ГАЛЕРИЯ ИКОНИ

Икона
 
Начало » ПРАВОСЛАВНА МИСЪЛ » Общество » ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР'2016 (СТАНОВИЩА). ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА И АВТОНОМИЯТА - продължение

ВСЕПРАВОСЛАВЕН СЪБОР'2016 (СТАНОВИЩА). ПРАВОСЛАВНАТА ДИАСПОРА И АВТОНОМИЯТА - продължение

2016-03-22, автор: † Серафим (Кикотис), Митрополит на Зимбабве и Ангола, рубрика: Общество

 

ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК>>>...

Като основни еклисиологически, канонически и пастирски принципи за очертаване на преследваната съгласуваност по дадената тема между Православните църкви биха могли да се приемат следните:

1. Православната църква има пълно съзнание за това, че канонически организираните в диаспора местни териториални Православни църкви напълно изразяват по време и място тайнството на Църквата, и това нейно съзнание е в съгласие по всичко с православното църковно учение относно една Поместна църква, и то е непокътната основа в изложенията на всички Поместни светейши Православни църкви.

2. Православната еклисиология относно териториалната Църква се подхранва от постоянната грижа на Поместните православни църкви, от една страна, чрез подсигуряване на териториалното или и на по-широко ниво каноническо единство на църковното им тяло, а от друга страна, чрез възстановяването на всяка една енория или извънтериториално разклонение на неговото каноническо единство, както това е записано във всички изложения за Православната диаспора, не само в описанието за проблема с юрисдикцията, но и в сходните твърдения на направените в тази посока конкретни предложения.

3. В православната традиция неделимата връзка между каноничното единство на църковното тяло и съборното съзнание на Църквата определя границите, вътре в които всяка една териториална Църква преживява автентично, от една страна, вътрешното органично единство на своето тяло, а от друга, опита от своята Църква, както и двете тези неща са подчертани във всяко изложение писмено, че решението на организационния проблем на Православната диаспора не е възможно и не трябва да се преследва извън контекста на каноническия ред и съборно съзнание на Православната църква.

4. Православната каноническа традиция съдържа в себе си и изтъква критериите на етническото или т. нар. майчинско мисионерство. Те обаче не могат да станат независими, да излезнат извън нея, без това да е в ущърб на местното или вселенско (съборно) единство на Православната църква. Затова и в изложенията на всички Православни църкви се предлага пряко или косвено възможността за пастирското покриване на етническото или майчинско мисионерство на ниво епископии или енории, които са вътре в съществуващите вече рамки на каноническите административни (организационни) структури в диаспора на териториалната Църква. И без друго, в евхаристийното преживяване на Христоцентричното единство на църковното тяло се надскачат етническите различия чрез приемането на етносите в новата реалност в Христос, в която "няма вече иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса" (Гал. 3:28).

5. Организационните структури на всяка една в диаспора териториална Църква, произтичащи от цялостната канонична традиция и ред на Православната църква, са длъжни да изразяват съборното є съзнание, а от друга ­ да отобразяват каноническо установеното единство на Поместните православни църкви една към друга и към Вселенската патриаршия. Само така вътрешното единство на териториалното църковно тяло ще излъчва автентичното свидетелство на Православието в съвременния свят и само в контекста на съборното служение в диаспора на териториалната Църква етническото различие на нейните членове ще обогатява съдържанието на целия неин духовен опит и ще подчертава вселенността на Православието.

6. Съборното изражение на каноническата организация на териториалните Православни църкви в диаспора, предлагано в крайна сметка, от всички представени изложения на базата на вече съществуващи в нея съотносими прототипи, действа вече успешно в значими териториални Православни църкви от диаспората. И то може, от една страна, да бъде определено като едно по-пълно описване на уреждащите Православната диаспора основни канонични принципи, а от друга, то може да подсигури едно по-нататъшно проучване на каноническите управителни органи на местните съборни форми, за постигане на абсолютно приспособяване към съществуващите обективни възможности на тези Църкви.

7. Административният статут на Православните църкви в диаспора е съществен въпрос от православната канонична традиция и ред и при всички случаи той не трябва да се изчерпва до някакви формални провъзгласявания на тяхната автокефалност, поради факта, че самоуправлението, или автономията и автокефалността на една териториална Църква предполага не само външно административно провъзгласяване, но и пълна вътрешна  възможност на тези Църкви за съзнателен живот и сигурно плодотворене в цялостния духовен опит на православната традиция. В този дух, изложенията на Православните църкви се различават в своите предложения относно административния статут на Православните църкви в диаспора, но не изключват постепенното и в зависимост от случая придвижване от някоя форма на зависимост към тяхна църковна автономност, която би могла да приключи и с църковна автокефалия предоставена за дадена териториална Църква.

8. Всяко едно предложение за конкретно разрешаване относно една или няколко териториални Православни църкви в диаспора, въз основа на каноничната традиция не следва да игнорира, нито нивото на духовна зрялост и плодовитост, нито вътрешната връзка на етническите компоненти, които съставят териториално тяло на дадената Църква. По този начин тези изложения представят едно относително съгласие, що се отнася до това да се избегне всякаква прибързаност при организирането на Православната диаспора в Европа, Австралия и Азия. Докато предложението за незабавно провъзгласяване на автокефалия на Православна църква в Америка не е несвързано и с вече ъзникналите положения от различните оценки на дадени Православни църкви относно начина на провъзгласяването на автономия, което ще се обследва на друга Междуправославна подготвителна комисия.

9. Всяко предложение за конкретно решение трябва минимум да съдържа тези общи организационни принципи за Православната църква в диаспора, защото в почти всички изложения се сочат, от една страна, значителните разлики в характера на Православната диаспора при различните континенти, от друга ­ непрекъснато развитие на доскорошната диаспора в Европа, Австралия и Азия.

10. Като приет каноничен модел за териториално организиране на Православна църква в диаспора би могло да се използва митрополитската система, която покрива както православната канонична традиция относно организацията на местната Църква, така и съборното изражение на разнообразието във всички етнически диаспори на даден континент или страна.

При митрополитската система функционират отчетливо три концентрични кръга на организационни структури на църковното тяло. А именно църковният, еклисиологичният и евхаристийният.

Църковният кръг обхваща каноничното и съборното единство на всички подопечни на епископа местни териториални Църкви на голямата или малката административна единица, каквато е епархията. Еклисиологичният обхваща епископското и евхаристийно органично единство на местното църковно тяло, а евхаристийният покрива енорийския духовен опит на местната общност. Литургичната връзка на трите концентрични кръга в каноничната традиция на Православната диаспора би могла да покрие много отделни нейни проблеми, защото обединяването и на трите кръга се изразява автентично в редовното функциониране на местния Събор (Синод), в който трябва да се отобразява целият каноничен ред на Православната църква. В този дух, митрополията или архиепископията може да покрие главно критерия за каноничност, а епископията ­ главно критерия за етническа принадлежност в неговото местно изражение, и накрая, енорията ­ главно общностната основа на Православната диаспора.

Вътрешното действие на тези три кръга се определя естествено от свещените правила и от вековната църковна практика, чрез които се описват също така с точност както границите на всеки кръг, така и вътрешната самовъзможност на всеки за безпрепятствено изпълняване на техните специфични църковни служения.

11. Този каноничен модел е вече изпробван в някои Поместни църкви на Православната диаспора (САЩ, Франция и т.н.) и се предлага като цяло от почти всички направени изложения по темата, като допустим модел за организация на Православната диаспора, и като необходим етап на преход до окончателното обявяване на автокефалията поне на процъфтяващите в диаспора Православни църкви.

12. Вътрешното разпределение на епископиите и енорийските диоцези, както и каноническите му критерии (етнически или други), могат да бъдат решавани на местен Събор, в който да бъдат канонично и аналогично представлявани всички етнически диаспори в конкретната църковна територия. И решенията му да се приемат съгласно духа на каноническата традиция за приемане на решения, като напр. предлаганата в изложението на Гръцката църква ­ чрез правило 119-о на Картагенския събор.

Прякото, отговорно и последователно спрямо православната традиция справяне с въпроса за организирането на Православната диаспора днес придобива голямо значение, от една страна, поради хода към приключване на визията за една Обединена Европа, а от друга, поради продължаващите драматични социално-политически промени в православните народи от Източна Европа, които предначертават задълбочаване на виждането за единство на народите в контекста на един "общ европейски дом". При тази нова перспектива, една обединена православна диаспора ще бъде в състояние не само да се изправи срещу наболелите за нейното оцеляване пастирски проблеми, но и да допринесе значително по уникален начин за достоверното разпространяване на общата за всички православни диаспори православна традиция, която не само че не отслабва, но се и обогатява чрез приемането на различни национални и местни прояви към православната духовност". [...]

Вселенската патриаршия, като напомня 28-мо правило на Втория вселенски събор, с подкрепата и на гръкоезичните Поместни православни църкви, твърди, че само тя има църковна юрисдикция извън традиционните географски територии на Поместните православни църкви. Следователно Вселенската патриаршия притежава абсолютната (пълната) църковна юрисдикция в Америка, Австралия, Западна Европа и Азия. Обратното, Руската патриаршия, с подкрепата и на славяноезичните църкви и на Антиохийската патриаршия, отхвърля тази позиция на Вселенската патриаршия и твърди, че регионите в Америка, Австралия, Западна Европа и Азия са отворени за църковна дейност от страна на всички Поместни православни църкви. Дори, присъствието на техни членове в тези региони им дава каноничното право да организират поместни православни етнически църкви, които принадлежат на Майките ­ традиционните национални Църкви. Така в споменатите по-горе континенти имаме Православна църква на Вселенската патриаршия, към която обикновено принадлежат задграничните гърци; Православна църква на Антиохия, към която обикновено принадлежат (православните) араби; Руска, към която обикновено са руснаците; Сръбска, в която обичайно са сърбите; Румънска, в която обичайно са румънци; Българска, в която обичайно са българите; Полската, в която обичайно са поляците зад граница; и в последно време ­ Православна църква на Йерусалимската патриаршия в Америка, в която са арабите от Палестина. (Виж още в книгата на Серафим Kикотис, Единство и свидетелство в съвременния свят, стр. 210 ­213, Атина, 2005 г.). Единствените Църкви, които избягваха да създават зависими църкви в чужбина са тези на Александрийската патриаршия и Православните автокефални църкви на Кипър, Гърция, Албания и Чехословакия. Също така, регионът на Африканския континент и на островите около него е единственият регион, който остана да бъде уважен от всички Поместни православни църкви, като изключителна канонична църковна юрисдикция на Александрийската патриаршия.

***

Както сполучливо отбелязва приснопаметният отец Александър Шмеман, що се отнася до териториите на диаспората: "Рано или късно на всички ще стане ясно, че ние не опазваме Православието с желанието да опазим гръцкото, руското или сръбското. Но напротив, опазвайки и изпълнявайки църковните изисквания, ние ще се уверим, че всичко съществено се намира във всички аспекти на християнската вяра и живот. Ако отец Флоровски, руски богослов, който живя и работи "в изгнание" имаше смелостта в книгата си "Пътищата на руското богословие" да отрече и да заклейми отделянето на русофилството от християнския елинизъм, освобождавайки така едно цяло поколение руски богослови от последните останки от псевдомесиански и религиозен национализъм, то не е ли време да направят и гърците същата болезнена, но необходима и освобождаваща хирургична операция, що се отнася до двусмислеността на "елинизма" (има припокриване на термина с определението гръцко, б.пр.)? Рано или късно ще стане ясно на всички, че ако Вселенски патриарх поиска да изпълни "вселенското си първенство", той няма да постигне това чрез отбранителни и отрицателни реакции, нито чрез някакви съмнителни "църкви" със също така съмнителни и неприложими "предания", а с конструктивно лидерство, чийто стремеж ще бъде да изпълни Църквата със своето съдържание всяко едно място от Божието владение" (Мисията на Църквата в съвременния свят, стр. 142, Атина, 1993 г.).

***

В крайна сметка се направи първата крачка към дейността на епархийските Епископски събрания, но за да се стигне до окончателното решаване на проблема с диаспората, ще бъдат нужни още много, много крачки и голяма помощ от Светия Дух.

 

(със съкращения)

Превод от гръцки: Анула Христова

 

Църковен вестник, бр. 4/2015 г.

 

 





Още от "Православна мисъл":