започнат да се занимават, в една или друга посока, с православно благочестие и духовност" (Οικουμενικη Κινηση, Ιστορία και  Θεολογία, Солун, 1984, стр. 228-231).

В периода 11-16 ноември 1990 г. в Православния център в Шамбези, Женева, се събра Първата междуправославна подготвителна комисия на Четвъртото предсъборно всеправославно съвещание, за да разгледа темата за ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА.

Секретарят по подготовката на Светия и Велик Събор на Православната църква ­ високопреосвещеният митрополит на Швейцария г-н Дамаскин, в своите въведителни думи пред Комисията, каза следното:

"Православната диаспора е едно ново, динамично и автентично измерение на съвременното присъствие и свидетелство на Православието и със сигурност не се изчерпва само с тесния кръг от специфични юрисдикционни проблеми, които се повдигат толкова обстойно и очевидно във всяко едно изложение по темата, от страна на Поместните светейши Православни църкви.

Свои изследователски изложения по темата за Православната диаспора изпратиха: а) Вселенската патриаршия; б) Александрийската патриаршия; в) Антиохийската патриаршия; г) Руската патриаршия; д) Румънската патриаршия; е) Еладската църква и ж) Църквата на Полша.

Руската църква изпрати също и "Коментари по изследванията на Поместните православни църкви", като отговор към изложението на Александрийската патриаршия. Свое второ допълнително изложение изпрати и Румънската църква. Всички изложения на гореспоменатите Църкви бяха грижовно преведени от Секретариата по подготовката на Събора на гръцки, руски и френски език и бяха приложени в папките на участниците.

Въпросът за Православната диаспора е разгледан в изложенията на Поместните православни църкви съответно по аналитичен или по описателен начин, като във всички се приема за един от най-сериозните съвременни проблеми, стоящи пред Православната църква".

Въз основа на представените изложения митрополит Дамаскин анализира спецификата на проблема, за да изведе различните критерии, спрямо които е разглеждан въпросът за Православната диаспора при подходите на различните Църкви.

Класификацията на тези критерии по категории е следната:

а) Критерий за каноничност. Според него правилното уреждане на юрисдикционния проблем за Православната диаспора може да се базира само върху свещените правила (канони) на Вселенските събори и на тяхното непрекъсваемо и вселенско прилагане в Православната църква до ново време. А това са свещените правила 2-ро и 3-то на Втория (Константинополски) и 28-мо на Четвъртия (Халкидонски) вселенски събор, в комбинация и с последващата църковна практика.

Съгласно този критерий, канонично предоставено право за надхвърляне на административната юрисдикция притежава само почитаният на Изток чрез Източните презвитерства (Патриаршии) Вселенски престол. С правило 28-мо на Четвъртия вселенски събор само на този престол се признава право на надхвърляне на юрисдикцията му към юрисдикции в Азия, Понт и Тракия, каноничното право на хиротония "от векове наред" на епископи "сред варварите". Докато останалите древни Източни патриаршески престоли, както и по-новите Патриаршии и Автокефални църкви имат ясно очертани граници на каноничния си диоцез.

Каноничният критерий се поддържа от църквите на Константинопол, Александрия и Гърция, на основата на съчетание с правила 2-ро и 3-то на Втория (Константинополски) и 28-мо на Четвъртия (Халкидонски) вселенски събор. Този критерий обаче директно се отхвърля от Руската църква чрез различно тълкувание на съответните свещени правила, а индиректно ­ от изложението на Румънската църква, където се прилагане принципът на етническата принадлежност.

б) Критерий за етническа принадлежност. Той се развива от Руската и Румънската църква във връзка с критерия за мисионерство, въз основа на 34-то Апостолско правило и на правило 2-ро на Втория вселенски събор. В тълкуването на тези Църкви се изтъква националността и мисионерството като канонично утвърдени критерии за надхвърляне границите на каноничната юрисдикция на Автокефалните православни църкви и за упражняването от тях на извънгранична административна юрисдикция в Православната диаспора.

в) Пастирски критерий. Той представлява основната канонична ос в изложението на Антиохийската църква чрез изтъкване на пастирското единство по места на Православната диаспора, на основата на каноничната традиция и на местната съборна система, като надмогва очевидно погрешните начала на критерия за каноничност и на критерия за етническа принадлежност.

г) Критерий по чест на презвитерствата (на Патриаршиите според реда им в диптисите, б.пр.). Той се предлага от Гръцката църква като единствено канонично непроменлив и като общо-приет на практика критерий в Православната църква, чрез който се надмогват каноническите тълкувателни антитези в различните предложения, както по отношение на тяхната правилна съотносимост, така и по отношение на автентичното съдържание на свещените правила, които се използват при обосновката на първите две предложения.

В изложението на Гръцката църква се отхвърлят гореспоменатите канонически тълкувателни антитези, като водещи до нескончаеми академични обсъждания по проблема за административната организация на Православната диаспора. В него се поддържа, че всяко решение трябва да изхожда и да се основава върху каноничното съдържание в реда на каноничните (църковни) представителства по чест, които са съборно утвърдени, църковно стабилни и общоприети на практика от всички автокефални Православни църкви без изключение.

Въпреки разнородността на критериите в тези изложения ­ приноси на Православните църкви, има налице практически предложения, които спомагат за разрешаването на въпроса за административно и пастирско единство на Православната диаспора. Същевременно, различните предложени процедури за окончателно уреждане на въпроса произхождат от разнородността на подбраните критерии, което, разбира се, се отнася не само до темата за начина на прогласяване на автокефалия.

***

Като сходни виждания в предложенията на Църквите бихме могли да упоменем следните:

а) Налице е спешна необходимост от незабавно разрешаване на проблема с юрисдикцията за възстановяване на административното единство по места и на общото свидетелство на Православната диаспора;

б) Надмогването на проблема с юрисдикцията на Православната диаспора трябва следователно да се постигне чрез единогласно всеправославно решение.

в) Понятието за етническа принадлежност не само че не се отменя чрез административното единство на Православната диаспора, но може чрез него да бъде дори засилено по местата на служение и свидетелство на Православната църква;

г) Възстановяването на териториалното административно единство на Православната диаспора трябва да бъде постигнато без отклонения от дългогодишната канонична традиция и основните принципи на съборната система на Православната църква.

д) При всяко едно решение не трябва да бъде пренебрегвана специфичната особеност на Православната диаспора в различните региони на света, като Америка, Австралия и Европа, дори и в случай, че предлаганите конкретни предложения се различават.

е) Решение за всяка Поместна църква от Православната диаспора ­ било то по икономєя и временно, било то окончателно ­ може да бъде, като общо правило, едно постепенно придвижване от някаква форма на зависимост към съответна църковна автономност, която би могла да приключи с църковна автокефалия за дадена Църква от Православната диаспора.

ж) В организацията на всяка Църква от Православната диаспора трябва да се отразява неразривното канонично църковно единство на Поместните православни църкви една към друга и към Вселенската патриаршия.

з) Вътрешното единство на всяка териториална Църква от Православната диаспора трябва да се основава на православната канонична традиция и на еклисиологията за Поместната църква, било чрез прилагане на критерия на правило 8-мо на Първия вселенски събор [Антиохийска църква], било чрез адаптиране на това правило към новата реалност на градските агломерации чрез поделяне на епископските диоцези [Гръцка църква].

***

Като несъвместяващи се предложения във вижданията на Православните църкви могат да се счетат:

а) Предявяването на изключителни права на Вселенската патриаршия сред Православната диаспора въз основа на критерия за каноничност [Вселенска патриаршия, Александрийска патриаршия, Гръцка архиепископия] и директното съмнение към тях [Руска патриаршия] или индиректно отхвърляне [Румънска патриаршия] въз основа на критерия за етническа принадлежност и мисионерство;

б) Широкото предоставяне на постепенно, според случая, движение от сложна юридическа зависимост към самоуправление, автономия или автокефалия поне за определени Църкви [Вселенска патриаршия Александрийска патриаршия, Гръцка архиепископия] противоречи на предложението за признаване на вече едностранно осъществени събития и на това за сложното и частично обявяване на автокефалия на главните етнически юрисдикции в Православната диаспора [Руска патриаршия]. Както и на предложението за насърчаване към общо разрешаване на проблема чрез незабавно обявяване на автокефалност на всички Църкви в Европа, Америка и Австралия [Антиохийска патриаршия]. Което се явява по-скоро разрушаващ единството на Православието фактор [Вселенска патриаршия] и предполага разногласие дори относно начина на провъзгласяването на автокефалия в Православната църква.

в) Повсеместното признаване на необходимостта от надмогване на етническия принцип като абсолютен критерий за организирането на Православната диаспора и на пастирското служение на етноса в рамките на църковното единство [Вселенска патриаршия Александрийска патриаршия, Антиохийска патриаршия, Руска патриаршия и Гръцка архиепископия] не се съвместява с предложението за административна зависимост на етническите диаспори от съответните национални Автокефални църкви [Румънска патриаршия]."

***

В заключение цитираме обобщенията на високопреосвещения секретар: "Дълбокото и задълбочено проучване на всички свързани с темата изложения на светейшите Правослагвни църкви несъмнено ни уверява в това, че въпреки различните отправни точки на тезите по специфичната тема за юрисдикцията, са налице и съществени сходни виждания в крайните предложения за разрешаване на проблема и извеждане на една обща позиция по този тегобен организационен и пастирски проблем в Православната църква.

Тези предложения произтичат както от православната традиция, така и от съборното съзнание на Православната църква, и имат за цел, от една страна, най-ясно изявяване на вътрешното единство на поместното Православно църковно тяло, а от друга, най-богато плодотворене от православния църковен опит и свидетелство сред съвременния свят. Това, разбира се, се предпоставя от православната еклисиология на Поместната църква, както и от православното каноническо съзнание за единството на териториалното Църковно тяло. Това именно съзнание е предмет на обединителната посока във всички направени изложения, в които са налице практически предложения за по-доброто разрешаване на проблема".

Всъщност, тези формулирани предложения биха могли да бъдат отправна точка за конструктивни усилия на Междуправославната подготвителна комисия за формиране на единодушно приет проект на текста, който ще бъде и нейното предложение към следващото Предсъборно всеправославно съвещание по темата за каноническата организация на Православната диаспора. Съставянето обаче на един общ проект-решение е възможно, доколкото бъдат облекчени или поправени взаимоизключващите се тези или поне по-главните такива, и още ­ ако се използват максимално доближаващите се предложения.

Но ясно е, че за такъв хоризонт на обща съвместна работа на Междуправославната подготвителна комисия се предполага следното:

На първо място, дори временното заобикаляне, от една страна, на въпроса за каноническата ценност на прякото прилагане от страна на Вселенската патриаршия в Православната диаспора на нейното изключително право (както това се сочи в изложенията на Вселенската патриаршия, Александрийската патриаршия и на Гръцката архиепископия). А от друга страна, на директното или индиректно разколебаване по отношение на тези права, както то се вижда развито в изложенията на Руската и на Румънската църква. Защото заобикалянето на този проблем ще доведе до безкрайни академични дебати относно автентичното тълкуване на познатите конкретни горепосочени правила (канони).

Второ, предоляването на критерия за етническо или майчинско мисионерство като абсолютна и независима каноническа основа както при организирането на Православната диаспора, така и относно нейното отношение към Майката Църква (както това е изложено главно от Румънската и от Полската църква), и приемането на принципа за интеграция на етносите да бъде сред основните цели на пастирското служение в по-широкия контекст на каноничното единство в диаспора на местната териториална Църква (както това в крайна сметка се поддържа, пряко или непряко, в изложенията на Вселенската, Александрийската, Антиохийската и Руската патриаршии и на Гръцката църква). Още повече, че и Румънската патриаршия в своето второ изложение не изключва такава възможност.

Трето, избягването на обвързвания в течение на времето по отношение на процедурата по придобиването на самоуправление или автономност, или автокефалност от някои Православни църкви в диаспората (очевидно след изнамирането на допустимо каноническо уреждане на целия проблем). Защото, докато всички изложения са съгласни относно перспективата за постепенен преход, то не всички са съгласни за непосредствено придобиване на автономност на някои от Църквите, още повече, че провъзгласяването на автономия е вече очертано като отделен въпрос в дневния ред на предстоящото Предсъборно всеправославно съвещание.

Сигурно е, че тези няколко предпоставки могат да бъдат априори приети, както за да бъдат избегнати напразните или академични дискусии, но и за да се проявяват по-пълно и очевидно сходните тези в изложенията на светейшите Православни църкви.

СЛЕДВА ТУК>>>...

 





Още от "Православна мисъл":